Тя ме изпрати до входната врата и ме прегърна набързо.
— Странно — казах аз. — Вече се чувствам по-добре…
Затворих вратата, и още щом майка ми пое надолу по улицата, взех нормалните си детектори за вампири — чесън на прах и компактната пудра, която принадлежеше на Руби Уайт от Армстронг Травъл, и поех към къщата на Тревър.
Нищо чудно, че вампирите не излизаха на дневна светлина. Спасявах се в сенките на дърветата и жадувах за тъмното одеяло, с което нощта покриваше града. Горещото слънце започна да изгаря бледата ми кожа, докато аз карах колелото си по алеята на Мичъл и спрях пред четириместният им гараж. Подпрях колелото на една ограда и позвъних на вратата. Кучето им се разлая от верандата.
Когато никой не отвори, натиснах звънеца отново.
Изведнъж един дребен възрастен мъж, носещ стълба, дойде откъм гаража.
— Здравейте, господин Фъргюсън — казах аз, приближавайки се към художника. — Тревър вкъщи ли си е?
Той ме изгледа странно.
— Аз съм Рейвън — казах му, махайки слънчевите очила.
— Здравей, Рейвън. Не трябва ли да си на училище? — почуди се той.
— В обедна почивка съм — излъгах.
— Не мислех, че позволяват на децата да си ходят вкъщи за обяд вече. По мое време, нямаше такова нещо като училищен обяд, — започна той. — Трябваше да…
— Наистина, бих се радвала да чуя повече за това, но нямам много време…
— Трябваше да кажеш, че ще минаваш — започна той учтиво. — Можех да те посрещна по- подобаващо.
— Много мило от ваша страна, но трябва да видя Тревър.
— Може би не е много добро време за визита. Лежи в леглото си от изгрев слънце.
Изгрев? Зачудих се.
— Е, ще ми отнеме само минута…
Господин Фъргюсън остави стълбата настрана.
— Рейвън, не мога да те пусна да влезеш.
— Но защо? Това съм аз… — промълвих.
Не знаеше ли, че съм на мисия за спасението на Дулсвил?
— Не и когато съм на тази работа. Може да ми струва договора.
Още правила за нарушаване.
Пробвах милото си личице с насълзени очи, което приличаше на изритано кученце, и което използвах, когато исках да накарам баща ми да ме пусне до по-късно. Но старият човек бе непреклонен.
— Семейство Мичъл няма да се приберат до пет часа.
— Тогава ще намина по-късно — отговорих аз. — Беше приятно да те видя.
Слязох от колелото си, докато г-н Фъргюсън тромаво се покатери на стълбата на камиона си. Знаех, че имам само секунда, в която той ще е с гръб към мен. Втурнах се към гаража, промъкнах се през античното Бентли и отворих вратата на пералното помещение. Ароматът на прясна боя се носеше през къщата, докато аз тичах върху влажните синтетични дрехи, през току-що боядисаната със слънчогледово-жълто кухня. Бих похвалила г-н Фъргюсън за бояджийските му способности, ако това нямаше да придаде ненужно внимание на престъпното ми промъкване.
Пробягах през хола.
Бях ходила в къщата на Тревър само веднъж, за петият му рожден ден и това бе само защото той бе поканил всички от детската градина. Родителите ми винаги ми казваха, че когато са пораснали и са се отбивали в местата, на които са били като малки, те винаги са им изглеждали някак си малки. Е, ако къщата на Тревър ми се струваше като замък, когато бях малка, сега от погледа на ученик, ми приличаше повече на имение. Г-н Мичъл притежаваше половин Дулсвил, а г-жа Мичъл запълваше дните си с ходене по магазините. Всичко това си личеше.
Антрето само по себе си можеше да запълни три етажа. Мраморен балкон привличаше вниманието, две спускащи се направени от бяло дърво стълбища очертаваха полукръг около един фонтан. Величествена гостна се показваше отляво с полилей от спускащи се като сълзи диамантени украшения и стъклена масичка с дванадесет бежови покрити с бежов ленен плат столове. Стилът бе почти същият като този в Имението — без паяжините. От дясно бе стаята за заседания, сама по себе си тя бе голяма колкото къщата ми, декорирана в африкански стил украсена с толкова статуи на плодородието, че вероятно можеха да оплодят цялата страна.
Спомних си, че застанах точно тук, когато бях на пет и мама ме остави. Стори ми се сякаш цяла вечност, децата от детската градина тичаха около мен и се кискаха сякаш дори не бях там.
Накрая всички бяхме извикани в задния двор на Мичъл, който бе с размерите по-скоро на футболно игрище, където ни очакваха клоун, въртележка и пони. Гледах как децата от детската градина танцуваха, пееха и яздеха, докато аз седях сама, после Тревър започна до разопакова един подир друг перфектно опакованите си подаръци, съдържащи неща от рода на количка Hot Wheels, конструктор Лего, топка за бейзбол. Тогава г-н Мичъл му подаде черна кутия, украсена (вероятно ръчно от него) с черна панделка.
Тревър разкъса пакета и чисто нова, ухаеща на свежо кукла на Дракула. Очите му светнаха, възкликвайки:
— Лол!
Погледа на г-н Мичъл намекваше „покажи го и го сподели с другите“.
Широко отворил очи, той гордо подаде куклата на опашката от деца, която седеше до него.
— Прилича на Рейвън! — извика едно момиче.
— Гадост. Сигурно има въшки — предупреди друг, като я връщаше на Тревър.
Прелестната усмивка на Тревър се превърна в отвратително мръщене. Загледа се в мен и върна подаръка в черната кутия.
Останах сама на стълбите на задния двор през остатъка от партито, докато другите деца ядяха торта и сладолед.
Стомахът ми се преобърна само от спомена за този ден. Спрях за момент и се почудих дали вместо да се затичам нагоре по стълбите към стаята на Тревър и да го предупредя за намеренията Луна, да не се промъкна обратно по пътя, по който бях дошла.
Чувах как барабана на пералнята се преобръща.
Безшумно пробягах по дребното стълбище, подминах вратите, които все едно водеха до стаи към MGM Grand Hotel1. След като надзърнах в милиони спални за гости и бани, продължих надолу по коридора с размерите на магистрала, а накрая му една врата сякаш ме очакваше.
Не бях сигурна какво очаквах да намеря. Тревър спеше от изгрев слънце насам. Няколко източника бяха потвърдили, че е бил блед и болен. Ако вече бе ухапан, се излагах на опасност.
Но нямах друг избор. Проверих отново чесъна, натъпкан в портмонето ми.
Тихо почуках.
Когато никой не ми отговор, леко завъртях дръжката и отворих вратата. Свалих очилата си и пристъпих вътре.
Лампите от коридора хвърляха бледа светлина в стаята. Тъмните пердета бяха спуснати — още един знак, че Тревър може и да бе превърнат.
Футболният сноб сигурно си имаше свой собствен декоратор. Стаята му можеше да се появи на корицата на някое интериорно списание за мода.
На едно бяло бюро имаше огромен компютър с плосък екран. От едната му страна беше плазмен телевизор, а под него — мечтаното място за всеки тийнейджър — червен и мек диван и машина за пинбол на футболна тема.
И на последно място, но не и по степен на плашене, бе едно огромно синьо легло с табла, отново във футболна тема.
Почти ахнах.
Можех да видя русата коса на Тревър, която се подаваше изпод възглавницата му.
Колкото и да ми се искаше да потопя ръката му в топла вода, или пък да издърпам чаршафите му, реших
