да отворя бюрото му, за да потърся още доказателства. Всичко, което намерих бяха изтощени батерии и неподострени моливи.
Отворих две врати на гардероба му, които водеха по-скоро до нещо като спортен търговски магазин, отколкото до дрехите на един нормален тийнейджър. Само на няколко стъпки от мен, имаше шкаф, чиито стъклени рафтове бяха покрити от медали и трофеи, около дузина снимки на него и футболния отбор в рамка, както и няколко статии от списания. Прокарах пръст по един излъскан трофей, когато видях нещо прашасало зад него — една малка фигурка на Дракула.
За момент почти почувствах как кръвта се смразява във вените ми. Тогава той се размърда.
Промъкнах се на пръсти към него и застинах. Обикновено Тревър, който имаше тен добит от постоянното тичане под слънцето, сега бе мъртвешки блед. Но дори когато бе болен, пак беше възхитителен. Чак ми се догади как така бе постигнал толкова много само чрез красивото си лице и футболните си умения.
Почудих се защо този консервативен сноб е толкова привлечен от Луна. Дали защото тя го следваше навсякъде? Или пък искаше да ми го върне? А може би най-заклетият ми враг бе открил любовта на живота си. Това, което ме притесняваше обаче, бе защо на мен ми пука.
Отворих портмонето си и извадих пудрата на Руби. С треперещи пръсти я насочих към Тревър. И изведнъж той се обърна и я изблъска от ръката ми. Коленичих на пода, за да я намеря.
— Какво става? — попита той с изнемощял глас.
Свих се до леглото му, дишайки съвсем тихо.
— Джаспър? Ти ли си? — попита той.
Леко повдигнах дюшека, за да се пъхна под леглото. Но вместо празно място, там имаше още шкафчета — сякаш в предните нямаше достатъчно място.
Нямаше къде да избягам. Трябваше да премина на план Б.
— Здравей, Тревър — изскочих аз.
Шокиран, футболният сноб дрезгаво изкрещя.
— Какво по дяволите правиш тук? — извика той, надигайки се.
— Само исках… — измърморих аз, опитвайки се да прибера пудрата обратно в портмонето си.
— Как влезе?
— Бавачката ти ме пусна — подразних го аз.
— Какво правиш в стаята ми? — почуди се Тревър, прокарвайки пръсти през рошавата си руса коса.
— Чух, че си бил болен.
— Е, и?
— Просто исках да знам, ако имаш нужда от нещо.
— Ти луда ли си?
— Изпълнявам задачата си от клас: Помогни на някого, който е в нужда.
— Но аз не съм, особено не и от теб.
— Аз ще кажа дали това е вярно. Мисля, че трябва да започнем с мъничко слънчева светлина — казах аз като същинска готическа Мери Попинс. — Аз съм единствената, която обича мрака. — Отидох до прозореца му и дръпнах тежката драперия.
— Спри! — каза той, криейки очите си.
Но аз продължих да отмествам завесите.
— Махай се оттук, откачалке! — извика той.
Чаках да видя някаква реакция. Щеше да отскочи назад. Или пък да започне да се разтапя.
Наистина той реагира, но не по очаквания от мен начин. Той стана, а бледото му лице бе почервеняло от гняв.
— Махай се вече! — нареди ми той. — Върви обратно в тролската дупка, в която живееш. Достатъчно зараза разпръска в къщата ми.
Взех чесънът от чантата ми и го протегнах към него.
— Какво е това? — попита той.
— Чесън. Ще ти помогне да прочистиш организма си. Защо не го вдишаш? — пристъпих аз напред.
— Махни това от мен, откачалке!
Тревър не отскочи назад подобно на Александър, когато инцидентно бях използвала чесъна, вместо това той побесня още повече.
Извадих един лист и му казах подобно на медицинска сестра, която попълва схемата си:
— Сега, трябва да проведа един въпросник относно болестта ти. Не искаш новото ти гадже, Луна, да прихване някоя от твоите болести, нали?
— Защо, да не ревнуваш?
— Разбира се, че не — отвърнах аз през смях.
— Значи затова си тук — каза той, а ядосаният му глас се развесели, — затова дойде в къщата ми. В стаята ми… — пристъпи той напред.
— Не се ласкай!
— Не можеше да понесеш да ме гледаш с Луна… — отвърна ми той с усмивка.
— Честно казано, не можех да понеса изобщо да те гледам.
— Знаех си. Видях го в очите ти, на карнавала — каза той и направи още една стъпка към мен.
Опитах се да огледам и двете страни на врата му, но той явно ма разбра погрешно и се наведе да ме целуне.
Държах го под прицел с листа от тетрадка и закрих лицето си.
— Махай се!
— Но аз мислех, че си дошла заради това…
Подбелих очи.
— Трябва да знам. Някой или нещо да те е ухапвало?
— Разбира се, че не. Но няма да ти кажа, ако и ти не ми отговориш на въпроса, — каза ми той с умна усмивка.
— Тогава работата ми тук е приключена — отвърнах, докато отварях вратата бързо. — Сега си вземи две кучешки бисквити за награда и не ми се обаждай утре.
Тревър стоеше застинал, объркан и несигурен.
— И най-вече — добавих аз. — Стой далеч от гробището.
— Болен съм — отговори той. — Не мъртъв.
Аз се качих на колелото си. Докато пътувах към къщи, почувствах облекчение, че Тревър не бе станал вампир — за доброто на себе си и на града.
Докато слънцето залезе, аз лежах под завивката.
— Мразя се, че те оставям отново — каза мама, — но награждават баща ти в кънтри клуба. Беше толкова зает ден за мен, че имам чувството, че не се грижа достатъчно за теб.
— Чувствам се много по-добре. Ще дремна и ще съм напълно възстановена.
— Е, Били е отишъл при Хенри. Ще го вземем след награждаването.
Когато чух BMW-то да поема по пътя си, скочих от леглото, вече облечена и тръгнах към Имението.
Намерих Александър в таванската му стаичка. Гледаше напрегнато от прозореца. Когато почуках на вратата му, настроението му рязко се подобри. Целуна ме дълго и за минута забравих всичко за врагът от детството си и дебнещият го вампир на име Луна.
— Трябва да направим нещо — каза той. Изведнъж се оказах издърпана от облаците на мечтите си обратно в ада на подземния свят.
— Мога да се сетя за няколко неща. Тук ли ще останем? — казах аз лигаво. — Или да прехвърлим партито си на верандата?
Но той не се усмихна.
— Сериозен съм.
Александър ми липсваше толкова много през целия ден, че бях благодарна, че съм с него. Макар да бях развълнувана от приключенията на града, който сега се наричаше „Вампирсвил“, също така не можех да понасям Джагър и Луна да отнемат времето ни за романтика.
