се да смекча настроението му.
— Може и да си права. Но… — каза, скръсти ръце, облегна се на паркирания SUV, и се загледа в луната.
Бях докарвала родителите си до границата на самоконтрола, заради гардероба ми тип „принцеса на мрака“, бях се скитала навън след полицейския час, дори се опитах да принудя Беки да се покатери на портата на Имението или да я убедя да се промъкнем, за да гледаме някой филм, но никога не се бях чувствала така пропаднала както сега, когато бях разочаровала най-важният за мен човек.
— Трябваше да те послушам — съгласих се.
Прибра ръцете си отново в гигантските си джобове и избягваше погледа ми.
— Искам толкова силно да съм част от твоя свят — казах и вплетох ръцете си в неговите. — Искам да вкуся от приключенията рамо до рамо с теб.
Александър погали косата ми леко и нежно.
— Ти вече си част от света ми — каза, а лека усмивка бе изгряла на бледото му лице. — Знаеш го. Просто искам да бъдеш внимателна.
— Разбирам. Просто не ми се иска да бъдем разделени — дори за миг. Но ще се опитам да бъда по- твърда.
Александър пое ръката ми и ние продължихме надолу по улицата, подминавайки къщи, дървета, и пощенски кутии.
— Добре, готов съм с плана — каза.
— План? „За“ съм за всеки план! От къде започваме?
Александър изглеждаше бе потънал в мисли и ме остави да подминем къщата ни.
— Все още искам да участвам — простенах. — Мракът е единственото време, през което можем да сме заедно — продължих взирайки се в среднощните му очи.
— Знам, но…
— Без теб дните ми се струват цяла вечност. Трябва да издържам непоносимо скучните учители, съучениците, които ме избягват, хипи родителите ми, които не ми дават да си слагам черно червило.
— И аз се чувствам по същия начин — издаде ми той, когато се спяхме в края на алеята ни за паркиране. — Само, че без дневната светлина, преживявам го на звездна и лунна светлина. През дългите среднощни часове, надничам през прозореца ти и си представям какво сънуваш. Би трябвало мрака да ме съживява, а аз почти умирам през него.
С Александър поехме по алеята за паркиране, но вместо да поемем по пътя, който води до входната врата, Александър ме придружи до задния двор.
— Ей! Не може да оставим Джагър да ни съсипе вечерта — насърчих го.
— Трябва да сме внимателни — предупреди ме пак. — Но ти си права. Все още не съм готов да ти кажа „Довиждане“ — призна. — Нито сега, нито никога.
Изведнъж детектора за движение над гаража се задейства, осветявайки алеята водеща го гаража, баскетболния кош на Били, SUV-а на мама и едно смъртно момиче с гаджето й вампир.
— Не! — извика Александър, бързо прикривайки лицето си с ръце и отстъпвайки към сенките.
— Добре ли си? — извиках, премигвайки към мрака.
Александър не отговори. Последвах го по тревата, го до оградата на съседите ни от изток.
Трябваше ми секунда, за да се приспособят очите ми и все още не можех да го видя.
— Александър къде си? Ранен ли си?
Чух неравномерен ритъм носещ се от висящите жици зад мен. Проследих звука, водещ обратно към алеята за паркиране, обратна на посоката на където аз се бях запътила. Когато преминах през задният ни двор, забелязах шумолящите храсти близо до оградата на западните ни съседи. Александър бе застанал пред тях.
— Как стигна до тук толкова бързо? — попитах от любопитство, въпреки че вече знаех отговора. — Беше готино. Все едно се срещам със супер герой.
Александър изтупа прахта от черните си дънки, като явно въобще не бе развълнуван от свръх естествените си способности.
— Добре ли си? — попитах. Преди да ми бе отговорил вече бях в прегръдките му.
— Вече да, щом си с мен — каза, милвайки косата ми.
— Забравих…
— Не се топях — каза той. — Мога да понасям по-мека светлина, като тази от свещите и лампите. Но внезапната появя на мощна светлина ме пропъжда.
— Дори не бях помисляла… — започнах, когато той сложи замръзналия си блед показалец на черните ми устни.
— Тук ще съм по-способен да мисля — каза и се загледа в небето. — Тук с теб, под звездите. Нямаме много време.
Поведе ме към слаба дървена люлка поставена за Били и мен, макар че вече бяхме прекалено големи за нея, така и не си дадоха труд да я махнат.
— Сякаш мина цяла вечност, откакто за последно бях тук — казах му. Усещах как бледото ми лице почервенява, развеселено от това, че най-накрая имах с кой да съм на това място, където бях прекарала цялото си детство, в изолация. — Заравях куклите си Барби ето там — казах и посочих към купчина от пръст, която се бе насъбрала под един дъб.
И двамата се бяхме настанили на избледнелите жълти люлки.
Започнах да се люлея, докато Александър остана неподвижен. Вземаше клонки и ги хвърляше в храстите сякаш това бе Джагър и той го изхвърляше от Дулсвил.
Плъзнах кубинките си по закалените от времето стръкове трева.
— Какво има? — попитах, когато вече стоях пред него.
Александър ме придърпа към себе си.
— Трудно ми е да се отпусна като знам, че Джагър и Луна все още заговорничат, търсейки отмъщение.
— Е, нека мислим като тях. Ако не е в гробището и тъй като нямаме място като Клуб „Ковчег“ в Дулсвил, къде може да е отишъл?
— Знам, че и двамата сме вампири, но моите инстинкти са различни от неговите. Той вижда света в черно и червено — кърваво червено. А аз го виждам в цялата му палитра от цветове.
Хванах ледената му ръка и опипах пръстена-паяк.
— Това, че двамата с Джагър сте вампири не значи, че сте еднакви. Погледни само мен и Тревър. Хора сме, но сме абсолютни противоположности — уверих го аз.
По лицето на Александър се прокрадна усмивка.
— Искам да прекарам мрака с теб, вместо в мисли за него.
— Вината е моя — настоях. — Искаше ми се да не бях отивала в този Клуб „Ковчег“. Тогава никога нямаше да се забъркам в цялата тази каша. Нито да заведа Джагър право при теб, нито да тласна Луна към Тревър.
— Ти нямаш нищо общо с това. Ако бях казал „да“ на Луна на заветната церемония в Румъния, нищо от това нямаше да се случи.
— Тогава нямаше да сме заедно. А това е най-важното от всичко.
— Права си — каза, придръпвайки ме в скута си. — Но сега имаме двойка вампири, които трябва да хванем.
Леко се люшкахме напред-назад. Звездите обсипваха нощното небе. Сладката миризма на барут изпълваше въздуха. Щурците сякаш пееха за нас.
И тогава лампата в стаята ми светна.
— Кой е в стаята ми? — изръмжах.
Били изскочи пред прозореца ми, с гръб към нас, и започна да се прегръща. От мястото където се намирахме ние изглеждаше така все едно се прегръща с момиче.
Александър се засмя на идиотщините на малкото ми братче.
— Излизай от стаята ми! — изревах.
Били взе Кошмар в ръцете си, грабна лапата й и я накара да ни махне за поздрав.
