някакви дири. До кутиите забелязах нещо сребърно да проблясва на лунната светлина.
— Какво ли прави това тук? — попитах аз, държейки устройство за гараж в ръката си.
Александър се приближи и разгледа откритието ми.
В този момент, на прозореца точно зад него се показа един призрачен, привлекателен тийнейджър с бяла коса, краищата на която бяха боядисани в кърваво червено. Очите му, едното синьо, а другото зелено, се взираха през мен.
— Джагър! — прошепнах аз.
— Знам — отговори ми Александър, многократно натискайки копчето на устройството.
— Бил е тук.
— Не. Той е тук сега! Отвън! — казах аз сочейки през прозореца.
Джагър злобно се захили, а вампирските му зъби проблеснаха.
Александър светкавично се обърна, но Джагър се беше изпарил.
— Стоеше точно там! — изплаках аз, сочейки към прозореца.
Александър полетя и аз го последвах през фабриката, покрай призрачния реквизит за Хелоуин, докато излязох навън през предната врата.
Когато стигнахме до чакълената алея, Александър внезапно спря при Мерцедеса.
Притисна ключовете от колата в ръката ми и ми подаде фенерчето.
— Отиди в имението. Ще се срещнем там след половин час — каза той.
— Но…
— Моля те — помоли ме той, отваряйки ми вратата на колата.
— Добре — съгласих се аз и неохотно влязох вътре.
Александър затвори вратата. Когато погледнах навън, за да му каза довиждане, той бе вече изчезнал.
Заключих вратата и сложих ключа в стартера. Докато щурците пееха, а Александър беше продължил търсенето сам, аз ставах все по-неспокойна. Ами ако нещо му се случеше? Нямаше да мога да чуя виковете му на мили отвъд Бенсън Хил. Проверих кутийката с чесън сложена на сигурно в портмонето ми. Излязох от колата и прибрах ключовете в задния си джоб. Изтичах към източната страна на фабриката осветявайки си пътя с фенерчето.
Района на фабриката беше някак зловещо притихнал. Почувствах, че някой ме наблюдава. Погледнах нагоре към небето. Видях нещо, което приличаше на прилеп, кацнал на електрическите жици над мен. Когато насочих светлината към жицата, той беше изчезнал.
След като завих зад ъгъла на фабриката открих Александър да крачи пред прозореца на коридора.
— Той стоеше точно тук — казах аз.
— Трябваше да се сетя — измърмори Александър.
— Че няма да стоя в колата?
Александър поклати глава и посочи към комина. На не повече от няколко метра от където стояхме можех да видя ясно като бял ден какво беше заплашвало Джагър — гигантска топка за разрушаване на сгради закачена на върха на кран.
Глава 5. Ключът
Тази нощ седях на стола пред компютъра си, държейки уреда за гаражната врата. Чувствах, че държа ключа за разгадаването на Случая с Безследно изчезналите Близнаци-Вампири.
Всъщност, празен гараж би било страхотно скривалище за вампир. Ако семейство беше на ваканция, те трябваше да карат час и половина до най-близкото летище, следователно оставят свободно място за един чакащ ковчег. Докато няма никой в къщата, Джагър и Луна можеха да се разхождат незабелязани достатъчно дълго, за да съблазнят Тревър във вампирското си скривалище.
Ако с Александър тръгнем от гараж на гараж, може да ни отнеме десетилетие, за да открием кой гараж Джагър и Луна наричат новата си пещера. До тогава Тревър ще оздравее и ще се върне на тренировки за достатъчно време, през което Луна да забие зъбите си в него и в останалия футболен отбор на дулсвилската гимназия.
Рядко разговарях с някого от града, още по-малко да знам плановете за пътувания на други дулсвилци. Трябваше да намеря начин на да разбера кой пътува, дестинациите и продължителността на престоите им. Как можех да се добера до тази информация? Точно тогава една идея ме осени като гръм от мълния. Разбира се аз не можех да взема информацията — но познавах някой, който може.
На следващия ден, след училище, Беки ме закара до Агенция Армстронг Травъл.
Липсваше ми предишното момиче. Откакто започна да се среща с Мат Уелс и аз срещнах Александър, нямахме безкрайно свободно време, за да се мотаем, да говорим по телефона или да се катерим по портата на Имението. Затова когато имахме време по женски, го използвахме пълноценно.
— Чух слухове, че момичето с бялата коса е от Румъния — каза тя, когато се качих в пикапа й.
— Какво си чула? — попитах аз, развеселявайки се след дълъг сковаващ ума училищен ден.
— Е, онзи тип, който се криеше в лятното кино, когато гледахме „Нежност в ковчег“ е брат й.
— И… — започнах аз, намеквайки за повече информация.
— Мат казва, че те са разпитвали за Тревър. Мисля, че момчето иска да се включи в футболния отбор, но той дори не ходи на училище.
— Това ли е? — попитах аз, разочарована. — Нямаше да се тревожа за това. Никой не може да измести Мат. Дори и вампир — смотолевих аз.
— Какво каза? — попита тя, докато паркираше пикапа пред Армстронг Травъл.
Излязох от пикапа.
— Сигурна ли си, че с Александър не мислите да избягате в Румъния? — пошегува се Беки.
— Не, но ако решим, ще взема четири билета.
Бях щастлива да влезна в Армстронг Травъл в пълно готическо облекло — черни кубинки Хърман Мънстър, лилав чорапогащник и черна накъсана рокля — вместо тяхното, тип Корпоративна Кати, установено облекло от поли по мярка и блузи.
Усмихнах се на Руби, която седеше зад бюрото си, подавайки брошури на двама клиенти. Приветливото излъчване на Руби почти си отиде като ме забеляза с вид на болна грозотия в много консервативната им професия.
— Ей сега ще дойда при теб — каза Руби, намеквайки към отдалечения стол зад рафт с багажни висящи етикети.
— Просто разглеждам — казах аз и заоглеждах картата на Хавай.
Най-накрая младата двойка с брошури за Мексико в ръце се изправи. Погледнаха ме странно и се свиха сякаш всеки момент татуировката ми прилеп ще изскочи от ръката ми и ще им отхапе главите.
— Рейвън, чудесно е, че те виждам — каза тя, поздравявайки ме искрено. — Какво те води насам?
— Джанис тук ли е? — попитах аз, като тайно се надявах да я няма.
— Не, тя е в пощата. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Добре… някой в града резервирал ли е екскурзия през последните дни?
— Хората резервират екскурзии всеки ден. Знаеш, че това е туристическа агенция — каза тя с усмивка.
— Имах предвид…
— Защо искаш да знаеш?
„Е, има два млади вампира, които се крият в града и чакат точния момент да ухапят Тревър Мичъл. Предполагам, че живеят в освободен гараж, вероятно принадлежащ на курортист“ ми се прииска да кажа. Представих си приветливото лице на Руби преминаващо се в шок, после в ужас, после мъчещо се на клавиатурата си за лист с адреси. „Давай, Рейвън Мадисън. Спаси Дулсвил. Спаси света.“
— Ъ… за училищен доклад — вместо това казах аз. — Правя статистика за пролетни екскурзии.
— Съжалявам, мила, но не мога да ти дам такава информация. Би трябвало да знаеш това, работеше тук.
