— Пусни я! Ще й предадеш от бълхите си! — изкрещях.
— Просто иска да ти привлече вниманието — каза Александър, докато ровеше в земята с крак и ме държеше с една ръка през талията като предпазен колан. — Сладко е. Той те обожава.
— Обожава мен?
— Има най-готината сестра на света.
Обърнах се към Александър и му дадох една дълга целувка. Бях прекарала целият си досегашен живот като аутсайдер. С Александър ходехме вече от няколко месеца, но на мен все още ми бе трудно да свикна с мисълта, че някой ме смята за нормална, пък камо ли готина.
— Става късно — каза, пое ръката ми и ме поведе към входната врата. — Ти си почини, докато аз ще се опитам да разбера къде е Джагър.
— Но нощта тъкмо започна — заспорих аз.
— Не и за тези, които имат часове утре в осем сутринта.
— Те винаги си ги карат дори като не съм там — свих рамене.
Александър се усмихна на неуморните усилия, които полагах, но каза сериозно:
— Джагър е някъде там — започна, — скрит в мрака, в някой изолиран район или сграда достатъчно голяма, за да побере два ковчега, — каза, а когато достигнахме до прага продължи: — Разбираш ли, трябва да продължа издирването сам.
— Само защото прескочих през оградата тази вечер ли?
— Не мога да рискувам да те вкарам в опасност отново.
— Но не мога на прекарам и дните, и нощите си без теб! Пък и ти се нуждаеш от мен — както Батман от Робин. Знам всички зловещи места за криене в този град.
— Е… права си, но не напълно…
— Защо не?
— Ситуацията ми прилича ми повече на Гомез без Мортиша — каза и ми намигна.
Наклоних се към него и му дадох голяма и силна прегръдка.
— Ще се виждаме по залез — каза покорно. — За да ме водиш на едно от онези зловещи места, за които си така светната.
Даде ми една дълга целувка, от типа, който карат колената ми да омекват и сърцето ми да пърха като кръжащ прилеп.
Отключих входната врата.
— До залез — казах в романтично опиянение, обръщайки се бавно към него.
Но Александър вече се бе изпарил, точно както всеки велик вампир би направил.
Седях в едно от фотьойлчетата си отразявайки случилите се през вечерта събития. Бях твърде обладана от мисли за Джагър и Луна, за да заспя. Представях си ги как летят през нощното небе над Дулсвил заедно, наблюдавайки дулсвилци, които приличаха на малки точки, заседнали в трафика, играещи голф, вечерящи на масите пред ресторантите. Представих си ги скрити в някой сутерен, който са преобразили на тъмница, как Джагър гали тарантулата си, а Луна се облича с рокли направени от паяжини.
Стържещ звук се чу от прозореца ми. Кошмар скочи на компютърното ми бюро и започна да съска към мрака.
Изтичах до прозореца.
— Александър? — извиках леко.
Нямаше признаци за нищо живо или немъртво навън.
Дръпнах завесите и взех разтревожената Кошмар в ръцете си. Можеше няколко вампира в момента да се спотайват отвън. И аз нямаше от къде да знам кой точно е. Обмислих варианта да сложа скилидка чесън на корниза, но това можеше да отблъсне всеки вампир, а един от тях аз исках да привличам.
Глава 4. Призрачна фабрика
На следващата вечер извиках, „Имам страхотни новини!“ още в момента, в който Александър отвори вратата на имението. Той беше облечен в тениска с изображението на Алис Купър и свръх широки черни панталони надупчени с безопасни игли. Тъмните му очи изглеждаха изморени.
— Нещо не е наред ли, любими? — попитах го аз.
— Миналата нощ претърсвах из целия град докато почти усетих изгрева зад мен — започна той, докато се настанявахме на застланото с червена пътека парадно стълбище. — Ходих до изоставена църква и до запуснатия обор, където намерихме Кошмар. Дори намерих един пресъхнал кладенец. Единственото нещо, което открих в него бе една счупена кофа. Оттогава си блъскам главата и не спах цял ден.
— Какви са твоите добри новини? — попита ме той.
— Тревър е болен и ще отсъства от училище цяла седмица. Това означава, че ще пропусне игрите и тренировките. Ще им бъде много трудно на Джагър и Луна да го заведат на свещена земя, ако той трябва да пази леглото.
Изтощеното лице на Александър се оживи.
— Това с страхотно! Ще имаме повече време да открием семейство Максуел преди те да открият него. Но трябва да действаме бързо. Колкото по-дълго Джагър и Луна чакат Тревър, толкова по-гладни ще бъдат. Буквално.
— Изкарах целия час по алгебра да съставям списък с места, където биха могли да се скрият. Беше трудно. Няма много тъмни места в този изпълнен с бонбонести цветове град. Сетих се за десет места — ако включа и самият час по алгебра.
— Къде е списъка? — попита ме той нетърпеливо.
— Ами, господин Милър ме хвана, че вместо да търся на какво е равно x плюс y, съставях списък и той го конфискува.
— Няма нищо. Аз открих място, което искам да проверя. Но ти трябва да ми обещаеш…
— Че ще те обичам вечно? Това е лесно — казах аз, прокарвайки пръст по една от безопасните игли закачени на панталона му.
— Да ми обещаеш да не се забъркваш в неприятности.
— Това е по-трудно за изпълнение.
Той се облегна назад.
— Тогава ще трябва да останеш тук.
— Добре — примирено казах аз. — Ще се държа прилично.
— Няма да бъдем върху свещена земя, така че ще бъдеш в безопасност, но все пак трябва да стоиш близо до мен.
— Разбира се — съгласих се аз. — Къде отиваме?
— До една изоставена фабрика на края на града.
— Завода на Синклеър? Там е абсолютно пусто, уединено и достатъчно просторно за гробище пълно с ковчези.
Александър взе назаем Мерцедеса на иконома си Джеймсън и потеглихме към собствено вълшебно и тайнствено пътешествие.
Оставихме зад нас виещото се шосе на Бенсън Хил, минахме покрай Гимназията Дулсвил, после през долния край на града и най-накрая преминавайки през влаковите линии навлязохме в това, което хората от провинцията наричаха „грешната“ страна на града.
— Точно ето там е — припомних му аз сочейки към един покрит мост.
Прекосихме разнебитения мост към лъкатушеща, тъмна, обвита в мъгла улица, докато фаровете на Мерцедеса се отразиха в един знак
Разпростиращата се на 140 декара фабрика на Синклеър беше заобиколена от дървета, прораснали храсти и буренаци. На запад един застоял, мрачен поток едва се открояваше при редките валежи. Уханните диви цветя никога не успяваха да прикрият острата му миризма на блато.
