Мат оправи раницата си, сграбчи ръката на Беки и се запъти към училище.
— Чакай… Тревър изглеждаше ли някакси различен? — продължих с разпита аз.
— Е, той нямаше татуировки — разсмя се той.
— Не, имам предвид необикновено блед. Много жаден. Зачервени очи.
Той се замисли за момент.
— Каза, че не се чувства добре — спомни си той. — Защо толкова се интересуваш от Тревър?
И двамата ме загледаха любопитно, чакайки отговора ми.
Изведнъж звънецът ме спаси.
— Бих се радвала да остана за да си побъбрим, но знаете колко обичам да бъда точна — излъгах аз и отпраших.
През първите три часа бях прекалено вглъбена в мислите си как да намеря Тревър, така че се отдадох на мечти за Александър. Написах имената ни в дневника си — Рейвън Мадисън + Александър Стерлинг = Вечна любов. Оградих имената с рисунки на черни рози.
Когато звънецът за обедната почивка най-накрая удари, пропуснах срещата си с Беки и Мат до скамейките на стадиона. Вместо това тръгнах да търся Тревър.
Не можех да намеря врага си на футболното игрище, фитнеса или на стълбите, където всички сноби от футболният отбор ядяха сандвичите си.
— Къде е Тревър? — попитах една мажоретка, която връзваше маратонката си.
Тя огледа облеклото ми презрително. Погледна ме сякаш бе кралица, а аз някаква слугиня, която се бе осмелила да пристъпи в замъка и. Тя взе червено белите си помпони и се обърна, сякаш вече бе загубила достатъчно време.
— Виждала ли си Тревър? — повторих аз.
— Той си е вкъщи — изсъска тя.
— Имаш предвид, че май и аз трябваше да си остана вкъщи, нали? — измърморих аз на себе си. Единствената причина да дойда днес, бе Тревър.
Тя подбели очи.
Хвърлих и гаден поглед, представяйки си какво щеше да стане, ако бях истински вампир. Щях да се превърна в плашещ прилеп, да се завъртя около нея, докато тя пищи пронизително, и да се оплета в идеално сресаната й руса коса.
— Ох… Болен е — каза ми тя най-накрая и се отдръпна, сякаш и аз бях заразна.
Болен? Мат беше казал, че предната вечер Тревър е бил блед и не се е чувствал добре. Умът ми започна да мисли трескаво. Болен от какво? От слънчевата светлина? От чесън? Може би Луна и Джагър вече бяха успели да го заведат до гробището и той сега спеше в ковчег, декориран с червено и бяло. Трябваше да действам бързо.
Бях прекарала по-голямата част от живота си в промъкване и измъкване от разни места — моята къща, Имението, училищата, които бях посещавала в Дулсвил. Но след като все още бях съвсем обикновен човек и нямах силата да се превръщам с прилеп, оградата на гимназията бе още по-трудна за преминаване: чудех се дали да вървя, да се качвам, или да копая тунел през нея.
Директор Рийд бе наел охрана, която да патрулира между двата изхода от училище, за да запомня децата, които излизаха за обяд, а после не се връщаха. Гимназията се превръщаше в затвора Алкатраз. Оставаше само училищният борд да огради гимназията с ров, пълен с ледена вода и акули.
Така че вместо тайно да се измъквам, трябваше те да знаят, че си тръгвам.
Отворих врата на медицинската училищна сестра, за да видя три други деца, които кашляха, кихаха и подсмърчаха, които ме изгледаха, сякаш аз бях болната.
Разбрах, че да мина оттук щеше да ми отнеме повече време, отколкото да изчакам часовете да свършат.
Водех си бележки в дневника си, когато сестра Уилямс пристигна. Тя имаше имунитет срещу всякакви болести, тъй като постоянно бе изложена на сезонни настинки, алергии и извинения. Изглеждаше сякаш идва от залата за фитнес, сякаш можеше да измери собственото си кръвно налягане с една ръка.
— Теди Леренер — повика тя, четейки от схемата си. — Твой ред е! — и го дари с образцова усмивка тип „Колгейт“.
— Трябва незабавно да ви видя — прекъснах я аз, вдигайки се от стола и държейки стомаха си. — Не мисля, че ще мога да чакам още дълго време.
Теди ме изгледа и кихна с червеният си нос, с който така приличаше на Рудолф. Почувствах се гузна, но знаех, че всичко, от което имаше нужда Теди в момента бе хапче против настинка и купа с пилешка супа. А ако аз не стигнех скоро до Тревър Мичъл, може би нямаше да има много останала кръв за изсмукване в този град.
— Добре, Рейвън.
Сестра Уилямс, също както директор Рийд, ме познаваше, след като бе присъствала в офиса му всеки път, когато аз бях направила нещо лошо.
Последвах я в кабинета й — малка, стерилна стая, пълна с обичайните шишенца с хапчета, лепенки и болнично легло със синя покривка.
Седнах на един метален стол до бюрото й.
— Побиват ме ледени тръпки още откакто се събудих — оплаках се аз.
Тя прегледа очите ми с малка химикалка — лампичка.
— Аха… — промълви тя.
Взе стетоскопа си.
— Поеми си дълбоко въздух — каза тя и се приготви да слуша.
Бавно поех въздух и после се направих, че едновременно кихам и кашлям, и то толкова добре, че за малко си помислих, че ще си разместя някой орган.
Тя бързо прибра стетоскопа.
— Интересно.
Сестра Уилямс отвори стъклените вратички на шкафчето си и извади оттам термометър. Махна стерилното капаче и премери температурата ми.
След минута го свали и видя резултата.
— Точно както си и мислех.
— Болна ли съм?
— Мисля, че имаш заболяването: „Не си направих домашното“. Случва се често през пролетта.
— Но аз се чувствам ужасно!
— Може би просто трябва да се наспиш добре довечера.
— Мисля, че трябва да си отида вкъщи — възпротивих се аз. — Задържате ме тук против волята ми. Имам главоболие, боли ме и корема, също и гърлото — казах аз с носов глас.
— Не можем да те освободим, ако нямаш треска — каза тя, прибирайки термометъра.
— Не сте ли чували за предпазни мерки?
— Наистина изглеждаш така, сякаш не си спала. Е, трябва да получиш одобрение от професор Рийд — каза тя с въздишка.
Страхотно. Нови правила, които да нарушавам.
Пристъпих в кабинета на директор Рийд с бележката от сестрата в ръка.
Престорих се, че кихам и кашлям.
— Използвала си всички дни, които ти се полагат за боледуване — каза той, разглеждайки досието ми. — Поискала си да напуснеш училище през 130 от 140 учебни дни досега.
— Значи тридесет и едно може да е късметлийския ми номер?
— Е, наистина изглеждаш ужасно — каза той накрая и подписа формуляра.
— Благодаря! — саркастично казах аз.
Не бях планирала да изглеждам толкова убедително.
— Съжалявам, Рейвън, — каза майка ми, докато изкарваше колата си от паркинга. — Чувствам се ужасно, че те оставям сама, но имам една бизнес среща, която е планирана от месеци насам.
