— Но сега, когато сме заедно, ми е трудно да мисля за нещо друго, освен теб. Чаках цял ден, за да те видя — казах аз.
— Знам, аз също, — с въздишка отвърна той. — Но докато Джагър и Луна не си тръгнат, не можем да се заседяваме. Видя ли Тревър?
— Да, започнах аз, — разполагайки се в удобният му стол. — Беше болен днес и си остана вкъщи.
— Болен ли? — попита притеснено той. — Твърде късно ли е?
— Не — отговорих. — За щастие Луна още не е впила зъби в него, просто има грип.
— Чудесно! — каза той с облекчение и се отпусна. Тогава изведнъж отново стана сериозен. — Ако е бил болен и е лежал вкъщи, как тогава го видя?
— Ъъъ… — извърнах поглед аз.
— Не си — каза той с укорителен тон.
— Ами…
— Отишла си в къщата му. Сама? — попита той.
— Не, бояджията беше там, — казах аз, играейки си е едно конче от тапицерията на стола.
Александър коленичи и пое ръката ми.
— Рейвън… — каза той. — Не искам да оставаш сам с него. — Ако не е вампир, то той все още е лешояд.
— Знам. Прав си — отвърнах аз, а тъмните му очи сякаш ме разтапяха.
Когато родителите ми бяха загрижени за мен, беше досадно, но от Александър ми звучеше секси.
— Обещай ми…
— Обещавам — казах аз.
— Е, ако не са докопали още Тревър, то тогава сигурно изчакват подходящия момент.
— Това ще е иронично. Тревър мрази готиката, а ще стане вампир, а аз, която искам това повече от всичко на света, няма да съм такава.
— Важно е да бъдеш самата себе си — каза ми той, галейки ръката ми успокояващо.
— Знам.
— Освен това, — изправи се той и се приближи до прашния прозорец. — Тревър си няма и идея какво му готви Луна.
Приближих се до него.
— Какво ще правим?
— Трябва да я накараме да се върне обратно в Румъния по някакъв начин.
— С железен кол? — попитах аз. — Или запалена факла?
Александър поклати замислено глава.
— Може би ще получа отстъпка от Руби, — предложих аз. — Може да ги убедим, че родителите им тъгуват за тях и искат веднага да се върнат.
— Но на този етап не знаем къде са — отвърна объркано той. — А само това, че се крият някъде в сенките.
— Ако им отнемем тъмнината, ще им отнемем и защитата — казах аз.
— Права си — изведнъж се съгласи той.
— Така ли? — попитах аз, изненадана от внезапната ми проява на гениалност. — Как ще им отнемем тъмнината?
— Не точно тъмнината — каза той, — трябва да им вземем единственото нещо, без което Джагър не се чувства в безопасност.
Погледнах го любопитно.
— Единственото нещо, което го предпазва от хората, слънцето и другите вампири — продължи той.
— Да? — нетърпеливо го подканих.
— Трябва да намерим ковчега на Джагър.
— Уау. Това е перфектно. Тогава няма да има къде да се скрие.
Александър се усмихна развълнувано, че най-сетне имахме план.
— Но, почакай — казах аз. — Не може ли той да спи в легло със спуснати завеси, също като теб? Или да се скрие в някой хамбар? Ти не спиш в ковчег.
Александър ме погледна с дълбоки и засрамени очи.
Тогава се изправи и избута стола си настрана, откривайки малак врата в таванското помещение. Пресегна се в задния си джоб и извади малък ключ във формата на скелет.
— Да, спя — прошепна той.
Отключи вратата и леко я отвори. Тогава пристъпихме в едно тъмно и древно скривалище.
Там, скрит в сенките, стоеше обикновен черен ковчег, с пръст, разпиляна около него. До него имаше малка дървена маса с незапалена разтопена до половина свещ и малък мой портрет.
— Нямах идея, че… — казах аз, останала без дъх.
— И не биваше да имаш.
— Но твоето легло — винаги е неоправено и…
— Там си почивам и си мечтая да съм като теб.
Хванах ръката му и я доближих.
— Никога не е трябвало да криеш нещо от своя свят от мен — казах аз, гледайки го в самотните му очи.
— Знам — отговори той. — Криех го от себе си.
Той затвори и заключи малката врата, отново прикривайки тайната си самоличност, с която не можеше да се примири.
Глава 3. Ловът
— За да хванеш вампир, трябва да мислиш като такъв — каза Александър, грабвайки раницата си. — Няма да ме има само около час — каза и ми даде целувка.
— Няма да те има? — попитах, следвайки го до стаята му.
— Ти трябва да останеш тук. Отивам на свещена земя.
— Ще дойда с теб. Ако Джагър още мисли, че съм вампир ще съм в безопасност — започнах да споря.
— Ами ако не мисли?
— В такъв случай имам това — казах и извадих кутийката с чесън на прах от чантата си.
Александър бързо отстъпи назад.
— Здраво запечатана е — казах, докато си припомнях случая, когато прахът се бе изсипал в чатната ми, причинявайки алергична реакция на Александър и карайки ме да му инжектирам антидот. — Ще те чакам отвън — настоях аз.
Александър спря за миг, отметна рошавата рок-прическа от прекрасното си лице и прехвърли раницата си през рамо. Загледа се към вратата, после в мен. И най-накрая подаде ми бледата си ръка. Бе достатъчно тежко, че сме разделени през деня и направо непоносимо да сме и през нощта. Докато с Александър вървяхме надолу по ветровитите улички на път за гробището осъзнах, че мечтата ми се бе сбъднала — вървях ръка за ръка с вампир, в търсене на друг.
Никога не бях виждала някой да изглежда така величествено на лунна светлина както Александър, било то вампир или не. Бледото му лице сякаш сияеше, а усмивката му озаряваше това, което луната и звездите не успяваха.
— Къде отиваме? — попитах накрая.
— На любимото ти място.
— Любимото ми място е тук — до теб.
— Моето също — каза той, стискайки ръката ми.
— Дали Джагър знае, че все още съм смъртна?
— Не е изписано на челото ти, нали? — заяде се той.
Докато ме водеше към неизвестна дестинация, той вървеше с увереност и решителност, които не бях виждала преди.
