Бях надвита. Не можех да помръдна. Сърцето ми блъскаше с такава сила в гърдите ми, че помислих, че ще експлодира след малко.
— Няма да боли — ми казаха те облизвайки устни.
— Е, може малко да пари — добави единия и се наведе към мен.
— Не! Не по този начин. Искам Александър!
Изведнъж звука от двигател на мотор се чу оглушително през катакомбите.
Финикс изскочи от тунела и с писък спря на място на края на дансинга. Той няколко пъти силно форсира двигателя.
Повечето отстъпиха назад, несигурни относно следващия ход на Финикс. Но останалите се вкопчиха в китките ми дори по-силно.
Финикс отново форсира двигателя. Когато поддръжниците на Джагър не се отдръпнаха, той поклати глава. Включи мотора на заден ход и го придвижваше назад сантиметър по сантиметър, без да отделя поглед от мен. Придвижи се до най-отдалечената арка — на около двадесет метра от нас — и включи отново на първа. Сърцето ми туптеше по-шумно дори от самия двигател. Когато похитителите ми не ме освободиха, Финикс форсира двигателя за последен път. Излетя като стрела направо в моя посока.
Аз замръзнах на място. Всичко ми се стори, че се случва на забавен кадър. Финикс се носеше към мен с ревящ двигател, а зад него се вдигаше прах. Тълпата на дансинга бързо се разпръсна. Сърцето ми май спря да бие и аз забравих да дишам. Той продължаваше да се носи право към мен. Опитах се да се откопча от хватката на държащите ме, но не успях, а мотора се приближаваше. В следващата секунда по тялото ми щеше да има следи от гуми на мотор. Финикс сега бе само на няколко метра и аз все още не можех да помръдна. Затворих очи и бързо казах една молитва. В последната секунда поддръжниците на Джагър ме пуснаха от хватката си и се хвърлиха настрани. Един смразяващ кръвта писък се откъсна от гърдите ми, а мотора замръзна на място на няколко сантиметра от мястото, на което стоях.
Отне ми няколко секунди преди да мога отново да си поема дъх. Тялото ми беше сковано, а коленете ми бяха омекнали. Финикс скочи от мотора и протегна ръка, но аз я отказах. Все още не знаех кой беше този младеж. Може би Финикс искаше да бъда владетелката на Тъмницата.
Той не грабна ръката ми нито се наведе към мен да ме захапе. Всъщност изглеждаше доста изненадан.
Дракон се появи отново и заедно с голяма група от членове на клуба събра поддръжниците на Джагър на едно място и им взе ключовете за достъп.
Скарлет и Оникс дотичаха до мен.
— Всичко е наред. Финикс те спаси. Той възобнови реда в клуба ни.
Тълпата започна да скандира, „Финикс, Финикс“ докато двете момичета ми помогнаха да се кача на лъскавия мотор.
— Аз все още имам ключа на водача — заяви Финикс с вдигнати палци на тълпата.
Всички ликуваха.
Погледнах към тълпата безсмъртни. И те като мен просто искаха да имат безопасно място на което да разпускат и на което за разнообразие да бъдат вътрешни хора.
Музика започна да гърми, много от членовете ликуваха и се целуваха или започнаха да танцуват.
Оникс силно ме прегърна и аз също я прегърнах в отговор в всичка сила.
— Върни се, моля те — каза ми тя, показвайки ми украсения си с оникс зъб. — Имаш доживотно членство за клуба.
— Обаждай се — заръча ми Скарлет, — имаш ми номера. Само запомни да се обаждаш след залез. Моите…
— … родители не обичат да ги будят през деня — завършихме заедно в унисон. След това и двете се усмихнахме широко.
Огледах Тъмницата — дансинга, претъпкания с кървави напитки бар, издълбаните гробове и гробници използвани тук с определено предназначение, както бяха използвани в моя свят с друго. Никога преди не бях посещавала истински вампирски клуб и не знаех кога и дали изобщо някога щях да посетя някой друг пак. Бях се запознала с вампири със студена кръв, за които изненадващо бях разбрала, че имат топли сърца. Бях открила клуба на мечтите си — единственият, към който исках да се присъединя. Финикс ми подаде каската си, а аз я сложих на главата. Увих ръце около украсеното му с капси кожено яке и отправих усмивка на Оникс и Скарлет, които сега бяха в компанията на кавалерите си. Членовете на клуба се оттегляха, танцуваха и ръкомахаха.
Финикс запали двигателя, а аз се вкопчих в него с цяла сила, докато караше през лабиринта от тъмни, виещи се катакомби и излезе през един таен изход.
Финикс седеше на мотора си и ме чакаше да отключа колелото на Леля Либи пред библиотеката. Усещах погледа му, докато увивах веригата около седалката.
Облегна се назад на мотора си с кръстосани ботуши на глезените, а черните му кожени панталони го обгръщана плътно като целофан. Коженото му яке беше разкопчано и можеше да се види черната му тениска и скръстените му ръце. Лилава коса падаше над черните му слънчеви очила, а лунната светлина хвърляше отблясъци по бледото му лице. Той се взираше настойчиво в мен — по същия начин както когато го бях видяла осветен в Тъмницата.
Не знаех какво да му кажа. Финикс ми бе спасил живота.
А и не бях сигурна кога или дали изобщо някога щях да го видя отново.
— Не мога да ти кажа колко съм ти… — казах му аз от безопасно разстояние.
— Ами, можеш да опиташ — палаво ми отвърна той.
Аз се засмях и закачливо завъртях очи.
— Казах ти, имам си гадже.
По някаква причина на него не му пукаше дали щях да отвърна на ухажването му или пък нямаше. Почувствах, че даже предпочиташе да не отвърна. Изглеждаше от типа мъже, който живееха спокойно в сенките, докато друг мъж получаваше момичето.
— Сбърках по отношение на теб — признах му аз. — Ти си много по-великодушен, отколкото мога да си представя. Съжалявам, че не те прецених правилно.
Той кимна.
— Няма нищо — ми отвърна. — Аз също сбърках в преценката си за теб.
— Наистина ли? — попитах аз.
— Да. Ти си много по-голяма беля, отколкото си бях представял.
И двамата се засмяхме. Знаех, че трябваше да се чувствам щастлива, че Финикс ме спаси, но вместо това се чувствах тъжна като знаех, че можеше никога вече да не видя новия си приятел вампир.
Тъкмо щях да се кача на колелото на Леля Либи, но бързо слязох от него и го облегнах на рампата. Изтичах до Финикс и го обгърнах с ръце за една дълга, силна прегръдка. Май го хванах неподготвен, защото той не ме прегърна в отговор. След това почувствах облечените му в кожа ръце да ме прегръщат. Той също ме прегърна така сякаш бе за първи и последен път.
Скочих на колелото на Леля Либи и скоростно потеглих без да се обърна назад. Когато минах Мейн Стрийт и завих зад ъгъла чух в тихата нощ познатия звук на форсиране на двигател на мотор.
Глава 14. Разбулване на тайните
Докато карах колелото си към Леля Либи, усетих как ме завладя потоп от емоции. Дойдох тук, в Хипстървил, по една единствена причина, за да се събера с гаджето си. И все пак, когато постигнах целта си, пренебрегнах единствената му молба и се върнах в Клуб Ковчег, без него.
Не само, че посетих опияняващото и опасно подземие на вампирите от Тъмницата, но ме делеше буквално едно ухапване от това да се обвържа с Подземния свят за вечността — и всичко това без любимия ми, Александър, да е до мен.
Откакто се влюбих в Александър, вече не искам просто да стана вампир — искам с него да се слеем в едно.
И все пак се потопих в света на гаджето ми, в света, в който той бе аутсайдерът. Така ли виждаше
