неистовите викове на Ноона ги доведоха направо в тези покои.
По един чаршаф се спуснаха в градината. Мос простря ръка покровителствено около себе си, сякаш беше домакинът. С жест обгърна множеството дървета и храсти, всичките покрити с плодове, каквито Аруула не беше виждала никога през живота си.
— Щом като оставим приятелката ти на сигурно място, ще се заемем с жътвата — каза Мое. — И тайната сила на боговете ще предизвика собствената им гибел…
Аруула го погледна недоумяващо, но Мос нямаше намерение да обяснява думите си. Вместо това посочи градината.
— Натам!
Първото нещо, което Мат Дракс видя съвсем ясно, след като за втори път излезе от бездната на безсъзнанието, беше Ларн. Или по-точно казано — трупа на Ларн.
Бяха завързали мъртвия за останките на самолета. И отново тук се бяха озовали черните птици…
Чувството на отвращение прогони и последната мъгла от главата на Мат.
Бяха го събудили с леденостудена вода и го бяха извели от килията му. Почти не успя да разбере кога измина пътя нагоре към арената. И сега стоеше тук с тризъбец в ръката. Откъм балконите към него напираше шумът на зрителите, а дневната светлина жареше в очите му.
Не се учудваше, че са го пратили на арената. Което не означаваше, че не го е страх. Още повече, че не се виждаше в състояние да излезе насреща на какъвто и да било противник. Та той едва се държеше на краката си. Но поне последното вървеше към подобрение с всяка измината крачка, която правеше навътре в овала на арената.
Почти усети нещо като напрежение, когато се запита какъв ли противник са му избрали. Узна го още в същия миг.
Малко по-далеч, в другата половина на арената, се спусна рампа, откри се тъмен правоъгълник. И оттам излезе…
— Ау! — изплъзна се от устата на Мат. — Тарантула, нали? … паяк. Не обикновен, разбира се, че не беше обикновен. И не беше такъв, какъвто някога Мат беше виждал. Не, гадината беше поне с една глава по-дълга от него и с големината на Фолксваген костенурка. Придвижваше се на осем приблизително дебели колкото човешка ръка крака, покрити с остра четина, а големите колкото юмрук фацетни очи на чудовището блестяха с всички цветове на дъгата. Челюстите му щракаха и се отваряха, сякаш в жадно предвкусване на угощението.
Мат се спря и почувства как отново коленете му омекват. Паякът направи същото. Изправи се на задния си чифт крака, изпъна напред задната част на тялото си и… изстреля някаква лепкава субстанция по посока на Мат!
Скок настрани го предпази от попадението. Паякът се приближаваше с тежки стъпки и предприе втори опит. Този път Мат едва избягна лепливото нещо.
Очевидно гадината възнамеряваше първо да го парализира, да го оплете в паяжини и тогава на спокойствие да си похапне.
Мат не виждаше никаква друга възможност, освен и той да нападне. Атаката му, изглежда, обърка паяка чудовище. Не беше очаквало съпротива.
Мат замахна с тризъбеца. Улучи един от предните крака на паяка. Засили се още веднъж, но до удар не стигна. Паякът протегна лапа към него, улучи го в гърдите и го отхвърли назад.
Мат се претърколи. Нито секунда по-рано! Там, където току-що стоеше, тупна голям колкото човешка глава заряд от паяшки секрет.
Мат се изправи на крака и създаде дистанция между себе си и мутиралото животно. Трябваше да му хрумне нещо, нещо дяволски добро, за да може да остане жив поне след тази борба. И той го искаше, независимо от това какво го очаква по-нататък. За това щеше да си блъска главата по-късно.
Измъкна се от покрития с кръпки плащ, задържа го с две ръце и с маниера на най-добрите тореадори се засили към чудовището. Паякът реагира както Мат беше очаквал. Идваше към него непохватно заради разкъсания си крак.
Мат изчака подходящия момент, после запокити плаща срещу паяка. И успя.
Гадината се омота в кърпената материя, поне за секунди беше заета с това да се освободи от нея.
Секунди, от които Мат се възползва.
Заобиколи паяка и скочи. Приземи се върху гладкия хитинов гръб на гадината. Изправен на колене, подготви тризъбеца за нападение, прицели се точно в резката между главата и трупа. И натисна с всичка сила! Хвърли се напред, за да вложи цялата си тежест в удара.
И работата стана! Острите шипове проникнаха в тялото на паяка. Огромното животно трепна, изправи се за последен път и тогава се строполи под Мат.
Дишайки тежко, Мат се смъкна от гърба на мъртвото чудовище, остана на колене в пясъка, задъхвайки се и кашляйки, но смеейки се. Облекчението си пробиваше неконтролирано път.
Но смехът му бързо секна. Защото, както се очакваше, шоуто, в чийто център се намираше против волята си, още не беше свършило.
Вторият рунд беше оповестен, преди Мат още да е успял да ги поеме дъх. Публиката поздрави новия му противник с френетични овации.
Самият той си пожела да не беше побеждавал паяка чудовище…
…сега нямаше да му се налага да се изправя срещу капитан Ървин Честър…
Този Ървин Честър не беше същият, с когото Мат Дракс беше разговарял миналата нощ. Този мъж беше повече машина, отколкото човек. Трябва да го бяха натъпкали с още от тези дяволски плодове.
В подземието с килиите под Колизея Мат имаше впечатлението, че Ървин — напук на ръста и планините мускули — не е нищо повече от купчина окаяност. В сегашното си състояние Честър събуждаше у него само ужасен страх… и необуздан гняв, насочен не към черния великан, а към покварената банда, която нехаеше на балкона над тях, преди всичко към Маарс, тази тлъста жаба, която беше провъзгласила сама себе си за бог!
Гневът помогна на Мат. Поне мъничко. Предпази го от това просто да не се примири с възможностите, които му оставаха — или да убие приятеля си, или сам да загине. Може би все пак щеше да намери някакъв начин да победи Честър, без истински да му навреди. Което нямаше да е лесно, защото от своя страна не можеше да очаква никаква милост от тази бойна машина.
Ървин Честър вече не го познаваше. Нахвърли се с ръмжене, като превърнал се в месо парен чук, удряше с боздугана си към Мат, който с голяма мъка избягваше ударите. За нападение и дума не можеше да става!
— Ървин! — извика настойчиво. — Ела на себе си, Голямо момче! По дяволите, аз съм, Мат! Мат Дракс! Твоят колега!
Фиууу!
Боздуганът с шиповете изсвистя съвсем близо до гърдите на Мат. Един от металните шипове разкъса плата на дрехата и се вряза в кожата отдолу. Само една драскотина, но тя пареше като огън!
— Ървин! Трябва да се бориш с това! Аз не съм ти враг, приятел съм ти, разбираш ли?!
Заблуждаваше ли се или наистина за кратък миг атаката на Честър спря? Може и така да е било, но въпреки това следващият удар дойде.
Мат отскочи назад и за секунди собствената му инерция извади Честър от равновесие. Преди още да се съвземе, Мат се хвърли напред, опря тризъбеца в земята и скочи с краката напред.
Улучи Честър в гърдите. Гигантът се олюля. Мат се спусна, нанесе удар с тризъбеца. Целеше се в ръцете на Ървин и фактически успя да го обезоръжи.
— Ървин! Виж ме! — изръмжа той. — Погледни ме, по дяволите!
Мат стовари юмрука си под брадата му. Но онова, което би накарало други мъже да изпаднат за часове в нокаут, у натъпкания с дрога великан предизвика само объркано тръскане на глава.
Честър примига. За секунда, изглежда, погледът му се проясни.
— Събуди се, Голямо момче! — продължи Мат. — Спомни си…
Един удар го отхвърли назад. Ървин Честър изгрухтя възбудено и се наведе към боздугана си с набучените по него шипове, но не го вдигна. Спря. Стоеше приведен посред арената, размахвайки ръце като
