За литературната еволюция (Анкета на Жюл Юре)

Жюл ЮреЗа литературната еволюцияАнкета на Жюл Юре1

Г. Стефан Маларме. Заедно с Катюл Мендес, един от най-обичаните литератори в литературните среди. Среден ръст, заострена посивяла брада, голям прав нос, дълги и остри уши на сатир, подчертано продълговати очи с необикновен блясък, особено фин израз, омекотен от явно добросърдечие. Жестът придружава винаги словото, многобройни, изящни, точни, красноречиви жестове. Гласът се забавя малко в края на думите и постепенно затихва. Мощно очарование се излъчва от човека, у когото долавяме непресъхваща гордост, витаещо над всичко — гордост на бог, или на посветен, пред която, щом я доловим, трябва, незабавно вътрешно да се преклоним.

В настоящия момент сме свидетели, ми каза той, на едно наистина необикновено явление, единствено в цялата ни поезия. Всеки поет се оттегля в своя територия и свири на собствения си инструмент мелодиите, които пожелае. За първи път, откакто съществува поезията, поетите не пеят вече в хор. До днес, за да се получи акомпанимент, беше нужен, нали, органът на официалната метрика. Да, премного свириха на него и ни умориха. Съвсем сигурен съм, че на прага на смъртта великият Юго е бил убеден, че е погребал всякаква поезия поне за един век. При това Пол Верлен беше вече написал Мъдрост. Можем да простим тази илюзия на онзи, който направи толкова чудеса, но в сметката му все пак не стигаше вечният му инстинкт — непрекъснатият и непобедим лирически порив. Преди всичко не му мина през ум една безспорна мисъл: че в разединеното, нестабилно общество, не може да се създаде стабилно изкуство, окончателно изкуство. Необяснената нужда от индивидуалност, чието пряко отношение са настоящите литературни изяви, се поражда от тази незавършена обществена организация, която същевременно обяснява и неспокойството на духовете.

Сега непосредствено онова, което обяснява последните новости, е, че стана ясно, че предишната форма на стиха не е абсолютната, единствената и неизменната форма, а средство за сигурно изковаване на добри стихове. На децата казваме: „Не крадете и ще бъдете честни“. Това е така, но не е всичко. Възможно ли е да се прави поезия извън общоприетите предписания? Смята се, че е възможно и с право, струва ми се. Стихът живее в езика навсякъде, където има ритъм, навсякъде, с изключение на афишите и четвъртата страница на вестниците. В жанра, наречен проза, има понякога чудесни стихове във всякакъв ритъм. Но всъщност проза не съществува. Съществува азбуката и после стихове, повече или по-малко сбити, повече или по-малко разтеглени. Всеки път, когато имаме опит за стил, имаме стихосложение.

Току-що ви казах, че ако сме стигнали до днешния стих, то е защото сме преситени от официалния. И неговите привърженици дори разделят това пресищане. Нормално нещо ли е, когато отваряме която и да било поетическа сбирка, да бъдем сигурни, че от началото до края ще срещнем само еднообразни и общоприети ритми, и то там, където претендират, че ни въвеждат сред естественото разнообразие на човешките чувства! Няма вдъхновение, няма неочакваност, а колко умора! Официалният стих трябва да се използува само в моменти на душевна криза. Днешните поети са го разбрали добре. Те сновяха наоколо му с много деликатна въздържаност, доближаваха го с особена стеснителност, сякаш обзети от някакъв ужас, и вместо да го издигнат в свой принцип и отправна точка, изведнъж с него увенчаха стихотворната творба или отделния период!

Впрочем същата промяна стана и в музиката. Някогашните ясно очертани мелодии отстъпиха пред безкрайно много накъсани мелодии, без да се усеща толкова отчетливо ритъмът.

— Точно от там ли дойде разривът, попитах аз?

— Е, да. Парнасистите, влюбени в пределно строгия стих, красив сам по себе си, не забелязаха, че тук се крие просто друго търсене, подобно на тяхното. Търсене, което същевременно има предимството да създава един вид междуцарствие за изтощения голям стих, който моли пощада. И трябва да се знае, че в опитите на новодошлите няма стремеж към изместване на големия стих. Те се стремят да внесат повече въздух в творбата, да създадат вътре в стиховете — изградени с един мах — флуидност, раздвиженост, които в известен смисъл им липсваха досега. В един оркестър чуваме изведнъж великолепния гръм на медните инструменти. Но разбираме много добре, че ако освен тях нямаше друго, те бързо биха ни отегчили. Младите разредяват тези отделни моменти, за да им дадат възможност да се проявят тогава, когато ще предизвикат цялостно въздействие: по този начин александринът, който никой не е измислил и който сам е кристализирал от езиковата материя, ще бъде занапред по-свободен, по-необичаен, по-обветрен, вместо да остане вманиачен и заседнал, какъвто е сега. Сега ще придобие стойността да бъде използуван само за дълбоките душевни движения. И в томчето на бъдещата поезия ще се вие големият начален стих, обогатен от безкрайно много съзвучия, подарени от всеки индивидуален слух.

Има следователно несъзнателен разрив и от едната, и от другата страна, без да се мисли, че усилията могат по-скоро да се обединят, вместо да се унищожават едни други. Защото, ако от една страна, парнасистите бяха действително безупречни служители на стиха, принасяйки му в жертва и собствената си личност, инстинктът у младите дойде направо от различните музикални форми, сякаш преди това не е имало нищо друго. И те просто разчупват скованата конструкция, парнасовата конструкция и според мен двете търсения могат да се допълват.

Тези възгледи не ни пречат да вярвам лично, че с великолепното овладяване на стиха, на висшето изкуство на цезурата, което владеят майстори като Банвил, александринът може да стане безкрайно разнообразен, може да следва всяко движение на страстта. В Ковачът на Банвил например има безконечни александрини и други, напротив, невероятно сбити. Само че не би било лошо той да си почине малко, нашият тъй съвършен инструмент, с който може би премного сме си служили.

— Това е що се отнася до формата — казах на г. Маларме. — А съдържанието?

— Смятам — ми отговори той, — че що се отнася до съдържанието, младите са по-близо до поетическия идеал, отколкото парнасистите, които още третират сюжетите си подобно на старите философи и ритори, изобразявайки нещата директно. Мисля, че, напротив, трябва да има само загатване. Песента е съзерцанието на нещата, образът, изплувал от мечтанията, предизвикани от тях. Парнасистите вземат обекта цял-целеничък и го показват: това разпръсва магията. Те отнемат на умовете сладката радост да си представят, че творят. Да назовеш един предмет, значи да унищожиш трите- четвърти от насладата от творбата, която идва с постепенното отгатване. Да го внушиш — ето мечтата. Съвършеното използуване на това тайнство е именно символът: да извикаш малко по малко един предмет, за да покажеш едно душевно състояние, или обратно, да избереш един предмет и да откриеш в него душевно състояние чрез последователно дешифриране.

— Тук стигаме до едно голямо възражение, което бих искал да ви отправя — казах аз на Учителя. — Неяснотата!

— Действително това също е опасно — отговаря той, — независимо дали неяснотата идва от нещо, което не достига на читателя или на поета…, но да се стремиш да заобиколиш тази трудност е измама. Ако един човек със средни умствени възможности и недостатъчна литературна подготовка отвори случайно една така написана книга и иска да й се наслаждава, това е недоразумение. Нещата трябва да се поставят на мястото им. В поезията винаги трябва да има загадка и това е целта на литературата — други цели тя няма — да извиква представата за предметите.

— Вие ли, Учителю, сте родоначалник на новото движение?

— Ужасявам се от школите — каза той — и от всичко, което прилича на тях. Противно ми е всичко, което е наставническо, приложено към литературата, която, напротив, е чисто индивидуална. За мен поетът в това общество, което му отказва право на живот, е човекът, който се оттегля, за да извае собствения си надгробен камък. Това, което кара другите да ме смятат за водач на школа, идва най-напред от постоянния ми интерес към идеите на младите. После вероятно от искреното ми признание на новото в приноса на новодошлите. Защото всъщност аз съм самотник и смятам, че поезията е създадена за пищните върховни празници на едно изградено общество, където би намерила своето място и славата, за която хората сякаш са загубили представа. Позицията на поета във времена като днешните, когато той се бунтува срещу обществото, е да отклони всички порочни средства, които му се представят. Всичко, което може да бъде предложено, стои по-ниско от светогледа му и от мълчаливия му труд.

Питам г. Маларме какво място се пада на Верлен в историята на това поетическо движение.