вратаря с тънка усмивка и му прошепна съвсем тихо:
— Съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците в град Ганд.
— Вратарю — повтори високо кардиналът, — съобщете за метр Жак Копенол, писар на наместниците от бележития град Ганд.
Това беше грешка. Без неговата намеса Гийом Рим може би щеше да заглади ловко неприятната случка, но Копенол чу думите на кардинала.
— А, нищо подобно! Честен кръст! — възкликна гръмогласно той. — Жак Копенол, чорапчия. Чуваш ли, вратарю? Ни повече, ни по-малко. Честен кръст! Чорапчия си е много хубаво. Самият ерцхерцог неведнъж е дирил ръкавицата си в мои чорапи.31
Избухнаха смехове и ръкопляскания. Парижаните тутакси разбират всяко остроумие и умеят да отдадат нужната похвала.
Нека прибавим, че Копенол беше човек от народа, а публиката, която го обкръжаваше, имаше същия произход. Затова между тях се установи мигновено галваничен, непринуден контакт. Гордият изблик на фламандския чорапчия, който нанесе обида на придворните, раздвижи в плебейските души някакво смътно и неопределено още в петнадесети век чувство на достойнство. Този чорапчия, равен тям човек, беше оказал отпор на господин кардинала! Тази мисъл доставяше наслада на злочестите голтаци, свикнали да се умилкват и да се прекланят дори пред слугите на помощниците на домоуправителя на абата от църквата „Сент Жонвиев“, който от своя страна придържа шлейфа на кардинала.
Копенол поздрави гордо негово преосвещенство. Кардиналът също се поклони вежливо на всемогъщия гражданин, от когото се плашеше дори Луи XI. После, докато Гийом Рим, „мъдър и хитър мъж“ според думите на Филип дьо Комин, ги следваше с подигравателна и снизходителна усмивка, те се отправиха към местата си — кардиналът, смутен и угрижен, а Копенол, високомерен и невъзмутим, мислейки си по всяка вероятност, че в края на краищата званието „чорапчия“ струва не по-малко от което и да е друго и че Мария Бургундска, майка на тази Маргарита, която Копенол идваше да жени днес, сигурно щеше по-малко да се бои от него, ако беше; кардинал, а не чорапчия. Защото не кардиналът би разбунтувал жителите на Ганд против любимците, на дъщерята на Шарл Смели и не кардиналът би направил с една само дума тълпата непреклонна пред сълзите и молбите й, когато фламандската принцеса дойде да моли своя народ за пощада чак под ешафода на своите любимци. А чорапчията с кожената дреха вдигна само ръка и вашите глави, видни благородници Ги д’Емберкур и канцлер Гийом Югоне, паднаха от раменете ви!
Обаче изпитанията на бедния кардинал още не се бяха свършили и веднъж попаднал сред това тъй неподбрано общество, той трябваше да изпие до дъно горчивата чаша.
Читателят не е забравил може би безочливия просяк, който се бе вкопчил още в началото на пролога в ресните на драперията върху корниза на кардиналската естрада. Пристигането на бележитите гости съвсем не го накара да се смъкне и докато прелатите и пратениците се тъпчеха като истински фламандски херинги по пейките на естрадата, той се ширеше удобно, кръстосал дръзко крака, върху дебелата хоризонтална греда. Рядко нахалство, за което никой отначало не си даваше сметка, защото вниманието беше съсредоточено другаде. А и той от своя страна не се интересуваше какво става в залата. Клатеше с неаполитанско безгрижие глава и повтаряше от време на време машинално, по навик, сред общата врява: „Подарете, за бога!“ Той действително беше единственият човек в множеството, който не благоволи да извърне глава по време на пререканията между Копенол и вратаря. Случайността обаче пожела достопочтеният чорапчия от град Ганд, който бе спечелил симпатиите на простолюдието и бе привлякъл всички погледи, да седне точно на първия ред на естрадата, над просяка. И какво беше всеобщото удивление, когато, след като огледа внимателно чудака под себе си, фламандският пратеник потупа дружески дрипавото му рамо. Просякът се обърна. По лицата и на двамата се изписа изненада. Те се познаха и засияха. После, без да се грижат ни най-малко за зрителите, чорапчията и дрипльото почнаха да разговарят полугласно, като се държаха за ръце; дрипавият Клопен Труйфу, разположил се върху златотканата драперия на естрадата, напомняше гъсеница върху портокал.
Съвсем необичайната сцена предизвика такова неудържимо веселие и оживление в залата, че скоро привлече вниманието и на кардинала. Той се понаведе напред, но понеже от мястото си виждаше само част от гнусните дрипи на Труйфу, помисли съвсем естествено, че просякът иска милостиня и възмутен от подобна дързост, се провикна:
— Господин главен съдия! Изхвърлете този негодник в реката!
— Честен кръст, господин кардинал! — каза Копенол, без да пусне ръката на Клопен. — Той е мой приятел.
— Браво! Браво! — закрещя простолюдието. От този момент метр Копенол спечели и в Париж, както и в Ганд, „голямо влияние сред народа“, защото, както казва Филип дьо Комин, „хората от неговата пасмина се радват на подобен успех, когато се държат непристойно“.
Кардиналът прехапа устни. Той се наведе към съседа си, абата на „Сент Жонвиев“, и му каза полугласно:
— Чудесни пратеници ни е изпратил господин ерцхерцогът, за да известят пристигането на Маргарита.
— Ваше преосвещенство напразно любезничи с тия фламандски свини — отвърна абатът. — Margaritas ante porcos.32
— Кажете по-скоро porcos ante Margaritam33 — отвърна усмихнат кардиналът.
Малката му свита в раса изпадна във възторг от тази игрословица. Кардиналът изпита известно облекчение. Беше квит с Копенол. И неговото остроумие бе оценено.
А сега нека тия наши читатели, които притежават способността да обобщават образите и идеите, както е прието да се казва днес, ни позволят да ги попитаме дали си представят ясно как изглеждаше в този именно момент обширният паралелепипед на голямата зала в съдебната палата. В средата, опряна на западната стена — широко и пищно драпирана в златист брокат естрада, на която възлизат тържествено през малка сводеста вратичка важни особи, чиито имена обявява последователно с креслив глас вратарят. На първите редици са насядали вече достопочтени личности, натруфени с хермелини, кадифета и багреници. Около естрадата, която се издига безмълвна и внушителна, под нея, срещу нея, навред — невъобразима тълпа и невъобразима глъчка. Хиляди простосмъртни погледи са вперени във всяко лице от естрадата, хиляди уста повтарят шепнешком всяко име. Няма съмнение, гледката е любопитна и заслужава вниманието на зрителите. Но какво ли е това скеле чак на другия край с четири шарени палячовци отгоре и четири други отдолу? И кой ли е този блед мъж до скелето в черна износена роба? Уви, драги читателю! Това са Пиер Гренгоар и неговият пролог.
Всички ние го бяхме съвсем забравили.
А той се страхуваше именно от това.
От момента, когато се появи кардиналът, Гренгоар не бе престанал да полага грижи за оцеляването на пролога си. Най-напред подканваше актьорите, които бяха замлъкнали в недоумение, да продължат и да говорят по-високо. После, като видя, че никой не ги слуша, ги накара да спрат и от четвърт час, откакто ги беше прекъснал, не преставаше да тропа нервно с крак, да се върти като луд, да се обръща към Жискет и Лиенард, да подстрекава съседите си да искат продължение на пролога. Всичко напразно.
Никой не откъсваше очи от кардинала, пратениците и естрадата, единствен фокус, който събираше зрителните лъчи на този огромен кръг. Трябва да се предположи — и ние го допускаме с прискърбие, — че в момента, когато негово преосвещенство така ужасно разсея публиката с появата си, прологът сигурно беше почнал леко да й додява. Всъщност и естрадата, и мраморната маса поднасяха една и съща гледка — стълкновението между селячеството и духовенството, между дворянството и търговското съсловие. И повечето хора предпочитаха да ги наблюдават в натура — живи, дишащи, движещи се, от плът и кръв, застанали едно до друго, в лицето на фламандските пратеници, в лицето на епископската свита, под кардиналската мантия или под дрипите на Труйфу, отколкото гримирани, натруфени, говорещи в стихове, същински сламени чучела под жълтите и бели туники, с които ги бе издокарал Гренгоар.
Тъй или иначе, когато нашият поет забеляза, че шумът поутихва, той измисли една хитрост, която все още можеше да спаси всичко.
— Господине! — обърна се той към един от съседите си, добродушен шишко с търпеливо изражение. — Дали няма да е по-добре да започнат отначало?
