все още носеше жълтия си редингот и старата си шапка. По улиците го вземаха за бедняк. Но срещнеше ли просяк, той скришом му пъхваше милостиня. Така се прочу в квартала като „милосърдния бедняк“.
Старицата, която му бе наела стаята, озлобена твар, чието главно занимание бе да дебне завистливо другите, наблюдаваше Жан Валжан, без той да подозира. Една сутрин любопитната сплетница забеляза, че Жан Валжан влиза в едно от необитаваните помещения. Тя го проследи и видя, че той разпори хастара на редингота си и измъкна оттам жълтеникава хартия. Бабичката с удивление различи банкнота от хиляда франка. Тя побегна силно уплашена.
Малко по-късно Жан Валжан я помоли, да развали банкнотата, като й обясни, че това било рентата му за шест месеца.
„Кога я получи? — помисли си бабичката. — Та нали излезе в шест часа вечерта, а банката по това време е затворена.“
Тя отиде да развали банкнотата и сподели наблюденията си с бакалина. Тази злополучна банкнота, умножена няколкократно от клюкарките в квартала, даде повод на какви ли не предположения.
През един от следващите дни, докато Жан Валжан режеше дърва в коридора по риза, а Козет го наблюдаваше, бабичката, сама в стаята, опипа редингота и й се стори, че вътре шумят сгънати хартии. Освен това в джобовете му тя откри голям портфейл, нож и — съмнителна подробност — няколко разноцветни перуки.
ГЛАВА XXIII
ИЗТЪРКУЛЕНАТА ПЕТФРАНКОВА МОНЕТА
Жан Валжан беше свикнал да дава милостиня на един просяк, който седеше върху плочата на изоставения кладенец близо до черквата „Сен-Медар“. Понякога дори го заговорваше.
Една вечер, когато минаваше оттам с Козет, той се приближи до него и пусна в ръката му обичайното петаче. Просякът внезапно вдигна глава, погледна Жан Валжан и тутакси сведе очи. Това стана светкавично бързо. Жан Валжан изтръпна. Той отстъпи ужасен. Сторило му се бе, че зърва не безстрастното лице на просяка, а друга, ужасна и добре позната физиономия.
„Не може да бъде! Полудявам ли?“ — помисли си Жан Валжан, но се прибра много смутен.
На другия ден отиде там, заговори просяка и установи, че си беше той, а не някой друг.
Жан Валжан се успокои. „Как можах да видя в него Жавер! Трябва да не съм в ред!“
Няколко дни по-късно, трябва да беше осем часа вечерта, той тъкмо караше Козет да срича, когато някой внезапно отвори и затвори вратата на плевника. Необяснимо събитие. Старицата си лягаше, щом се стъмнеше. Той направи знак на Козет да мълчи. Духна свещта и застана нащрек в тъмното.
Стъпките изтрополиха по стълбата, после се спряха пред стаята му. Дупката на ключалката беше осветена. Минаха няколко минути. Светлината се отдалечи, но стъпки не се чуха. Човекът, който бе подслушвал, беше събул обувките си.
Жан Валжан не можа да мигне цялата нощ. Призори трепна от изскърцването на врата в коридора. После долови същите мъжки стъпки. Скочи и долепи око до дупката на ключалката. Действително мина някакъв мъж. Лицето му не се различаваше, но когато стигна до стълбата, снопът лъчи, проникващ през шпионката, го открои и Жан Валжан го видя ясно в гръб. Мъжът беше висок, облечен в дълъг редингот, с дебел бастун под мишница. Жан Валжан разпозна застрашителните плещи на Жавер.
Когато старицата дойде да разтреби сутринта, той нарочно не й зададе никакъв въпрос, но тя сама подхвърли:
— Господинът може би е чул снощи новия наемател.
— Как се казва той?
— Не си спомням добре името му.
— Какво работи?
Старицата го изгледа с малките си очи на невестулка.
— Ами че рентиер, като вас.
Може би не влагаше никаква умисъл, но на Жан Валжан му се стори, че тя не казва това току-така.
Когато тя си отиде, той зави на руло стотината франка, които държеше в шкафа и ги пъхна в джоба си. Макар и да внимаваше да не вдига шум, една монета се изтърколи шумно по плочите на пода.
По здрач той слезе и огледа внимателно булеварда на всички страни. Не видя никого. Булевардът изглеждаше безлюден. Вярно е, че някой можеше да се е скрил зад дърветата, засадени от двете му страни.
Жан Валжан се качи в стаята.
— Ела — каза той на Козет.
После я улови за ръка и двамата излязоха.
ГЛАВА XXIV
СТРАТЕГИЧЕСКИ КРИВОЛИЧЕНИЯ
Жан Валжан напусна веднага булеварда и пое по страничните улички, като завиваше непрекъснато в различни посоки и често се връщаше назад, за да се увери, че никой не го следи. Държане на подгонен елен.
Тази нощ имаше пълнолуние. Това беше изгодно за Жан Валжан. Улиците бяха разделени на тъмни и светли ивици и той можеше да се шмугва край къщите и зидовете откъм засенчената страна и да наблюдава светлата. Може би не се замисляше, че по този начин тъмната страна на улиците се изплъзваше от наблюдението му. Така или иначе той беше убеден, че никой не върви по следите му.
Козет крачеше, без да задава въпроси. Тя беше вече привикнала към своеобразните прояви на добрия чичко, както и със странните приумици на съдбата. Пък и до него се чувствуваше в безопасност.
Самият Жан Валжан не знаеше къде отива. Той нямаше определена цел, нито определен проект. Не беше дори напълно сигурен, че оня мъж беше Жавер. И все пак от няколко дни ставаше нещо и това му стигаше. Той реши никога да не се връща в плевника Горбо. Като див звяр, прокуден от леговището си, клетникът търсеше дупка, в която да се свре временно, докато намери друга, в която да се настани за по- постоянно.
Той описа няколко лабиринта в заспалия вече квартал. Когато часовникът отзвъни единадесет часа, той пресичаше улица Понтоаз точно там, където се намира полицейският участък. Малко след това остро развитият му усет го накара да се обърне. Той ясно видя под издайническата светлина на уличния фенер трима мъже, които го следяха. Мъжът, който вървеше начело на групата му се стори подозрителен.
— Ела насам, дете — каза той и побърза да излезе от улица Понтоаз.
Беглецът направи голям завой и потъна в друга улица, която излизаше на кръстопът. Кръстовището беше ярко осветено. Жан Валжан се прислони до една врата, съобразявайки, че ако е преследван, преследвачите му ще се появят на кръстопътя. И действително само след три минути той ги видя. Сега бяха четирима. Четири зловещи призраци. Спряха се накуп и като че ли се съвещаваха. Единият се обърна и Жан Валжан разпозна без никакво колебание Жавер.
От този миг Жан Валжан беше съвсем наясно. Благоприятно бе за него, че не можеше да се каже същото за преследвачите му. Той се възползува от тяхната нерешителност. Загубени мигове за тях, спечелени за него. Спусна се към Ботаническата градина. Козет бе започнала да се уморява. Той я взе на ръце. Стигна до кея на Сена. Беше безлюден. Отдъхна си. Приближи се до Аустерлицкия мост. По онова време все още се плащаше такса за преминаването му. Жан Валжан застана пред будката и извади едно су.
— Две су — каза инвалидът, който събираше таксата. Носите дете и трябва да платите за двама.
Жан Валжан съжали, че минаването му през моста даде повод за забележка. Предпочиташе да се промъкне незабелязано. За щастие тежко натоварена каруца скрибуцаше по моста редом с него и той измина целия мост в сянката на колата.
Отвъд моста се намираха дървени складове, но, за да стигне дотам, трябваше да прекоси открито пространство, осветено от луната. Между два склада се виждаше тъмна уличка, създадена сякаш само за него. Преди да притича до нея, той погледна назад. Четири сенки бяха стъпили на Аустерлицкия мост. Той потрепера като уловен звяр. Стори му се, че може да се довери на тъмната уличка и свърна по нея.
Като измина триста крачки, стигна до разклонение. Той не се двоуми дълго и сви надясно. Защо? Защото
