Джон Ъпдайк
Отлитаме
На седемнадесет години аз бях зле облечен, смешен на вид младеж и както си вървях, мислех за себе си в трето лице: „Алън Дау мина по улицата и се прибра вкъщи.“ „Алън Дау пусна една тънка язвителна усмивчица.“ Съзнанието, че ми е отредена по-особена съдба, ме правеше колкото високомерен, толкова и стеснителен. Години преди това, когато бях на десетина-дванадесет, точно при раздялата с детството, един неделен ден двамата с майка ми (баща ми беше зает или пък спеше) се изкачихме пеш до върха на Шистения хълм, възвишение, което ограждаше от една страна долината, приютила градчето ни. То се простираше под нас — Олинджър — градче от хиляда къщи. Най-хубавите и просторните бяха плъзнали по хълма, а зад тях се виждаха редиците тухлени постройки за по едно-две семейства; приятелите ми живееха в този квартал, ширнал се надолу до белезникавата нишка на шосето за Олтън, което свързваше гимназията, тенис-кортовете, киното, няколкото магазина и бензиностанции, основното училище и лутеранската църква. От другата страна на шосето бяха накацали още къщи, включително и нашата — петънце, бялнало се точно там, където долината започваше да се възвишава, за да се слее с отсрещния хълм — Кедровия връх. Зад него се редяха хребет след хребет, а погледнехме ли на юг, виждахме как шосето се гмурка в други градчета, пак се появява и накрая чезне в зелените и кафяви нивя; цялата област бе като на длан, обгърната в тънкото було на лека мъгла. Стояхме сами с мама край един закърнял смърч на продълговатото било от глинеста лиска, а аз бях вече достатъчно голям, за да не ми се стои с нея. По едно време тя зарови пръсти в косата ми и каза: „Ето ни къде сме всички ние и къде ще останем… завинаги.“ Изрече нерешително думата
Тя бе импулсивна, романтична и непоследователна. Така и не успях да превърна тогавашния поощрителен изблик в постоянна тема на разговорите ни. Продължаваше да се държи с мен като с обикновено дете и това сякаш бе измяна на един образ, който ме бе накарала да възприема. Останах пленник на надеждата, дето ми бе подхвърлила, а сетне забравила. Плахите ми опити да оправдая някои свои дребни провинения — четях нощем или закъснявах след училище, като се позовавах на идеята за полета — се посрещаха с недоумяващ безизразен поглед, сякаш говорех нелепости. Струваше ми се безкрайно несправедливо. „Да, но… — щеше ми се да й кажа — да, но това са твои нелепости“ и моето обжалване естествено оставаше безрезултатно именно поради тази причина: тя съзнаваше, че аз не съм приел всичко това като своя вътрешна необходимост, а че възнамерявам безочливо да използувам предимствата да си необикновен и удоволствията да си обикновен. Изпитваше страх от желанието ми да съм като другите; веднъж все пак реагира на моето изявление, че се уча да летя, като изкрещя насреща ми, пламнала от бесен гняв: „Никога няма да се научиш! Ще затънеш в калта и тук ще си умреш, като мен. Защо пък трябва да надминеш майка си?“
Тя беше родена десет мили по на юг, в една ферма, свидна за нея и майка й. Баба — дребна женичка, ала същинска фурия — приличаше по-скоро на арабка, отколкото на немкиня; едно време работела на полето наравно с мъжете и всеки петък подкарвала каруцата към пазара — на десет мили от фермата.
Като малка майка ми ходела с нея и в представите ми тия пътувания са свързани с боязън: страха на момиченцето от грубите прегръдки на тлъстите попийнали мъже, опасенията, че каручката ще се счупи, безпокойството, че стоката няма да се продаде, уплахата, че могат да унижат майка й, тревогата от това как ще ги посрещне вечерта бащата. Той смятал петъка за свой празник и тогава пиел. Пиянството му не бих могъл да опиша, защото го познавах само като търпелив нравоучителен старец с едва ли не библейски вид, чиято единствена страст бяха вестниците, а единствената му омраза — републиканската партия. В него имаше нещо характерно; сега, когато е покойник, аз продължавам да откривам частици от него у известни политици: виждам ланеца му и издутия му корем в някогашни филми за Теодор Рузвелт; високите му обувки и наклонената му глава в снимки на Мъри Люцерната1. Люцерната тъкмо извръща глава да заговори, прихванал дъното на шапката си с три пръста, изискан и галантен жест, който толкова много ми напомни за дядо, че откъснах снимката от „Лайф“ и я мушнах в едно чекмедже.
На дядо не му е било по сърце да чопли земята, макар да се бе замогнал от нея с помощта на жена си. Той започнал да влага парите си в ценни книжа във времето, когато успехът на подобно начинание бил почти неизбежен. През хиляда деветстотин двадесет и втора купил голямата ни бяла къща в града — тогава модерният квартал още не се бил преместил към Шистения хълм — и се настанил тук, за да жъне своите дивиденти. До края на живота си считаше жените за глупави същества и може би най-вече своите две, съкрушени от мъка при напускането на фермата. Смяната на унизителния селски труд с престижните финансови дела сигурно го бе изумила със своите огромни преимущества. И аз съм на същото мнение, а и как да вместя в представата си за тези разяждани от страх пътувания с каруцата мъката на двете жени, за която майка ми упорито говори.
Може би продължителният страх поражда привързаност. Или пък, което е по-вероятно, уравнението е дълго и сложно и параметрите, които са ми известни — мъжката гордост на зрялата жена от плодовете на земята, удоволствието на девойката да язди на кон из полята, чувството им на неприязън към Олинджър, — сигурно са били поставени в скоби и умножени от коефициенти, които не ми се удава да забележа. Или може би не техните чувства се нуждаят от обяснение, а това, че у дядо, с неговата претенциозност и горделивост, нямаше и капка обич към земята. Смяташе, че като малък са го малтретирали и бе зле настроен към баща си, нещо, което майка ми не можеше да проумее. За нея дядо й бил като светец: строен исполин, висок над метър и осемдесет (навремето такъв ръст бил цяло чудо), който знаел всичко във фермата, както Адам в Едем. На стари години той ослепял. Излезел ли на прага, кучетата се спускали да ближат ръцете му. На смъртния си одър поискал ябълка „Графенщайн“ — имало едно такова дърво в другия край на ливадата, но синът му донесъл различен сорт от овощната градина край къщата. Старецът не пожелал да я вземе и дядо ми отишъл да откъсне от другите, но в очите на мама оскърблението било нанесено — една жестока, безпричинна обида. С какво толкова го бил засегнал баща му? Пред мен дядо бе недоволствувал единствено от това, че като малък трябвало да носи вода на работниците по нивите и тогава баща му току подхвърлял саркастично: „Повдигай си нозете де! Пък те самички ще си стъпват на земята.“ Каква нелепост! Като че ли всяко родителско поколение върши спрямо децата си злодеяния, които по божията повеля остават незабележими за околния свят.
Запомнил съм баба като дребна тъмноока женица, която не обичаше да говори много и все гледаше да ме тъпче с нещо; в съзнанието ми е останал гърбоносият й профил, розовеещ върху бледожълтите възглавнички в ковчега. Почина, когато бях на седем години. Останалото, което зная за нея, е, че била тринадесетото дете — изтърсаче, че докато беше жива, нашият двор бе сред най-китните в града и че аз съм приличал на брат й Пийт.
Майка ми напредвала по-бързо от връстниците си; била на четиринадесет, когато се преселили, и три години учила в окръжното педагогическо училище. Завършила Лейк Колидж край Филаделфия още двадесетгодишна — висока, представителна девойка със снизходителна усмивка, ако се съди по една нейна огъната снимка в картонената кутия, където постоянно ровех като малък, сякаш там можех да открия причината за разприте в дома ни. На снимката мама е застанала в края на алеята, настлана с кирпичени плочи, до изкусно подкастрената четвъртита колона в края на живия плет, върху която е кацнала бухната топка от листа. В десния край на снимката се врязва кичестата дъга на цъфнал люляков храст, а зад мама се вижда празно пространство, където има къща, откакто се помня. Тя позира с някаква провинциална грация, в дълго палто, обточено с кожички, разкопчано, за да се виждат дългите мънистени гердани и късата, макар и някак скромна, права рокля с воланчета. Мушнала е ръце в джобовете на палтото, баретката, кацнала на една страна, закрива част от бретона й, и от мама лъха някакво позьорство, което ми бе непонятно, когато разглеждах снимката й на изцапания килим в сумрачната стара къща при залеза на тридесетте години и в тъмата на военното четиридесетилетие. Облеклото и самото момиче на снимката изглеждат толкова модерни, направо страхотни. Дядо, който по онова врече преуспявал, изпитвал удоволствие да пръска пари за нейните дрехи. Баща ми, по-малкият син на презвитериански свещеник в Пасейк, бил гол като пушка и за да се издържа, докато учел в Лейк Колидж, станал келнер, та още говори с леко негодувание за красивите дрехи, с които Лилиан Беър се контела по онова време. Тази страна от характера на мама ми причиняваше
