питате мен, по стълбите е по-близо.
Следвайки напътствията й, той попадна при млада чернокожа жена зад метално бюро, отрупано с оградени в златни рамки въплъщения на верността, единството и стабилността — снимки на деца с техните родители, на едно печално кафяво момче в кафява военна униформа, на усмихнато семейство край някакво езеро; имаше дори фотография на къща — къща в обикновено малко ранчо, със зелена морава. Тя прочете декларацията на Ричард, без да каже дума. Той потисна желанието да й се извини. Тя поиска да види шофьорската му книжка и свери лицето му с фотографията в нея. Подаде му писалка и след това удари печата на обречеността върху неговия подпис. Червената топка не преставаше да виси във въздуха, някъде в някаква кутия с диапозитиви, която той никога вече нямаше да види, а лъчезарната смълчаност на вилата, когато ги оставиха сами, не преставаше да се носи — капсула тишина — нагоре към звездите; носталгията обаче сграбчи Ричард истински, когато излезе изпод кафявия свод в слънчевия блясък и примижавайки, си спомни за една забравена подробност от сватбената церемония. Зашеметен, замаян, удивен от треперещото бяло същество до себе си, почти на ръба на припадъка — както дъгата се губи в облаците, — той беше забравил да скрепи сватбените клетви пред олтара с целувка. Джоун го беше погледнала усмихната, цялата очакване; и той се беше усмихнал, без да се сети. Мигът отмина и те забързаха по пътеката между пейките, както и сега той бързаше засрамен надолу по стъпалата на кметството към улицата и към подлеза на метрото.
Докато метрото трещеше в тъмното, той започна да чете за природните взаимодействия. Получил бе извадка от научна публикация по пощата, със същата поща, с която пристигна и клетвената декларация. Ако не живееше сам, щеше да я изхвърли, без да я погледне, както правеше доскоро, но сега, постепенно усвоявайки предпазливите навици на бостънски особняк, той изчиташе всяко листче, което му изпращаха, и дори по улиците се навеждаше да вдигне всяко паднало кално парче вестник, което можеше да съдържа някаква вест.
Следователно, прочете той, още в 1935 стана известно, че светът се направлява от четири типа взаимодействия: според степента на своето въздействие те се подреждат така — гравитационни, слаби, електромагнитни и силни.
Усети, че е на страната на слабите взаимодействия; идентифицира се с тях.
Гравитацията, която е незначителна на равнището на микрокосмоса, започва да преобладава при тела от порядъка на хиляди километри в диаметър, каквито са големите астероиди; тя притегля едно към друго луната, земята, планетите от слънчевата система, звездите, съзвездията в рамките на галактиките, както и самите галактики.
Ричард си представи един малодушен отбор, надигран в началото, който се напъва да победи в последното, макрокосмично полувреме от играта, в себе си той го окуражаваше. Метрото се люшна и спря на Кендъл, а той си спомни как няколко дена след сватбата бяха взели с Джоун влака през щата Ню Хампшир на север, където имаха договор за работа през лятото, вече като семейни. Влакът, който отдавна вече не пътува по тази линия, криволичеше на север покрай бързоструйни реки, замърсени от дъскорезниците, за да стигне вечнозелените планини, по които ръждясваха ски-лифтове. Седалките бяха от пурпурен плюш, влакът неспирно и плавно се поклащаше. И а фона на плюша бледите й ръце издаваха розов загар. Понеже не знаеха как се прави меден месец, но знаеха, че трябва да си осигурят спомени от него, докато смъртта не ги раздели, те бяха играли голи крокет в дворчето, което между дърветата приличаше на тревно око, втренчено в небето. Тя печелеше всяка игра.
Слабите взаимодействия, прочете Ричард, не влияят съществено върху структурата на ядрото, преди да е настъпил неговият разпад; те са като пукнатина върху лята камбана, която не променя звука на камбаната, но в края на краищата предизвиква нейното разрушение.
Вагонът на метрото изскочи на светло, преди да премине над реката Чарлс. Долу, върху блестящата повърхност, се поклащаха платноходки. Отвъд реката, като замръзнали струи, висяха опушените бостънски небостъргачи. Метрото зави около езерния залив и спря на Уеърс: пясъчна лятна ивица с разтопен по асфалта сладолед и аромат на ябълкови бонбони, довлечен сякаш от самото детство. След неколкочасов престой те се бяха качили на пощенското корабче, за да стигнат до острова, на който щяха да работят. Островът се падаше от другата страна на езерото Уинипесоки и дотам спираха неколкократно да оставят пощата на другите острови по пътя. Всеки път преди да акостира, корабчето надуваше сирената си с ужасна сила. Мейпълови се бяха настанили на носа, за да използуват слънцето и да се наслаждават на гледката; бяха точно под сирената, но предпочетоха да не се местят. Като в адажио около тях се преливаха съчетанията от острови, вода и крайбрежни хълмове, а в същото време — всеки път изненадващо — воят на сирената спираше дъха им и разбиваше пейзажа на безброй малки писъци; тези удари издевателствуваха над техния начеващ брак. Той я упрекваше и в същото време искаше да й поиска прошка за нещо, което нито един от двамата не беше в състояние да промени. След всеки писък машината спираше, корабчето допираше борд до паянтово мостче и по пъстрите меки пътеки на това или онова вечнозелено късче земя се втурваха загорели лагерници със своите ръководители, по бански и мокасини, да си получат пощата; виковете им отекваха странно в проглушените уши на младоженците. Когато слязоха на техния остров, Мейпълови се чувствуваха омаломощени.
Квантовата механика и теорията на относителността, взети заедно, налагат необичайни ограничения и поради това ни осигуряват могъщо логично оръжие.
Ричард прибра брошурата в джоба си и слезе на спирка Чарлс. Пое по надлеза към болницата — отиваше при лекаря, лекуващ артрита му. Нощем го боляха костите. Някои негови приятели бяха на умиране, други — покойници; не изглеждаше вече невероятно да ги последва и той. В тази болница дойде за първи път, когато ухажваше Джоун. Беше се изкачил по същия този наклон до стъклените врати и смутено беше разпитвал къде всред големия хаос от болести се намира момичето с ластик на конската си опашка, седяло на първия ред на 162Б аудитория на лекцията по литература за „Английската епическа традиция от Спенсър до Тенисън“. Възхищавал се беше на тила й три часа седмично цяла зима. По време на изпитите събра смелост и я заговори, когато се случиха на една и съща маса в библиотеката и размишляваха върху потъмнелите репродукции на Блейковите илюстрации към „Изгубеният рай“. Уговориха се да се срещнат след изпита и да пият бира. Тя не се появи. Той заряза Спенсъровата „Царица на феите“ и Тенисъновите „Идилии на краля“ и позвъни в нейното общежитие, откъдето му казаха, че Джоун е откарана в болница. Природното взаимодействие го тласкаше да преодолее дългите и понякога погрешни коридори, а после — тълпата лели и други поклонници до леглото й; видя Джоун в бяло, под бели чаршафи, косата й беше разпиляна върху раменете, а по пластмасова тръбичка нещо прозрачно се вливаше във вената й. При следващите си посещения той доби правото да държи ръката й, макар и обвита в шини и пластири. Диагнозата беше тромбоцитна недостатъчност. Кръвта й не се съсирваше. Изчервена, тя му довери колко неудобно й е било на въпроса на лекарите и стажантите кога за последен път е имала полово сношение да признае, пред учудено-недоверчивите им физиономии, че още не е имала.
Лекарят сне маншона на апарата за кръвно налягане от ръката му и се усмихна:
— Имате ли някакви тревоги напоследък?
— Развеждам се.
— Както може би ви е известно, артритът спада към заболяванията с психосоматична основа.
— Единствено ми е известно, че се събуждам в четири сутринта с много потискащата мисъл, че никога няма да ми мине, че тази болка в рамото ще трае до края на живота ми.
— Ще ви мине. Няма страшно.
— Кога?
— Когато мозъкът ви престане да изпраща тревожни сигнали.
