— Знае, че ще вечерям с децата.
— Добре де, вечерята още не е свършила. Искаш ли малко „Шартрьоз“?
— Къде са включени парите за „Шартрьоз“?
— В „домакински нужди“.
Нанси поиска да се върне да спи у Харисънови и Кени й предложи да я закара.
— Кога ще си дойдеш? — попита го Фрейзър. — По някое време.
— Как ще се прибера в Бостън?
— Мама каза, че няма да се връщаш в Бостън.
— Карай много внимателно — заръча той.
— Няма страшно — отвърна Кени.
Може би, помисли си Фрейзър, гъстите вежди и моминските мигли на момчето му придават този навъсен, укорителен поглед.
Когато децата излязоха и ликьорът беше изпит, тон се помоли:
— Хайде, разбери, трябва да тръгвам.
— Че кой те спира? — попита Джийн.
Във всеки случай не тя, даде си сметка Фрейзър, изненадан. Онова, което го спираше, бе вътре в него.
— Не ми се иска да те оставям сама в празната къща.
— Свикнала съм — сви тя рамене. — Пък и Кени ще се върне но някое време. — Това я подсети. — Как ще се прибереш? Пеша?
— Ще походя — каза той и се надигна. Беше преоткрил удоволствието да се движи; приятно му бе да се чувствува изправен, необременен — непоклатимо цяло, навестяващо една след друга частиците на своя живот, пръснати като съкровището на скъперник, решил да надхитри банда крадци.
— Ще те поизпратя нагоре по пътя — каза Джийн.
Снегът целуваше лицата им в мрака. И кучетата тръгнаха, заборичкаха се край тях. Пътят беше хлъзгав и тя го хвана под ръка. В края на поляната, близо до мястото, където го бяха оставили сутринта, Джийн спря под уличната лампа; в снопа светлина снежинките се рояха като в преобърнато стъклено кълбо.
— Оттук нататък започват кучешките свади — каза тя.
— Как да ги спрем да не ни следват повече?
— Аз се връщам. Ти не мърдай, докато не ги повикам.
Тя се притисна до него, плътно, по устните й се топяха снежинки, тялото й бе едро, загърнато в едно от ватинираните якета на децата.
— Защо си толкова мил изведнъж? — попита Джийн.
— Не съм — отвърна Фрейзър и когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, извика: — Благодаря за хубавото прекарване. Обади ми се, ако Кени случайно удари колата или нещо такова.
Тя повика кучетата и когато дотърчаха при нея, залудува с тях, като тупаше с ръце бедрата си и отскачаше, щом рипваха към лицето й, отдалечавайки се постепенно от кръга светлина, изгубвайки се по посока на празната къща в края на града. Фрейзър продължи покрай все по-малките дворове към центъра.
В кухнята Грета чистеше декоративните си растения от листни въшки. Фрейзър постоя един миг в задния двор да я погледа; тя бе подредила саксиите на шкафа и се местеше от цвете на цвете, като систематично прищипваше и унищожаваше малките незабележими животинки. Една цигара тлееше до нея и след почистването на всяко растение тя я взимаше и си дръпваше. Той бутна вратата, без да почука. Лицето й, изумено в първия миг и омекнало при разпознаването му, излъчваше настървената, откъсната от света съсредоточеност, на която бе станал свидетел. Прегърна я и от допира с това тънко, младо и сърдито тяло, тъй скоро след като бе държал едрите рамене на Джийн, се почувствува толкова уморен, че помоли:
— Нека да си лягаме.
— Искаш ли първо една бира?
— Да си разделим една.
— Как беше денят?
— Каталясваш. Децата влизаха, излизаха. Повечето пъти излизаха.
— Джийн хленчи ли ти?
— Не, беше изненадващо весела. Даже палава.
— О-о! Колко си натъжен. Тя не е искала да те наскърби.
— А ти как прекара?
— Тъпо както винаги.
— Децата спят ли?
— Разбира се. Знаеш ли колко е часът?
— Какво вечеряхте?
— О, „кучешка радост“ както обикновено.
Тя изливаше яда към съпруга си, с когото, за да достигнат някакво споразумение по финансовите въпроси, лавираха насам-натам, съкращавайки значителни пера в домашния бюджет.
— Сериозно. Не се шегувай. Заболява ме стомахът, като те слушам.
— Много хубаво си хапнахме… Кренвирши и банани.
— О, боже.
Той изпи цялата бира, докато тя свърши с листните въшки. В такт с унищожаването им Грета каза:
— Направо подлудявам, като гледам как децата ти се отнасят с теб. Трябва да си стоят вкъщи, щом имат такъв добър баща да ходи при тях. Как бих се радвала, ако Рей ни отделяше поне малко време, но не, къде ти…
— При вас ситуацията е по-различна — прекъсна я Фрейзър.
Споменаването на нейния съпруг го подразни — тя бе вложила твърде много жар в думите си. Не можеше да си представи, че някога ще привлече вниманието й с такава сила, с каквато Рей — самото му име обгаряше4 — даже в отстъпление го притегляше. Фрейзър застана зад нея, докато тя продължаваше да се взира в растенията. Разпусна косата й. Заедно угасиха лампите и отидоха да си легнат; беше както преди, когато морен и запотен от работа, Фрейзър се събличаше и се отпускаше във всепоглъщащата бездна в средата на канала, която отвръщаше на всяко негово движение с кадифената си мекота и го издигаше над собствените си черни дълбини.
По едно време Фрейзър се събуди от драсването на клечка кибрит; миризмата на фосфор изпълни всички ъгълчета на стаята. Електронният будилник показваше 2:22.
— Какво правиш? — попита той раздразнено.
— О, вкисната съм — отвърна Грета и цигарата й проблесна.
— Защо?
Тя спомена името на мъжа си и Фрейзър пак заспа; събуди се отново от суетнята на нейните синове, които се приготвяха за църква. Най-малкият, Били, влезе, седна на леглото и подаде на Фрейзър да му завърже апреските. В чест на снега петгодишното дете си бе обуло ботушите направо върху пижамата и когато Фрейзър се опита да му каже колко е нелепо това, трапчинките на Били се вдлъбнаха и той се засмя, сякаш този гол мъж в леглото на майка му се мъчеше да му докаже, че животът не е изпълнен с нелепости.
Братята на Били, близнаците, тракаха съдове долу в кухнята, след като бяха щракнали пътем телевизора, после се качиха горе и с много врява, че еди-какво си било изгубено или откраднато, събраха дрешка по дрешка костюмите си за неделна служба. Грета също сновеше насам-натам ослепително гола, после в морави бикини и най-после в приличен вид — с джинси и ръждивокафява рипсена блуза, изровена от пръснатото пране или от странно разположените килери в тази къща. Фрейзър използва един миг, когато никой не минаваше през спалнята, за да нахлузи дрехите си, захвърлени до леглото. Нощем нямаше чувството, че прекрачва в чужда собственост — къщата заедно с жената в нея сякаш беше негова; ала денем тя, изглежда, принадлежеше на други — на децата, на слънцето, на съседите, на потока недосегнат от вина живот, срещащ в присъствието му тук препятствие, което трябваше да заобиколи. На закуска близнаците разглеждаха Фрейзър учтиво, без любопитство, като страница от неделния вестник, в която
