Джон Ъпдайк
Семеен живот в Америка
Съпругата получава жилището. Така им е по-лесно на адвокатите — в петък адвокатът на Фрейзър успя да го убеди в това. И тъй, в събота сутринта, както се бе отправил надолу през ливадата за седмичното си посещение (от страх да не срещне Джийн Грета го остави в горния край), той за пръв път видя къщата като човек, който няма законен дял в нея. Хубава къща.
Времето беше топло за средата на декември, земята — гола, и край пътя проблясваха локви кал. Белотата на онова, което някога беше негов дом, ярко контрастираше със скупчените зад къщата зелени борове и синеещата се рекичка отвъд, чиито води набъбваха от прилива. Отвън сградата беше хармонична и внушителна, но вътре разпределението бе някак недомислено — трудно се отопляваше и трудно можеше да се намери спокойно кътче в нея. Единствената подробност от живота му тук, която щеше да му липсва, не бе свързана с интериора, а с екстериора — да се гмурка гол в горещ летен ден от дъсчената пътека в плаващата платформа, построени собственоръчно от него, в едничкия къс солена вода, който някога ще притежава. Даже при отлив с плонж стигаше средата на канала, където водата беше над човешки бой; долу обкръжаващият го свят — тъмният глинест бряг и зелените блатни треви — недоловимо, чудодейно се преобразяваше от скъсената перспектива; светът такъв, какъвто го бе видял зараждащият се живот — страховит, безлюден, тайнствен. Когато му се приискаше, дори по моста наблизо да минаваха колоездачи и коли, Фрейзър захвърляше градските си дрехи и се гмурваше смело в… привилегията си на стопанин.
Кучетата лавнаха, но щом познаха гълчащия му глас, дотичаха да го посрещнат. Мислеха го все още за свой господар. За стотен път бяха овършали полянката с пакисандра1, която Джийн се опитваше да захване под люляка при задния вход. Фрейзър се наведе да подреди няколко пръснати камъка от оградката, която бе построил тук с надеждата да придаде някакъв вид на безформената площ. Непоправими, кучетата си бяха избрали тъкмо това място за риене, изтягане и ръфане на вкусния картон и консервените кутии, с които се сдобиваха, като разпиляваха кофите за смет. Семейният живот се процежда през разни прагове на задръстване; един от тях беше задният вход, където се събираха кучета, люляци и кофи за смет и почти запречваха стъпалата към задната веранда, която беше осеяна със ски, лопати за сняг, саксии от последното лято и ръждясали градинарски инструменти. Вратата се отваряше към една ниша в кухнята, между пералнята и сушилнята. Някой от предишните собственици бе сковал етажерка с нескопосни лавици над радиатора. На най-долния рафт едната котка дремеше, сгушена в съхнещите ръкавици. Другата се потриваше в глезените на Джийн, която беше при умивалника. Джийн се обърна с престорено учудване:
— Я виж кой дошъл!
— Къде са другите? — попита Фрейзър от разстояние. Не беше кой знае колко трудно да се отучи да я целува при поздрав. Докато живееха заедно, рядко се целуваха; целувките бяха дошли с раздялата, когато нямаха още навика да си казват „здрасти“ и „довиждане“.
— Марш оттук! — смъмри Джийн котката и с крак я запрати на линолеума, където животното се плъзна разкрачено. — Нанси отиде на гости у Харисънови и остана да спи там, а Кени излезе да изпробва новата си шофьорска книжка. Другите двама са в колежа… но това ти е известно, кали?
— Би трябвало, след като им плащам таксите — каза Фрейзър. — Значи Кени е изкарал? Браво на него!
— Браво на него, ако не се пребие някъде. Говори само за „кръгчета“. Иска да те закара до Бостън довечера. Казах му в никакъв случай.
— Защо мислиш, че се връщам в Бостън?
— Боже господи, тя не ти ли омръзна? Защо не вземеш да се преместиш при нея?
— Мислехме, че ще се измъчваш.
— Точно така. Разбира се, че ще се измъчвам. Колко мило.
Трябва да измисли нещо с тези посещения. Може би колкото по-рядко, толкова по-добре. Ала някаква необходимост, било у него, било у тях, го караше да идва отново и отново всеки път. Арената на неговото престъпление. Фрейзър окачи палтото си, след като дълго търси свободна закачалка. Тук май още висяха дрехи от всички етапи от растежа на децата му — скиорски якета, груби вълнени жилетки, джинсови якета, жълти мушами. Беше облякъл цяла армия.
— Какъв смисъл има да идвам при децата, когато все ги няма? Единственият човек, когото виждам в крайна сметка, си ти.
— Колко печално, нали? Искаш ли кафе?
— С удоволствие — каза той, макар Грета вече да му бе предложила две чаши от своя силен чай. — Някакви битови проблеми?
— Оправиха телевизора за деветдесет и два долара. Дойдоха и за котела на парното, само че пак се чува онова дрънчене при включване на термостата.
— Но къщата се отоплява добре?
— Предполагам — отвърна Джийн, слагайки кафето на масата пред него.
Веднъж му каза, че след като вече си отишъл, продължавала да налива по две чашки след вечеря, по навик. После една вечер, когато той бе тук, донесе само една — по силата на новия си навик.
— Ще го погледна — каза Фрейзър. — Кени работи ли понякога в мазето?
Момчето беше обещаващ майстор; помогна му да направи дъсчената пътека. Колко хубаво беше, когато двамата заедно ковяха в тинята под слънцето и гладката вода кънтеше.
— Рядко — отвърна Джийн. Но като видя, че това го натъжи, смени темата. — Как вървят нещата… ъ- ъ… chez elle2?
— Тъжна работа. И нейният котел не работи добре. Били пак опитва да се свързва с баща си по телефона. Научил се е да набира. Това я подлудява. Кара я да се чувствува виновна.
— Има защо да се чувствува виновна — заяви Джийн, но не успя да наблегне достатъчно върху казаното. Много добре познаваше тази нейна интонация — нравоучителния й рефлекс, париран от предусещането на неговата ирония.
— Защо? — попита той безучастно. — Не намираш ли, че и вината може да дотегне на човек?
— Усилието да дойде дотук — да затвори вратата на Третината кола, да се спусне през поляната и да отвори кухненската врата на Джийн — го беше изтощило. Той облегна ръце на масата и се изправи.
— Ще ида да видя какво става в мазето. Щях да оправям и зимните прозорци в нашата спалня… в твоята спалня. При слагането си им сбъркала местата. Пък те, по дяволите, са номерирани.
— Сложих ги, както можах — добави тя предизвикателно. — Обичам спалнята ми да е студена.
— Точно така, доколкото си спомням. — Съжали, че го каза. Трябваше да престанат с това дърлене. В знак на помирение попита: — Радваш ли се, че си собственица на цялата къща? Каза ли ти твоят адвокат?
— Да. Обади се. Изглеждаше доволен, въпреки че не виждам защо. Нямах нищо против да сме съсобственици. Аз ти имам доверие.
— Няма какво на мен да имаш доверие. Имай доверие на адвоката си. — Нехайната й инертност го ядоса. — Трудно е да ти се угоди. Цяла къща с рекичка и разкошна ливада ти дава човек, а ти едно благодаря не казваш.
Джийн повдигна рамене.
— Нали не мога да слагам зимните прозорци…
Докато Фрейзър се бореше с прозорците, Кени се върна — гумите захрущяха по настланата с чакъл алея и кучетата се пръснаха. Фрейзър слезе долу. Шестнайсетгодишният му син бе станал неочаквано красив; в съзнанието на Фрейзър красотата стоеше на едни везни с крехкостта и разрухата, и равновесието беше несигурно. Момчето имаше широко и гладко лице с широка усмивка и развята дълга коса, разделена на път в средата. Очите му, някога невинно чисти, когато ги обръщаше към баща си, бяха станали умни, неспокойни и стеснителни. И Фрейзър се стесняваше в негово присъствие.
— Как беше? — попита го той.
— Страхотно поднася. Заваля сняг.
— Ей, недей вече да правиш така. Ще се пребиеш.
— Ами, оправям се.
Момчето сложи чанта с продукти на шкафа до умивалника; той бе станал мъжът вкъщи.
