усещането за отпадналост.
Младият лекар внезапно изостави безцелния разговор и отиде при Джоун. Чу се чирикане на щипци. Когато докторът отстъпи, Ричард видя Джоун да притиска памуче към вдигнатата си гола ръка. Младежът веднага се приближи към него и птичата песен на щипците се повтори, този път отблизо.
— Виждаш ли? — обърна се той към възрастния си приятел. — Включих му системата две минути по- късно, а свършват едновременно.
— Това състезание ли беше? — попита Ричард.
С непохватна деловитост младежът пъхна тампонче в свободната ръка на Ричард и вдигна другата.
— Дръжте я така пет минути — рече той.
— Ами ако не я държа?
— Ще си изцапате ризата. — После се обърна към стареца: — Оня ден имах една жена и тъкмо се канеше да си тръгва, когато изведнъж… црък! — отиде й красивата рокля. А беше тръгнала на концерт.
— После гледат да осъдят болницата да им плаща химическото — измърмори старецът.
— Защо се забавих повече от него? — попита Джоун. Вдигнатата й ръка се олюля сякаш от негодувание или отмалялост.
— Обикновено с жените е така — обясни младежът. — В деветдесет процента от случаите мъжете са по-бързи. Сърцата им са много по-силни.
— Наистина ли?
— Разбира се — обади се Ричард. — Недей да спориш с медицината.
— Имаше една в Трето отделение — започна старецът, — едва я спасиха след автомобилна катастрофа, а сега, чувам, ги съдела, дето не й намерили ченето.
Петте минути се ронеха сред подобни брътвежи. Вдигнатата ръка го заболя. Стори му се, че двамата с Джоун са попаднали в класна стая, където учителят не иска да ги изпита, или че играят на „Отгатни какво съм“ и никой не може да познае верния отговор, а той е: „Две бели брези3 сред ливадата“.
— Вече може да ставате, ако искате — каза им лекарят. — Но дръжте памучетата.
Те се надигнаха и провесиха натежали нозе.
— Вие ли ти се свят? — попита го Джоун.
— С мойто здраво сърце? Как си позволяваш да ме обиждаш?
— Смятате ли, че му е необходимо кафе? — обърка се към нея лекарят. — Ще трябва да го поръчам отгоре.
Старецът понечи да стане.
— Не искам никакво кафе — отсече Ричард и си представи как изглежда — още един като Айрис, попаднал на мушката на старческите горчиви хули. „Виеше му се свят на един нахален тип в кръводарителната, ставам да му донеса кафе, а той само дето не ме претрепа.“ За да покаже едновременно, че има чувство за хумор и че е в пълно съзнание, Ричард махна към събраната кръв — две четвъртити полиетиленови торбички, солидно издути — и заяви:
— В Западна Вирджиния, откъдето съм родом, понякога намираме по кучетата кърлежи, дето приличат на тия работи.
Старецът го изгледа слисано. Нима не се изрази ясно? Или не бяха виждали досега човек от Западна Вирджиния?
Джоун също посочи кръвта.
— Това ние ли сме? В тия куклени възглавнички?
— Що не вземем една за Фасулчето да си поиграе? — предложи Ричард.
Лекарят сякаш не бе съвсем убеден, че това е шега.
— Вашата кръв ще бъде прелята на госпожа Хенрисън — заяви той, лишен от всякакво чувство за хумор.
— Знаете ли нещо за нея? — попита го Джоун. — Кога ще я… за кога е планувана операцията?
Мисля, че за утре. В програмата за днес има една-две сърдечни операции и толкова. Нужни са около седем литра кръв.
— О-о! — Джоун беше изумена. — Това е колкото всичката кръв на човека, нали?
— Повече — отвърна лекарят с оня царствен жест на ръката, който показва замах и пренебрежение към любезностите.
— Може ли да я видим? — попита Ричард заради Джоун.
„Направо се срамувам“ — бе казала тя. Жегна го тогава. Беше убеден, че ще им откажат.
— Трябва да попитате на пропуска, но обикновено преди сложна операция като тази пускат само най- близките. Смятам, че вече няма опасност. — Имаше предвид евентуален кръвоизлив. Върху ръката на Ричард се бе появила лека подутина. Лекарят я покри с широк розов лейкопласт, какъвто има само в болниците. „Това им е специалността — помисли си Ричард. — Пакетирането.“ Опаковат човешката кръв и я подготвят за доставка. Шестнадесет куклени възглавнички, униформено тъмни и спретнатички, щурмуват отвореното сърце. Въображаемата гледка мигновено утоли копнежа му за космичен ред.
Той отпретна ръкава си и се смъкна от кушетката. В мига, преди краката му да докоснат пода, се сепна, съзнавайки, че в него са вторачени три чифта очи, очакващи да падне, жадуващи да видят позора му. Изправи се и сега вече ги виждаше отгоре. Подскочи на един крак, да нахлузи едната си мокасина, а после на обутия, да нахлузи и другата. Сетне направи няколко движения от степ — единствено това помнеше от уроците по танци, които бе вземал на седемгодишна възраст; заради тях пътуваше дванадесет мили до Моргантаун. Поклони се леко на жена си, усмихна се на стареца и рече на лекаря:
— През целия ми живот хората все очакват, че а-ха-а… ще припадна. Нямам си понятие защо. Никога не съм припадал.
Сакото и балтонът сякаш не му бяха съвсем по мярка, но докато вървяха из дългия коридор, като че му легнаха добре. Джоун крачеше безмълвно до него, изпитателно сдържана. Излязоха през голямата стъклена врата. Прегладнялото слънце си погризваше от заоблаченото небе. Горе, зад тях, арабският шейх виждаше дюни в наркотичните си сънища, а мисис Хенрисън получаваше еднаквите им подаръчета кръв, като коматозна майка на близнаци. Ричард притисна в прегръдка ватираните рамене на палтото й и докато вървяха, облегнати един на друг, прошепна:
— Хей, обичам те. Обичам, обичам, обичам те.
Странното, неизпитаното до този миг — това е то романтиката. За Мейпълови беше необичайно да пътуват заедно в единадесет часа сутринта. Когато се качваха в колата, почти винаги беше тъмно. С крайчеца на окото си съзираше светлия овал на лицето й. Джоун го наблюдаваше, готова да поеме кормилото, ако той изгубеше съзнание. Сред кремавата светлина усети прилив на нежност към нея и любопитен интерес към себе си — чудеше се колко дълбоко е черният трап в мозъка му. Не се чувствуваше по-различен отпреди, но може би характерна черта на съзнанието бе да не подхранва самоанализа. Безспорно бяха му отнели нещо: част от самия него, равна на половин литър, и съвсем бе възможно, като акробат, спасен от мрежата, да се задържа във вселената на светлината и отражението чрез един- единствен слой преплетени клетки. И все пак земята със сигналите, сградите, колите и тухлите си продължаваше да ехти като басов тон. Когато Бостън остана зад тях, той попита:
— Къде ще ядем?
— Ама ще ядем ли?
— Нека, моля те! Искам да те поканя на обяд. Все едно си ми секретарка.
— Имам чувството, че съм извършила нещо нередно. Сякаш съм откраднала нещо.
— И ти ли? Но какво сме откраднали?
— Не зная. Може би сутринта. Смяташ ли, че Ив ще успее да ги нахрани?
Ив понякога оставаше при децата — рижо момиче, тяхна съседка, която по преценка на Ричард точно след година щеше да стане невероятна хубавица. Тия детегледачки се задържаха по около три години: вземаш ги в десети клас, проследяваш как разцъфват, а когато завършат училище, като пътници, пристигнали на своята гара, изчезват — записват се да учат за медицински сестри или се омъжват. А влакът продължава и качва още пътници, като все повече се удължава и овехтява. Мейпълови имаха четири деца: Джудит, Ричард младши, бедният дебелан с ангелско личице Джон и Фасулчето.
