— Не, приятно ми беше да чуя, че не си противоречиш.
Той си изми зъбите и изяде няколко студени кестена, останали от снощи. Закусиха в хотела с корави кифлички и горчиво кафе, а сетне пак тръгнаха из Рим. Обувките му отново го подложиха на необяснимото изтезание. Със странната си, едва ли не подигравателна загриженост за наболелите им нужди, градът изпречи на пътя им магазин за обувки. Влязоха и Ричард купи от галантния младеж, същинско влечуго, чифт черни мокасини от крокодилска кожа. Бяха доста тесни поради модната си форма, но поне бяха безжизнени и не го стискаха с жестокото, живо настървение на другите.
Тя — с пътеводител в ръка, той — с кутията стари обувки под мишница, Мейпълови поеха по Виа Национале към паметника на Виктор Емануил II — титаничен ред от стъпала, които не извеждаха доникъде.
— Какво му беше толкова великото? — попита Ричард. — Той ли беше обединил Италия? Или оня беше Кавур, а?
— Не е ли тоя смешното дребно кралче от „Сбогом на оръжията“?
— Не знам. Но чак пък толкова да е велик…
— Разбираш ли сега защо италианците нямат комплекс за малоценност? Всичко е толкова огромно.
Гледаха Палацо Венеция, докато на един прозорец им се привидя Мусолини, който се чумереше насреща им, после изкачиха многобройните стъпала до Капитолийския площад и застанаха пред конната статуя на Марк Аврелий от Микеланджело. Джоун отбеляза колко й напомня на скулптура от Марино Марини2 и беше права. Интуицията й скачаше през осемнадесет века. Беше толкова интелигентна. Може би това правеше раздялата с нея така изискана като замисъл и така трудна за изпълнение. Обиколиха площада. Главният и страничните входове бяха сякаш навеки залостени, като врати на рисунка. Влязоха в църквата „Санта Мария ин Арачели“ през страничния вход, който беше отворен. Оказа се, че стъпват върху мъртъвци — надгробни камъни с барелефни фигури в естествени размери, с изтрити от стъпките черти. Пръстите на ръцете, скръстени на каменните гърди, бяха заравнени до сенки с формата на пръсти. Някакво лице, спасило се от изличаване зад една колона, им заприлича на жива душа, която сякаш напира да излезе от почти заличеното тяло, да се възвиси. Само Мейпълови разглеждаха тия барелефи, изваяни по пода, който някога сигурно е бил лъскаво мозаечно езеро. Другите туристи се бяха скупчили пред една от параклисните ниши, където в стъклен ковчег се съхраняваха смалените, зеленикави мощи на един папа, с пантофки и тържествени одежди. Напуснаха църквата през същата странична врата, слязоха от хълма и платиха входна такса за развалините на Римския форум. През Ренесанса го бяха използували като каменна кариера; навсякъде лежаха изпотрошени колони, загатващи цялостния облик, като картина на де Кирико3. Джоун се възхищаваше от това как птиците и бурените виреят в процепите на тази срината мечта за гражданско управление. Заръмя. Една пътека ги отведе до стъклени врати и когато надникнаха вътре, някакъв дребен униформен служител с метла в ръка закуцука към тях и ги прие в запуснатата църква „Санта Мария Антиква“ с такъв жест, сякаш това бе тайна кръчма през сухия режим. Бледото сводесто пространство, изглежда, отдавна не бе огласяно от богослужба. Стенописите от седми век сякаш наскоро бяха завършени припряно. На излизане Ричард прочете въпроса в усмивката на метача и дискретно мушна монета в ръката му. Продължаваше да ръми. Джоун хвана Ричард под ръка, сякаш да се заслони от дъжда. Заболя го коремът. Отначало почувствува леко припарване, което не бе достатъчно, за да отвлече вниманието му от болката в нозете. Тръгнаха по „Свещения път“ — Виа Сакра, през откритите езически храмове, застлани с тревен килим. Болката в корема се усили. Униформени пазачи — старци, защъкали из дъжда като лакоми чайки, ги подканяха към нови и нови църкви и руини, но Ричард едва гледаше от болка и сега мислеше единствено за отчайващата си отдалеченост от каквато и да е опора. Не пожела да влезе в Базиликата на Константин и вместо да си купи билет, попита къде е l’uscita4. Нямаше сили да се върне по същия път. Като видя, че така възнаграждението ще му се изплъзне, пазачът им посочи намусено една портичка в близката телена ограда. Вдигнаха резето, излязоха навън и застанаха сред павираното площадче на възвишението с изглед към Колизея. Ричард повървя още малко и се опря на един нисък зид.
— Много ли ти е зле? — попита Джоун.
— Едно такова, особено ми е — рече той. — Съжалявам. Ама че работа.
— Повръща ли ти се?
— Не. Не ми се гади. — Говореше на пресекулки. — Просто ме… присвива.
— Горе или ниско долу?
— По средата.
— От какво може да е? От кестените ли?
— Не. Мисля, че просто защото съм тук, накрай света, с теб, а не знам… защо.
— Искаш ли да се върнем в хотела?
— Да. Струва ми се, че трябва да полегна.
— Да вземем ли такси?
— Ще ме изиграят.
— Няма нищо.
— Не знам… къде беше.
— Помним горе-долу. Близо до оня, големия фонтан. Ще проверя как е фонтан на италиански.
— Рим е… пълен с… фонтани.
— Ричард, не го правиш само заради мен, наля?
Той не се сдържа и се засмя; беше толкова интелигентна.
— Не е нарочно. Донякъде… има връзка с бакшиша, който трябва постоянно да даваш… Ужасно е досадно. Просто не ти го побира умът.
— Можеш ли да ходиш?
— Разбира се. Хвани ме под ръка.
— Дай да нося обувките.
— Не. Не се притеснявай, мила. Това е на нервна почва. Често ми ставаше така… като малък. Но тогава бях… по-смел.
Слязоха по някакви стъпала до оживена улица, по която профучаваха безброй коли. В такситата, на които махаха, все имаше по някоя физиономия на задната седалка и шофьорите не им спираха. Прекосиха Виа деи Фори Империали и се помъчиха да налучкат обратния път — макар че кръстосаните улички искаха да ги повлекат настрани — към онази част на града, където се намираха фонтанът, американският бар, магазинът за обувки и хотелът им. Минаха покрай пъстър пазар. Под раираните навеси висяха саламени гирлянди. По улицата бяха натрупани купища марули. Ричард крачеше вдървено, все едно че болката, която носеше, бе скъпоценна и крехка. Като притискаше корема си с ръка, сякаш я облекчаваше. Дъждът и Джоун, които донякъде бяха предизвикали тази болка, сега му помагаха да я понася. Джоун го караше да върви. Дъждът го прикриваше, правеше го по-незабележим за минувачите, а оттам и за самия него, което пък притъпяваше болката му. Улиците му се струваха жестоко вълнисти. Дълго изкачваха стръмна, павирана уличка покрай Банка д’Италия. Дъждът престана. Болката, разпростряла се из всички кътчета на подребрената камера, се бе въоръжила с нож и сега ръгаше по стените с надежда да си отвори пролука. Излязоха на Виа Национале, която бе на няколко пресечки от хотела им. Сега магазините бяха с вдигнати жалузи, а фонтанът в далечината бе пресъхнал. Имаше чувството, че се накланя назад, а съзнанието му е някаква вейка, израснала от ствола, като сама бе избирала в коя посока да расте, накъде да кривне, и пак, и пак, но при всеки избор бе изтънявала и ето че накрая не й оставаше нищо, освен да се стопи във въздуха. В хотелската стая се отпусна на своето легло, метна отгоре си палтото, сви се и заспа.
Когато се събуди след час, видя света с други очи. Болката я нямаше. Джоун се бе изтегнала на леглото си и четеше пътеводителя. Като се обърна и я погледна, стори му се, че я вижда обляна от студената светлина в читалнята на библиотеката, където я срещна за пръв път. Само дето сега знаеше, че оттогава нататък тя ще живее заедно с него.
— Мина ми — рече той.
— Шегуваш се. Вече бях готова да повикам лекар и да те закарат в болница.
— Не, нямаше нужда от лекар. Знаех си, че ще ми мине. На нервна почва беше.
— Стана блед като мъртвец.
