Джордж пак затвори вратата.
Един равен глас, не ще и съмнение гласът на господин Ърва, попита:
— Кого си докарала?
Отговор не последва. Джордж си отдъхна. Макар че не го бе видяла, госпожа Ърва можеше да се досети кой е. Най-ненадейно към тях се втурнаха стъпки и младата двойка побягна към собствения си апартамент, като при затварянето и залостването на вратата Розалинд одра ръката на съпруга си.
На това място, когато разказваше случката, Джордж издаваше лакът напред и с вдървени пръсти посочваше точно как металното езиче на бравата бе захапало ръката му и ожулило до синьо кожата му през ризата, та чак и нея беше съдрало. Риза за четири долара. Наблягането върху тази подробност бе предназначено за жена му, но тя пропускаше да забележи, че я корят и широкото й триъгълно лице изразяваше само силна загриженост разказът да продължи. Розалинд, дъщеря на учен-поет, заминал на югозапад с намерение да скъса със старите навици и да започне нов живот, на свой ред не страдаше от кой знае какви комплекси относно умствените си способности. Пропуските в схващанията й бяха изумяващи. Дорийската си фигура обличаше в рокли с щамповани цигулки, ноти, музикални ключове и бюстове на Бетховен. Бъркаше произношението дори на известни имена — Сартер, Хейзлит, Мохъм1. Понякога, предчувствувайки припряната, смутена забележка на Джордж, поспираше и се усмихваше мило на присъствуващите, преди да изтърси: „А най-много ми харесаха розовите риби и скованите фигури на един чудесен художник на име… Клей2 ли беше?“ Ала някои неща помнеше прекрасно: улици и магазини, герои от романи, които са й харесали, играчи на бейзбол, посредствени киноактьори. Щом Джордж приключеше с демонстрацията по ожулването на ръката, тя казваше: „Един от полицаите, които най-после дойдоха, беше копне на Джон Айрлаид. Само че по-млад, и не толкова хубав.“
Розалинд ги повика; Джордж беше в банята — промиваше раната си с борова вода. Спазвайки инструкциите от първа страница на телефонния указател, тя набра нулата и заяви:
— Трябва ми полицай.
— Ей, сигурна ли си, миличка? — попита телефонистката, като взе Розалинд за някое девойче.
Все й казваха „миличка“.
— Напълно.
Двете ченгета, които дойдоха дванайсет минути по-късно, бяха млади и явно започнали вече да поумняват. Свъсили вежди, те стояха на прага на Чандлърови, рамо до рамо — двама скромни бивши военни полицаи, които се опитват честно да си изкарват хляба в един продажен свят. Първата им работа беше да приковат погледи в левия среден пръст на Розалинд. Щом зърна проблясването на златцето, онзи, дето приличаше малко на Джон Айрлаид, насочи вниманието си към Джордж, докато другият не откъсна очи от халката, а се мъчеше да я обходи с поглед, да я разгледа отдолу, да й направи киселинна проба. Очите му с бледи кристално-прозрачни ириси, като на най-тъпоумните, се присвиха вещо и той ги премести върху лицето на Розалинд.
— Дадоха ни този номер — каза Джон. Той погледна едно късче хартия и произнесе цифра по цифра: — Пет, четири, „А“.
— Ето оная врата — упъти ги Джордж, посочвайки ненужно над рамото на ченгето. Беше изплашен; ръката му трепереше силно. Ченгетата взеха това под внимание. — Чухме как се счупи една чаша преди около два часа, някъде към осем.
— Сега е девет и пет — каза другият полицай, като направи справка с ръчния си часовник.
— Изглежда по-късно — обади се Розалинд.
И двамата полицаи приковаха очи в устните и. Подозрителният изкриви лице от напрежение да не му убегне нещо от гласа й — мек, обработен, по-провлачен от гласовете на повечето от занаята.
Джордж набра кураж от напомнянето на жена си, че не го обслужват както се полага. С нова увереност описа звуците и писъците, които бяха чули.
— Имаше малка суматоха, след като ви повикахме, но през последните шест-седем минути цари пълна тишина. Щяхме да чуем, ако бе станало нещо — тези стени са тъй дяволски тънки — каза той и придружи грубата дума с усмивка, но не спечели симпатии.
Писалката на втория полицай заскърца по малък бележник.
— Шест-седем минути — промърмори той.
Джордж нямаше представа защо бе казал „шест-седем“ вместо „пет-шест“ минути. Наистина прозвуча съмнително.
— В стаята си ли стоите, откакто ни повикахте?
— Не искахме да го разяряваме още повече — обясни Джордж.
Джон Айрлаид, вирнал острия си като игла нос във въздуха, почука леко на вратата на семейство Ърва. Като не получи отговор, открехна я с крак. Всички го последваха. В стаята нямаше никой. Един от столовете беше прекатурен. Люспици и късчета стъкло блестяха по килима. Не беше чак толкова разхвърляно, колкото очакваха; Чандлърови бяха разочаровани и засрамени.
Въпреки това, сега, когато им се струваше, че са най-уязвими, полицаят пропусна да ги наругае. Джон Анрланд откопча каишката на кобура си. Другият констатира:
— Кръв на страничната облегалка на канапето. — И като се придвижи към кухненския бокс, продължи със завладяващ шепот: — Струйки кръв в умивалника. Струйки кръв!
— Писъците й ставаха все по-истерични — каза Джордж.
Джон Айрланд подаде глава през прозореца. Другият попита:
— Има ли телефон тук, госпожице?
— Никога не сме чували да звъни — отговори Розалинд.
— У нас има телефон — каза Джордж.
Той жадуваше да пожъне успех в новата си роля на полицейски помощник. В това, че всички бяха изправени срещу един общ враг, вече нямаше и съмнение. Ърва сигурно беше зад завесата на душа или пък се бе прилепила до прозореца отвън на бетонното балконче, рекламирано като „тераса“, което Чандлърови зърваха всеки път, щом се престрашаха да пристъпят на тяхното. Чувство на заплаха се разтвори във въздуха като йод във вода. Джон Айрланд бързо се дръпна от прозореца. Другият се върна от кухнята. Тримата мъже се скупчиха на вратата, изчаквайки с пресилена учтивост Розалинд да мине първа.
С излизането си на етажната площадка Розалинд изпищя; стреснат, Джордж подскочи и я прихвана отзад. Полицаите ги последваха. На площадката за горния етаж, на нивото на човешки бой, госпожа Ърва, застанала на четири крака, бе вперила в тях очи, плувнали във влага от вълнение. Дясната й ръка беше обляна в кръв, прясна кръв. Дясната презрамка на сутиена й бе разкъсана и оголваше едната й гърда. Тя не продумваше.
Ето какво се е случило след излизането на господин Ърва, решиха впоследствие Чандлърови (чудеха се дали наистина не се бе хлопнала врата): изплашена, госпожа Ърва е побягнала нагоре по стълбите, там й е прималяло или е полюбопитствувала да разбере какви са тези разговори долу и е запълзяла обратно. Много неща обаче оставаха неясни. Защо ще напуска стаята, след като мъжът й е излязъл? От друга страна, ако пък той я е погнал по стълбите, защо го нямаше при нея? Едно от ченгетата се качи горе и огледа, но нищо не намери. Ърва трябва да е бил там, когато е дошла полицията и после се е измъкнал, докато са били в апартамента му. Даже може да е слязъл с асансьора, макар че за такова нещо се иска хладнокръвие. Асансьорът в блока беше със запаметяващо устройство и ако някой го повикаше от по-долен етаж, той щеше да спре заедно със злосторника, за да го качи. И все пак, не бяха ли достатъчно тънки стените, за да се чуят стъпките на Ърва?
Госпожа Ърва не хвърли светлина върху случая. Тя изглеждаше толкова покрусена, че никой не я притесняваше да й иска сведения. Полицаите я придружиха до апартамента на Чандлърови и я положиха да легне на благоуханната софа, която вървеше заедно с жилището. Джон поръча на Розалинд да донесе две хавлиени кърпи от банята и попита Джордж дали му се намира някакъв концентрат. Когато Розалинд донесе кърпите (кърпите за гости, забеляза Джордж), Джон раздра едната по дължина, за да превърже раната. Чандлърови рядко пиеха, каквито бяха пестеливи и загрижени за здравето си, но този път имаха малко вермут зад самуна диетичен хляб в кухненския бюфет. Джордж наля няколко глътки в една чаша и я подаде плахо на госпожа Ърва, която вече беше по-спретната с превръзката. Разпраната й презрамка бе завързана.
