Джон Ъпдайк
Любовникът ти се обади по телефона
Телефонът иззвъня и Ричард Мейпъл, който поради настинката си беше останал този петък у дома, вдигна слушалката:
— Ало?
Лицето на другия край на жицата затвори. Ричард отиде в спалнята, където Джоун оправяше леглото, и съобщи:
— Любовникът ти се обади по телефона.
— Каза ли нещо?
— Не. Затвори. Изненада се, че съм у дома.
— А може би е била твоята любовница?
Въпреки че главата му бе размътена и всичко му беше все едно, той подозря, че нещо не е както трябва, и се досети:
— Ако беше моята любовница — каза, — защо да затваря, след като аз вдигнах слушалката?
Джоун тръсна чаршафа така, че той изплющя.
— Може да не те обича вече.
— Този разговор е идиотски.
— Ти го започна.
Добре де, какво би помислила ти, ако вдигнеш слушалката и отсреща затворят, при това в делничен ден? Явно, очаквал е да си сама.
— Е, ако отидеш да си купиш цигари, ще му се обадя и ще му обясня какво се е случило.
— Мислиш, че си мисля, че се шегуваш, но съм сигурен, че ако изляза, наистина ще го направиш.
— О, Дик, хайде престани. И кой ще е той? Фреди Ветър?
— Или Хари Саксън. Или някой, когото въобще не познавам. Може да е стар приятел от колежа, който се е преместил в Ню Ингланд. Или пък млекарят. Понякога ви чувам да си говорите, като се бръсна.
— Всички тия деца трябва да пият мляко. А пък той е на петдесет и от ушите му стърчат косми.
— Като на баща ти. Ти не си против възрастните мъже. Например онзи в библиотеката в отдела за Чосър, когато се запознахме. Във всеки случай напоследък си нещо много щастлива. Някаква малка усмивчица се мъдри по лицето ти, когато се занимаваш с домакинството. Ето я и сега!
— Смешно ми е — рече Джоун, — защото това, което казваш, е абсурдно. Нямам любовник. Нямам къде да го вмъкна. Дните ми са изцяло погълнати от грил и по съпруга ми и неговите многобройни деца.
— О, значи аз съм те принудил да имаш толкова деца? Противно на копнежите ти за кариера в модата или във вълнуващия свят на бизнеса. Или в аеронавтиката. Може би щеше да си първата жена, изобретила титанов нос на ракета. Или родила идеята за увеличаване на бъдните житни реколти. Джоун Мейпъл — момичето агроном. Джоун Мейпъл — жената геополитик. И само заради това развратно животно, за което се омъжила по погрешка, тази проницателна гражданка на нашата потребителска република…
— Дик, колко ти е температурата? От години не си беснял така.
— От години не съм бил мамен така! Погнусих се от това изщракване. Едно гадно малко изщракване, което означава „познавам жена ти по-добре от теб“.
— Било е някое дете. Ако Мак ще идва на вечеря, по-добре е сега да полегнеш.
— Мак е, нали? Този кучи син. Разводът още не е приключил, а той вече се обажда на жена ми. А сетне предлага да се наплюска на моята щедра трапеза.
— Престани най-сетне! Главата ме заболя от тебе.
— Как не! Първо ти правя насила деца, обзет от маниакалното желание да имам потомство, след това ти докарвам менструално главоболие.
— Лягай си, а пък аз ще ти донеса портокалов сок и нарязани надълго препечени филийки, както ги правеше майка ти.
— Възхитителна си.
Той се настаняваше под одеялото, когато телефонът иззвъня отново. В коридора на горния етаж го вдигна Джоун.
— Да… не… не… добре — каза тя и затвори.
— Кой беше? — извика той.
— Някой искаше да ни продаде Световната литературна енциклопедия — извика тя в отговор.
— Напълно правдоподобна версия — каза той със самодоволна ирония, облегнат на възглавницата, повярвал, че е бил несправедлив, сигурен, че не съществува никакъв любовник.
Мак Денис беше грозноват, приятен, стеснителен мъж на тяхна възраст, чиято съпруга Елинор се намираше в Уайоминг, за да получи развод. Той говореше за нея с прекомерна нежност, както се говори за любима дъщеря, отишла за първи път на лагер, или като за отлетял ангел, който въпреки всичко е запазил електронна връзка с презряната земя.
— Съобщава, че са преживели няколко чудесни гръмотевични бури. Децата яздят кон всеки предиобед, вечер играят на криеница и си лягат в десет. Никога не са били по-здрави. Астмата на Ели е отзвучала и тя смята, че е била алергична към мен.
— Трябвало е да си острижеш косата и да се облечеш в целофан — каза Ричард.
Джоун го попита:
— А твоето здраве как е? Храниш ли се достатъчно? Виждаш ми се слаб. Мак.
— Когато не оставам вечер в Бостън — отвърна Мак, като затърси цигари по джобовете си, — предпочитам да се храня в един мотел на Трийсет и трето шосе. Там е най-добрата храна в града сега, освен това можеш да наблюдаваш как дечурлигата цамбурнат из басейна. — Той се вглеждаше в празните си длани, сякаш съвсем доскоро са съдържали някаква изненада. Липсваха собствените му деца, ето кое беше изненадата може би.
— И аз нямам цигари — каза Джоун.
— Ще ида да купя — предложи Ричард.
— Виж и за един битър лимон от павилиона за безалкохолни.
— Ще направя една кана мартини — каза Мак. — Така се радвам, че пак дойде сезонът за мартини!
Беше късно лято, когато само нощем се усеща идващата есен. Вечерта се спускаше над града и придаваше блясък на неоновото осветление, докато Ричард изпълняваше поръчките, а болното му гърло се беше сгърчило в него като тайна; имаше нещо безразсъдно и весело в сегашното му шляене по улиците след прекарания в леглото следобед. Паркира до задната ограда на своята къща и тръгна през моравата, шумоляща от паднали листа, въпреки че дърветата бяха още зелени. Осветените прозорци на неговия дом изглеждаха златни и идилични: стаите на децата бяха горе (съсредоточеното лице на Джудит, голямата му дъщеря, се появи на фона на нейния тапет, розовата й пълна ръчичка се протегна да оправи една кукла на полицата) — кухнята беше под тях. Зад кухненските прозорци, чиято светлина флуоресцираше, се разиграваше мълчалива сцена. Мак държеше шейкъра за мартини и го изливаше в някакъв отчасти прикрит от прозоречната рамка съд, който Джоун подаваше с дългата си бяла ръка. Очарователно наклонила глава, тя говореше с леко издадена напред уста, както когато се оглеждаше в огледалото или когато разговаряйте с по-възрастни от нея — с една дума, когато се стараеше да се хареса. Онова, което казваше, накара Мак да се засмее, така че той наливаше с несигурна ръка (сребърният шейкър проблясваше, капка зеленикава течност се разля). После остави шейкъра и разпери ръце встрани — от същите тези ръце малко преди това беше изскочила изненадата — наравно с раменете си. Джоун пристъпи към него, все още с чаша в ръка, а тилът й, на който под стегнато прибраната на кок коса се къдреха руси косъмчета, закри лицето на Мак, останаха да се виждат само очите му, които се затвориха. Двамата се целуваха. Главата на Джоун наклонена в една посока, на Мак — в другата, за да могат устните им да се слеят по-плътно. Грациозната извивка на раменете й продължаваше в линията на ръката, вдигнала чашата високо във въздуха. Другата й ръка обвиваше врата му. Зад тях през отворената врата на шкафа се виждаше редица от застанали прави картонени кутии, чиито надписи Ричард не можеше да прочете, но чиито цветове подсказваха съдържанието им — сухи сладки, пшеничени меденки, лучени соленки. Джоун се отдръпна и прекара показалеца си надолу по вратовръзката на Мак (лятно каре), като накрая го мушна някъде около пъпа; това можеше да значи или порицание, или съжаление. В ярката отвесна светлина неговото бледо и неравно лице изглеждаше леко
