Джон Ъпдайк
Упоритостта на желанието
И сега, както някога, в чакалнята на Пенипакър миришеше на линолеум. Това бе унил дъх на чисто, който сякаш се излъчваше от шахматния под на квадрати с редуваща се наситеност. Когато Клайд бе момче, този двуцветен мотив пораждаше у него странното изнервящо усещане за кръстосване на нещата и ето че сега пак бе като разчертан на квадратчета от чувството за двойствено „аз“: настоящата му същност се спускаше от Масачузетс да се срещне с безрадостната му младост от Пенсилвания, която се простираше нагоре през разстоянието на годините. Увеличената, допълнително оцветена снимка на някакво езеро от канадската пустош все така покриваше една цяла стена, а столовете и пейките, имитация на орехово дърво, пак му напомниха смътно за квакерския бит. Единствената нова вещ, поставена върху оранжева масичка, бе елегантен черен часовник във форма на спидометър; показваше в арабски цифри сегашния час, 1:28, и незабележимо пренавиваше в своя механизъм двете безкрайности — на миналото и бъдещето. Клайд бе подранил. В чакалнята нямаше никой. Седна на един стол срещу часовника. Вече беше 1:29 и докато гледаше цифрите, те пак се плъзнаха: още една капка в преливащата празнота. Озърна се да намери утеха в циферблат с милостиви, плавно местещи се стрелки. На пода бе поставен огромен едновремешен часовник с неподвижно махало, който подхождаше на останалите вещи — имитация на старинна мебел. Отгърна едно списание и пред погледа му попадна изречението: „Науката доказва, че клетките на здравото човешко тяло се възобновяват изцяло за седем години.“
Отвори се горното крило на холандската врата в другия край на чакалнята и застанала в квадратната рамка, секретарката на Пенипакър обърна към него сияйния диск на лицето си.
— Вие ли сте мистър Бен? — попита напевно тя. — Доктор Пенипакър всеки момент ще се върне от обяд.
Тя изчезна в лабиринта от стаички, където Пенипакър, специалист по очи, уши, нос и гърло, бе подредил чудноватите си инструменти. През еркерния прозорец се виждаше Гранд Авеню, където се лееше забързан поток от коли и хора, сега по-пъстроцветен, отколкото в спомените на Клайд. Из тротоара, по две, по три, се шляеха момичета, разголили гърбове, досущ като ония, които той познаваше навремето — може би само по имена се различаваха. Тия неколкогодишни букети на малките градчета бяха клюмнали печално под бремето на натежалия си цвят. В насрещната посока се нижеха тумби от другия пол и размахваха бейзболни ръкавици.
Докато наблюдаваше някогашната своя улица, Клайд се почувствува съвсем самотен и щом вратата откъм вестибюла се отвори с придиханен възклик, той вдигна признателни очи, уверен, че след като е в родния си град, не може да не влезе някой приятел. При все че откакто се бяха срещнали за последен път, всяка клетка в тялото му бе сменена, щом я съзря, ръцете му се разтрепераха в скута, а кръвта му забушува.
— Клайд Бен — макар и постресната, изрече тя с покровителствен тон на бавачка, която не търпи възражения, сякаш той бе дете, а думите й — поуката от някаква приказка.
— Джанет! — Клайд се надигна неловко и се поприведе не толкова от вежливост, колкото за да успокои блъсъците на сърцето си.
— Какво те води към нашия край? — Държеше се така, сякаш той й бе най-обикновен познат от едно време.
Клайд се отпусна тежко на стола.
— Аз често се връщам тук. Само че теб никога те няма.
— Ами бях… — тя приседна на една оранжева пейка и предизвикателно кръстоса пълните си крака — в Германия с мъжа ми.
— Той беше към военновъздушните.
— Да. — Осведомеността му я позачуди.
— Но вече е цивилен, нали?
Клайд не го бе срещал, ала като гледаше Джанет, изпита чувството, че го познава добре: слабоват, прозаичен човечец, ако се съди по сивотата, с която я беше белязал. Сигурно носеше старомодни очила, беше досадник и вероятно притежаваше някакъв не особено доходен талант — свиреше на кларнет или рисуваше политически карикатури, — а сега може би вече се беше захванал с някоя скучна службица: най- вероятно бе станал застрахователен агент. Бедната Джанет, съжали я Клайд: след озарението на прекрасното му краткотрайно присъствие тя завинаги щеше да крее в тъма. Ала поне бе запазила своето очарователно спокойствие и явно посрещаше примирено безсънието, което тъмните торбички под очите й издаваха. Може би беше поотслабнала или пък той вече не бе толкова взискателен към фигурите на жените. Навремето пълните й глезени и упорството на плътта й го ожесточаваха.
— Да. — Гласът й подсказваше, че е охладняла. Сигурно в съзнанието й бе изникнал някакъв неприятен, грозен момент от последната им раздяла.
— Аз бях освободен. — Срамуваше се от това и с признанието си сякаш стопи студенината на разговора, макар че тя, изглежда, не забеляза промяната. — Изклинчих от военна служба. Мирновременен кръшкач — какво по-позорно?
Тя помълча, а сетне попита:
— Колко деца имаш?
— Две. На три и на една. Момиче и момче — като по поръчка. А ти — той се поизчерви и отри чело да прикрие смущението си… — имаш ли деца?
— Не, сметнахме, че няма да е подходящо, докато не се установим някъде за по-дълго.
Сега той трябваше да се справя с неловкото мълчание. Бяха наравно — тя също му бе разкрила слабото си място. Джанет прекръстоса крака и се усмихна някак особено и пресилено.
— Мъча се да си спомня кога беше последната ни среща — призна той. — Не се сещам как скъсахме.
— Аз също — рече тя. — Един и два пъти ли ни се бе случвало?
Клайд се почуди дали с този сарказъм тя не се мъчи да изцеди от очите му сълзи на разкаяние. Вероятно не: преднамерените думи не бяха в арсенала на нейните оръжия, макар че навремето се бе опитала да усвои нещичко от него в това отношение.
Той стана от стола си и се премести на пейката, до нея.
— Ще ми повярваш ли — рече той, — че от всички в тоя град най-много исках теб да срещна. — Прозвуча глупаво, но той си беше подготвил отдавна тези думи, в случай че я срещне някога.
— Защо? — Това вече бе в стила й: любопитствуваше простодушно, нацупила устни. Беше забравил за тази нейна привичка.
— Как тъй защо. По най-различни причини. Исках да ти кажа нещо.
— Какво?
— Ами че ако съм те обидил, било е от глупост, понеже съм бил хлапак. Често съм се питал оттогава насам дали наистина не съм те обидил, защото изглежда, че ти всъщност си единственият човек извън семейството ми, който някога ме е
— Нима?
— Ако смяташ, че си много интересна, като задаваш кратки въпросчета, лъжеш се.
Тя извърна лице и сякаш остави при него единствено тялото си — по-скоро бледата ръка-дирек и осеяното с лунички заоблено рамо, прерязано от презрамката на памучната й рокля.
— Ти се правиш на интересен. — Думите й бяха съвсем измъчен и безсмислен опит за самозащита. Клайд, буквално парализиран от този явен изблик на обич, докосна неловко ръката й. Тя тутакси скочи, явно предчувствувала жеста му, и застана до масичката край прозореца, където в редички бяха строени списания. Както бе свела глава с поглед в заглавията, върху тила й падаше сянката на разхлабения кок. Тая коса винаги й бе създавала затруднения: все се изплъзваше от фибите.
Лицето на Клайд пламтеше.
— Мъжът ти наблизо ли работи?
— Сега си търси работа. — Обнадежди го с това, че му отговори гърбом.
— Мистър Бен? — Поклащайки се като часовниково махало, миниатюрната сестра-секретарка го въведе в едно от свещените кабинетчета и му посочи висок стол с подвижна облегалка, облицован в черна кожа.
