Инструментите на Пенипакър го плашеха открай време. Подредени из всички стаички, те нямаха чет. Над лявото му рамо бе надвиснало разклонено дърво, окичено с тръбички и лещи, а от дясната му страна стоеше в очакване покрито стоманено легенче. На една таблица за проверка на зрението бяха нанизани разни безсмислици. След известно време се появи и самият Пенипакър: висок, прегърбен мъж с петна по скулите и с изражение на сподавен гняв.
— Та от какво се оплакваш, Клайд?
— Нищо ми няма. Искам да кажа, дреболия е — започна Клайд и се засмя ни в клин, ни в ръкав. В младежките си години бе установил шеговити приятелски отношения със зъболекаря и участъковия си лекар, но не бе успял да се сближи с Пенипакър, който си оставаше (така както го бе възприел още в началото) надменен издевател, назначаваш, скъпоплатени унижения. Когато Клайд беше в трети клас, той го накара да сложи очила. По-късно всяка година чистеше ушната му кал със свистящо впръскване на хладка вода, а веднъж завря два метални шиша в ноздрите му в безрезултатно усилие да отпуши синусите. Клайд винаги се смяташе недостоен за Пенипакър: чувствуваше се като отточна тръба, която замърсява спокойните води на този човек.
— Просто от два месеца и повече клепачът ми трепти и ми пречи да се съсредоточа.
Пенипакър зашари над дясното му око с фенерче, тъничко като молив.
— Левият клепач — каза Клайд, като не смееше да помръдне глава.
— Пишеш ли статии, Клайд?
— От дъжд на вятър. Ходих на доктор там, където живея, и той каза, че било като разтракан калник и нищо не можело да се направи. Каза, че ще премине, но то не ще и не ще, тъй че накарах майка да ми запази час.
Пенипакър насочи поглед към лявото му око и още повече приближи лице. Разстоянието между очите и устата му беше много голямо. Надвесеното лице напомняше ония първи снимки, правени от ракети, на които вече ясно си личи заобленият лик на земята.
— Как се чувствуваш на родна земя? — попита Пенипакър.
— Чудесно.
— Малко необичайно, нали?
Самият въпрос звучеше необичайно.
— Малко.
— Хм. Това е интересно.
— Две неща предполагах за окото. Първо, поръчах си очила на един човек в Масачузетс, при когото никой не ходи, и си помислих, че може да ми е объркал диоптрите. Оборудването му беше допотопно и направо бе хванало паяжина; все едно гледаш гравюра на Дюрер. — Не бе успял да определи докъде се простира общата култура на Пенипакър; канадското езеро не говореше за особен вкус, но пък като специалист бе прочут в целия окръг, и то в окръг, където лекарите се поставяха на най-високото стъпало на интелектуалната стълбица.
Фенерчето, хладно слънце сред оптически стъкълца, направо опря до клепача на Клайд, а отзад мержелееше замъгленото и безцветно лице на Пенипакър; разлятата му физиономия се килна гневно напред. Ослепен сред море от светлина, Клайд се побоя, че Пенипакър оглежда по-скоро душевното му дъно. Скован от страх, той продължи:
— Другото, което си мислех, е да няма нещо вътре. Нощем усещам, че все едно дълбоко под клепача ми дращи някакво зрънце.
Пенипакър се отдръпна и безцеремонно зашари с фенерчето по лицето на Клайд.
— Откога имаш тия люспички по клепачите си.
Обидата постресна Клайд.
— Люспички ли имам?
— Откога ги имаш?
— Понякога сутрин забелязвам нещо като пърхот по очите си, но си мислех, че това са гурелки, както им казвах едно време.
— Това не са гурелки — каза лекарят. И повтори: — Не са гурелки.
Клайд взе да се усмихва, като реши, че Пенипакър се подиграва на детския му език, но той го сепна:
— Подобно заболяване може да доведе до окапване на миглите.
— Нима? — Клайд се гордееше с миглите си, които навремето бяха удивително дълги и му придаваха одухотворен и миловиден девически израз. — Смятате ли, че това е причината за трептенето? — Представи си как клепачите му оголяват, а миглите му се поръсват по лицето като пипалца на насекоми. — Какво да правя?
— Много ли си натоварваш очите?
— Нормално. Не повече, отколкото преди.
Ръката на Пенипакър, която сега синееше пред заслепения поглед на Клайд, извади тъмнокафяво шишенце от едно чекмедже.
— Може би са бактерии, може да е алергия. На тръгване ще ти дам нещо, което трябва да го премахне и в двата случая. Разбираш ли ме? А сега — зашептя успокоително той и сложи върху челото на Клайд присвитата си длан, твърда като електрод — ще ти сложа капки в очите, за да проверим предписанието на очилата, които си купил в Масачузетс.
Клайд бе забравил, че тия капки парят, та не се сдържа и изохка; от очите му потекоха сълзи, докато Пенипакър придържаше клепачите му и ги отваряш и затваряше, сякаш си играеше с цветчета от кученце. После надяна на носа му смешни тъмнокафяви рамчици, като поиска модните рогови очила, които Клайд носеше в джоба си, и излезе. Имаше особен метод на работа — пълнеше килийките си с чакащи пациенти и ги обикаляше като тъмничар.
Клайд чу от разстояние звънливия глас на секретарката, а после боботенето на Пенипакър, който посрещаше Джанет, и накрая нейните думи. В отговора й ропотливо отекна думата „главоболие“. Сетне прихлопна врата. Тишина.
Клайд се възхити от деловия й тон. Винаги се бе удивлявал от тази нейна способност, от ръководните й заложби на любовния фронт, където бе толкова предана. Спомни си как поставяше келнерките на мястото им и как успяваше да заблуди майка си, когато тая бдителна жена нахълтваше неочаквано на закритата веранда, където те двамата уж играеха карти. В ъглите на верандата се мъдреха саксии с бегонии като предани джуджета; червеношийките си бяха свили гнездо в люляка, досами стъклата. Когато една вечер птиците престанаха да се плашат от присъствието им, на тях двамата, седнали на дивана люлка, това им се стори като знамение, като благословия.
За разлика от действието на нозокаина например разширяването на зениците става неусетно. Тапетите, които виждаше през отворената врата, си оставаха все така ясно очертани. Но като приближи пръсти към очите си, не успя да различи кожичките над ноктите. Попипа коса си отстрани, където бяха останали мокри следи. Пак разгледа пръстите си и не можа да забележи браздичките по кожата. Нишките на ризата му се бяха слели в трептяща разлята повърхност.
Пак се отвори и затвори врата — в един от кабинетите бе въведен нов пациент, задържан в плен от Пенипакър. Но не можа да долови стъпките на Джанет. Без да жертвува решително името си на добре възпитан младеж, в гимназията Клайд се бе осмелявал да апострофира учителите, които считаше за глупави или несправедливи. Стана от стола, огледа коридора, където в дъното се мярна бяло късче от секретарка, и като притича покрай една затворена врата, спря пред следващата, която бе открехната. Надникна вътре. Джанет седеше на стол с висока облегалка, също като неговия; привела гръб, тя бе захапала гребенче за кок, а вдигнатите й ръце навиваха косите. Щом той се вмъкна, тя извади гребенчето от устата си и се изсмя насреща му. В едно наклонено огледало над главата й видя лицето си, изкривено в конспиративна гримаса, нелепо маскирано с очилца — същински шоколадови монетки, — и й прости за смеха, макар да не подхождаше на това, което се канеше да я попита. Ала все пак я попита:
— Джанет, щастлива ли си?
Тя се надигна с делова физиономия, заобиколи го и щракна вратата. Докато се ослушваше, застанала с гръб към него, той прихвана косите й с една ръка и ги вдигна, като очакваше да съзре на врата й
