Джон Ъпдайк
Бива ли вълшебник да удря майка
Всяка вечер и събота следобед, за да приспи дъщеря си Джоу, Джак й разказваше приказка, която си измисляше сам. Този навик, създаден, когато тя бе двегодишна, скоро също навършваше две години и фантазията му сякаш се бе изпарила. Всяка нова историйка беше леко изменен вариант на една и съща приказка: мъничко животинче, обикновено наречено Роджър (Роджър Рибката, Роджър Катеричето, Роджър Плъхчо), има някаква своя грижица и отива да я сподели с мъдрия стар бухал. Бухалът го праща при вълшебника, който сторва някаква магия, и всичко се оправя, а после поисква за отплата няколко парички, винаги повече, отколкото Роджър Животинчето има, ала вълшебникът начаса го праща на някакво местенце и там то намира паричките, които не му достигат. Сега вече Роджър хвърчи от радост и започва да играе на най-различни игри с другите малки животни и толкова се залисва, че едва успява да се върне навреме при майка си и още на прага чува свирката на влака, с който татко му се връща от Бостън. Джак описваше вечерята им и приказката свършваше. В събота му бе най-уморително да ниже историята в тоя ред, защото Джоу вече не заспиваше следобед и като знаеше това, целият ритуал му се струваше безсмислен.
Малкото момиченце (вече не толкова малко, защото щръкналите под завивката ходилца сега стигаха до средата на спалнята — тяхната широка спалня, където му разрешаваха да ляга следобед или когато е болно) най-сетне бе облякло нощничка и както бе отпуснало на възглавницата пухкаво личице, огряно от слънчевата светлина, надничаща изпод пролуките на спуснатите щори, току-виж, станало чудо да заспи тоя следобед. Боби, двегодишното и братче, вече се унасяше, гушнало шишето с биберона.
— За кого ще разказваме днес? — попита Джак.
— За Роджър… — Джоу стисна клепачи и й стана весело, докато си мислеше, че ето на — мисли. Сетне ококори очички, сини като мамините. — Порчето — заяви категорично тя.
Ново животно: сигурно в детската градина им бяха разказвали за поровете. При идеята за този неизползуван досега герой Джак мигновено бе обхванат от творческо въодушевление.
— Добре — рече той. — Имало едно време в тъмните дебри на гората едно малко животинче на име Роджър Порчето. И то миришело много лошо-о…
— Така — рече Джоу.
— Миришело толкова лошо, че никое от другите горски животинчета не щяло да си играе с него. — Джоу го погледна сериозно: това не го беше предвидила. — Щом излезело навън да играе — продължи разпалено Джак, спомнил си известни унизителни моменти от своето детство, — всички други животинки закрещявали: „Уф, оф, ей го, иде Роджър Миризливкото“ и побягвали, а Роджър Порчето оставал сам- самичък и от очите му се търкулвали две кръгли сълзички. — Помръкнала, Джоу нацупи жално устица, докато той прокарваше пръст покрай нослето й да покаже как се е стичала едната от сълзичките на Роджър Порчето.
— Няма ли да иде при бухала? — попита тя с тъничко, леко прегракнало гласче.
Седнал до нея на леглото, Джак почувствува как завивката се изопва, докато крачката й шават от вълнение. Беше доволен от този момент: той й разказваше нещо истинско, нещо, което тя трябваше да знае, и нямаше желание да бърза. Но долу изскърца стол и той се сети, че трябва да слезе да помогне на Клер, която боядисваше с блажна боя в дневната.
— И така, той тръгнал тъжен-жален и стигнал до едно грамадно дърво, а на най-високия клон бил кацнал огромен мъдър стар бухал.
— Добре.
— „Чичо Бухал — рекъл Роджър Порчето, — всички животинки бягат от мен, задето мириша толкова лошо.“ — „Миришеш — казал бухалът, — и то ужасно лошо.“ — „Какво да сторя?“ — попитал Роджър Порчето и ревнал.
— При вълшебника, при вълшебника! — извика Джоу и като се надигна, една от „Златните книжки“ тупна на пода.
— Кротко, Джоу. Тате разказва приказката. Искаш ли ти да я кажеш на тате?
— Не. Ти на мене.
— Тогава лягай и мирувай.
Главичката й се отпусна на възглавницата и тя рече:
— По-нататък.
— Добре. Бухалът мислил, мислил и най-сетне казал: „Защо не идеш при вълшебника?“
— Тате?
— Какво има?
— Магиите истински ли са?
Това бе нов период, започнал последния месец — периодът на
— В приказките са истински — отвърна троснато Джак. Заради нея му се прекъсна мисълта. — Бухалът казал: „Тръгни през тъмната гора, мини под ябълковите дръвчета, прекоси блатото, преплувай ручея…“
— Какво е ручея?
— Ручей е малка рекичка. „Преплувай ручея и там ще намериш къщата на вълшебника.“ Роджър Порчето го послушал и скоро стигнал до една бяла къщурка, където похлопал на вратата. — Джак чукна по перваза и длъжкото телце под завивката се стегна от детинско вълнение. — И тогава се показало едно дребничко старче с дълга бяла брада и островърха синя шапка, което попитало: „Ей, какво има? Какво искаш? Миришеш ужасно!“ — Гласът на вълшебника бе един от любимите изпълнителски ефекти на Джак; постигаше го, като сбърчваше лице и пискливият брътвеж сякаш излизаше през очите му, които в такива моменти засълзяваха като старешки очи. Усещаше, че ролята му подхожда. — „Зная — рекъл Роджър Порчето. — Всички животинчета бягат от мен. Грамадният мъдър бухал каза, че ти можеш да ми помогнеш.“ — „Я виж ти. Е, може и тъй да е. Хайде, влез. Ама не ми се завирай под носа.“ А вътре, Джоу, се намирали всички вълшебни нещица, струпани на камара, потънала в прахоляк, понеже на вълшебника нямало кой да му чисти.
— Защо?
— Защо ли? Ами тъй като бил вълшебник и бил стар-престарял.
— Ще умре ли?
— Не, вълшебниците не умират. Значи той затършувал и намерил една вехта тояжка, наречена магическа пръчка, след което попитал Роджър Порчето на какво иска да мирише. Роджър мислил, мислил и накрая рекъл: „На рози.“
— Да, добре! — каза самодоволно Джоу.
Джак вторачи в нея хипнотизиращ поглед и занарежда със сприхав старчески глас на вълшебник:
От захлас ноздричките на дъщеря му се разшириха, сетне веждичките й се повдигнаха, а устицата й се разтвори в широка, безмълвна усмивка и Джак занемя от почуда, разпознал в това изражение майчината й превзета възторженост по коктейли и вечери.
— И изведнъж — прошепна той — цялата къща на вълшебника се изпълнила с ухание на… ро-ози. „Рози!“ — викнал Роджър Рибката. А вълшебникът, тоя чудат мърморко, казал: „Ще ти струва седем парички.“
— Тате.
— Какво?
