Понякога, като следва извивките на пътя през тесните долини, той често се стряска от дрезгаво мучене и съзира над себе си в някоя зелена гънка на планината стадо яростни андалуски бикове, обречени на арената. Във вида на тези страхотни животни има нещо ужасно, те са дарени с невероятна сила, скитат из родните си пасища съвсем диви и почти никога не виждат човек. Те познават единствено самотния пастир, който се грижи за тях, и дори самият той не винаги смее да ги приближи. Глухото мучене на тези бикове и заплашителният им вид, като гледат надолу от високите скалисти планини, правят суровия пейзаж наоколо още по-страшен.
Несъзнателно се впуснах в много по-подробен разказ за пътуването из Испания, отколкото първоначално възнамерявах, но във всеки от спомените ми за полуострова има нещо романтично, което ми е много скъпо.
Беше първи май, когато аз и моят спътник се отправихме от Севиля за Гранада. Бяхме направили всички необходими приготовления за пътуването ни през планински райони, където пътищата са горе-долу като пътеки за мулета и твърде често са обезпокоявани от разбойници. Най-ценната част от багажа си изпратихме с нашите arrieros, оставихме си само дрехи, най-необходимите неща и пари за из път — достатъчно много, за да задоволим разбойниците, ако бъдем нападнати, и да се спасим от грубото отношение, което се прилага към прекалено хитруващите и безпарични пътници. Бяха наети два яки коня за удобството на един здрав двадесетгодишен бискайски момък, който трябваше да ни преведе през объркания лабиринт от планински пътища, да се грижи за конете ни, от време на време да ни прислужва и непрекъснато да ни пази, тъй като имаше голямо trabuco — карабина, с която да ни защищава от rateros — самотни разбойници, и той твърде много хвалеше оръжието си, макар че за срам на неговата войнишка чест трябва да призная, че обикновено то висеше незаредено на седлото му. Все пак, той беше предано, весело и добродушно същество, пълно със сентенции и поговорки, също като този идеал на оръженосците — известния Санчо, чието име дадохме на това момче, и като истински испанец, макар че се държахме с него като със спътник, той нито веднъж не пристъпи границите на почтителния тон, дори когато беше в най- весело настроение.
Така екипирани и съпровождани, ние се отправихме на път с истинското намерение да прекараме приятно. За пътника с такава нагласа Испания е великолепна страна, където дори и най-мизерната странноприемница е пълна с приключения като омагьосан дворец и всяко ядене само по себе си е цяло постижение! Нека другите да роптаят, че няма пътища с добре означени кръстовища, разкошни хотели и всички останали изискани удобства на една страна, цивилизована до скука и еднообразие, но аз предпочитам там да се катеря по планините, да скитам из тях, да ме води случайността — всичко това, което придава на романтичната Испания нотки на истинска авантюра.
Още първата вечер можахме да вкусим от това удоволствие. Пристигнахме след залез слънце в едно малко градче сред хълмовете след уморително пътуване из обширната безлюдна равнина, където неколкократно върху ни се изсипваха дъждове. В странноприемницата бяха отседнали група migueletes5, които кръстосваха страната, за да преследват разбойници. Появата на чужденци като нас беше нещо необикновено в това отдалечено градче. Нашият домакин, който си говореше с някакви свои стари приятели с кафяви пелерини, разгледа внимателно паспортите ни в един ъгъл на тази posada6, докато един alguacil7 си отбеляза някои неща на мъждукащата лампа. Паспортите ни бяха на чужди езици и това ги обърка, но нашият оръженосец им помогна в проучванията и преувеличи нашата важност с типичната за испанците тържественост. Междувременно ние великодушно раздадохме пури и това спечели сърцата на всички около нас. И не след дълго цялото това общество се суетеше възбудено, за да ни приеме добре. Самият corregidor8 ни поднесе почитанията си, а нашата домакиня с подчертана любезност внесе в стаята ни голямо кресло с тръстикова седалка, на което да се разположи важната особа. С нас вечеря командирът на патрула — весел, разговорчив и вечно засмян андалусец, който беше участвувал в един военен поход в Южна Америка и разказваше подвизите си в любовта и в боя с много надути фрази, като жестикулираше енергично и тайнствено въртеше очи. Той ни каза, че имал списък с имената на всички разбойници в страната и че възнамерява да издири тези кучи синове и в същото време ни предложи няколко от своите войници за ескорт. „Един е достатъчен, за да ви защити, senores9. Разбойниците познават и мен, и моите хора. Видът само на един от тях е напълно достатъчен, за да всее ужас в една цяла sierra.“ Ние му благодарихме за предложението, но го уверихме в същия дух, че, пазени от нашия страховит оръженосец Санчо, не се боим от всички ladrones10 на Андалусия, взети заедно.
Докато вечеряхме в компанията на този самохвалко, дочухме звуци на китара и тракане на кастанети и скоро няколко гласа подеха позната мелодия. Всъщност нашият домакин беше събрал любителите певци и музиканти и селските хубавици от околността и вътрешният двор, или patio, на странноприемницата представляваше сцена на истинско испанско увеселение. Заедно с домакина, домакинята и командира на патрула ние знаехме местата си под арката на двора, китарата минаваше от ръка на ръка, а един много весел обущар пееше и свиреше като истински Орфей. Беше приятен човек с големи черни бакенбарди и с ръкави, навити до лактите. Той докосна китарата с майсторско умение и изпя няколко кратки любовни песнички с похотлива усмивка към жените, които явно го харесваха. След това за голямо удоволствие на зрителите танцува fandango11 с една закръглена андалуска. Но никое от присъствуващите момичета не можеше да се сравни с дъщерята на нашия домакин Пепита, която се беше измъкнала и беше успяла да се нагласи за случая. Втъкнала в косите си рози, тя игра чудесно bolero12 с един хубав млад драгун. Бяхме поръчали на домакина да раздаде безплатно вино и разхладителни напитки на цялата компания и все пак, въпреки че имаше пъстро общество от войници, мулетари и селяни, никой не премина границите на трезвото веселие.
Сцената би била интересна за художник — живописните групи танцьори, войниците в полувоенни униформи, селяните, загърнати в кафявите си пелерини. Не трябва да пропусна и стария мършав alguacil с къса черна наметка, който не забелязваше нищо наоколо, а си седеше в ъгъла и прилежно пишеше нещо на мъждукащата светлинка до огромната медна лампа, каквито може би е имало по времето на Дон Кихот.
Не пиша подробен и последователен разказ и не претендирам, че представям всички случки от няколкото дни, през които се скитахме из хълмове и долини, из тресавища и планини. Пътувахме като истински contrabandistas, като приемахме всичко, трудно или леко — такова, каквото беше, и общувахме с хора от всички класи и с всякакво положение под формата на някакво странно скитнишко приятелство. Така трябва да се пътува из Испания. Тъй като познавахме скромните запаси от храна в странноприемниците и пустинните местности в областите, през които преминава пътникът, ние се погрижихме, преди да тръгнем, да натъпчем добре със суха храна alforjas, или дисагите, на нашия оръженосец, а неговата bota, или манерка, с внушителни размери напълнихме до гърлото със специално вино от Валдепеняс. Тъй като за нас това бяха припаси по-важни дори от неговото trabuco, ние го посъветвахме зорко да ги пази и справедливостта изисква да призная, че неговият съименник, любителят на трапезата — самият Санчо, не би могъл да го надмине в предвидливостта му като снабдител. Въпреки че alforjas и bota бяха многократно и яростно нападани през цялото пътуване, те, изглежда, имаха чудотворното свойство никога да не остават празни, тъй като нашият бдителен оръженосец се грижеше да прибира всичко, останало от вечерната ни трапеза в странноприемниците, с което осигуряваше обяда ни на другия ден.
Какви разкошни обедни пиршества си правехме на зелената морава край някой поток или извор под сянката на дърветата и какви чудесни siestas13 прекарвахме върху плащовете си, постлани върху пасбището!
Веднъж по обяд спряхме за едно такова угощение на приятна зелена полянка, заобиколена от хълмове с маслинови дървета. Разстлахме плащовете си на тревата под един бряст до бълбукащо поточе, вързахме конете да пасат и Санчо извади своите alforjas с ликуващ вид. Те съдържаха всичко, което беше насъбрал през четиридневното ни пътуване, увеличено значително от запасите, които получихме в една богата странноприемница в Антекера. Нашият оръженосец почна да вади различни неща едно по едно, а те сякаш нямаха край. Най-напред се появи печена ярешка плешка, почти така хубава, както предишната вечер, после една цяла яребица, после голямо парче солена треска, завита в хартия, после остатък от шунка, после половин ярка, заедно с няколко франзели хляб и много портокали, смокини, стафиди и орехи. Неговата bota също беше отново напълнена с чудесно вино от Малага. Всеки път, когато изваждаше нещо ново от провизиите си, той се наслаждаваше на нашата изненада, тръшваше се на земята и се заливаше от смях.
