Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на простодушния Санчо от това да го сравняват, заради предаността му към трапезата, с прочутия оръженосец на Дон Кихот. Той добре познаваше историята на Дон Кихот и както повечето обикновени испанци твърдо вярваше, че е истинска.
— Но всичко това се е случило много отдавна, нали, сеньор? — ми каза той един ден с въпросителен поглед.
— Да, много отдавна — отговорих аз.
— Да речем, преди повече от хиляда години? — И все още гледаше с несигурност.
— Струва ми се, че не са по-малко. Оръженосецът беше доволен.
Докато пирувахме, както вече описах, и се забавлявахме с простичките шеги на нашия оръженосец, към нас се приближи един самотен просяк, който приличаше почти на пилигрим. Явно беше много стар, с посивяла брада и се подпираше на тояга, но все пак възрастта не го беше превила — беше висок и изправен и личеше, че някога е имал хубава фигура. Беше с кръгла андалуска шапка, овчи кожух и кожени бричове, гамаши и сандали. Макар старо и закърпено, облеклото му беше прилично, а той се държеше мъжки и се обърна към нас с онази тържествена учтивост, която се забелязва у най-бедните испанци. Бяхме в подходящо настроение за такъв посетител и в изблик на моментно великодушие му дадохме малко пари, хубав пшеничен хляб и чаша от специалното ни вино от Малага. Прие ги с благодарност, но без каквато и да е раболепност. Като опитваше виното, той го повдигна на светлината, малко се изненада и сетне го гаврътна наведнъж. „От години не съм опитвал такова вино — каза той. — Ободрява старческото сърце.“ После, като погледна хубавия пшеничен хляб, каза „Bendito sea tal pan!“ — „Благословен да е този хляб!“, и го сложи в торбата си. Подканихме го да го изяде на място. „No, senores14 — отговори той. — Виното трябваше или да изпия, или да оставя, но хляба трябва да занеса в къщи и да го изядем заедно със семейството ми.“
Нашият Санчо потърси погледите ни и като прочете в тях позволение, даде на стареца доста неща от нашата трапеза при условие да седне и да се нахрани.
И така той седна на известно разстояние от нас и започна да яде бавно, спокойно, прилично и с достойнство, както подобава на един идалго. Изобщо в поведението на стареца имаше някаква умереност и спокойна самоувереност, които ме караха да мисля, че е видял и по-добри дни; а в езика му, макар и съвсем обикновен, от време на време се появяваше някоя живописна и почти поетична фраза. Взех го за разорен благородник. Грешах — това не беше нищо друго освен вродената учтивост на испанеца и склонността към поетична мисъл и израз, които често се срещат сред най-нисшите слоеве на този умен народ. Каза ни, че петдесет години бил овчар, но сега останал без работа и без пари. „Когато бях млад — каза той, — нищо не можеше да ме уязви и разтревожи. Бях винаги весел, но сега съм седемдесет и девет годишен и при това просяк, и сърцето започва да ми изневерява.“
И все пак той не беше истински просяк; съвсем отскоро нуждата го беше докарала до това морално падение и той ни разказа трогателно за борбата между глада и гордостта, когато за пръв път го сполетяла презряната нищета. Връщал се от Малага без пари, отдавна не бил слагал залък в устата си, а прекосявал една от големите равнини на Испания, в която имало само няколко къщи. Почти примрял от глад, той почукал на вратата на една venta, или провинциална странноприемница. Отговорили му: „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — „За бога, братко, извинявай!“ — обикновено в Испания така отказват на просяк.
— Тръгнах си — каза той — със срам, по-голям от глада ми, тъй като все още бях твърде горд. Стигнах до дълбока бързотечна река със стръмни брегове и изпитах изкушението да се хвърля в нея. За какво да живее такъв ненужен стар нещастник като мене! Но когато бях съвсем близо до водата, си спомних за светата Дева, обърнах се и си тръгнах. Продължих да вървя, докато видях близо до пътя едно имение; минах през портата и влязох в двора. Вратата на къщата беше затворена, но на един прозорец стояха две млади сеньори. Приближих се и помолих за милостиня. „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — и прозорецът се затвори. Измъкнах се от двора, но гладът ме повали и сърцето ми не издържа. Помислих си, че часът ми е ударил, и затова легнах до портата, предадох се на светата Дева и като покрих главата си, приготвих се да умирам. Малко след това господарят на къщата се завърна. Като ме видя да лежа до портата му, той откри главата ми, смили се над побелелите ми коси, отведе ме в къщата си и ме нахрани. И така, senores, виждате, че човек винаги трябва да вярва в закрилата на Девата.
Старецът беше на път за родното си място Арчидона, недалеч по билото на стръмна скалиста планина. Той посочи към развалините на стар мавритански замък:
— В този замък — каза той — живял един мавритански крал по време на войните на Гранада. Кралица Исабела го нападнала с голяма войска, но кралят я изгледал презрително от височината на своя замък и започнал да й се подиграва! Тогава Девата се явила на кралицата и я повела с войската й през планината по някакъв тайнствен, непознат дотогава път. Когато мавърът я видял да идва, бил така изумен, че се хвърлил с коня си в една урва и станал на пух и прах. Следите от коня му — каза старецът — се виждат и до днес на ръба на скалата. Погледнете, senores, ей там е пътят, по който са се изкачили кралицата и нейната войска. Оттук прилича на тясна ивица нагоре по склона, но чудото е в това, че макар и да се вижда от разстояние, когато приближите, изчезва!
Идеалният път, който той ни посочи, несъмнено беше песъчлива клисура, която изглеждаше тясна и ясно очертана от разстояние, но от близо ставаше широка и се губеше.
Сърцето на стареца все повече се сгряваше от виното и гощавката и той ни разказа още една история — за заровеното съкровище под замъка на мавританския крал. Неговата собствена къща била близо до самия замък. Кюрето и нотариусът три пъти сънували съкровището и отишли да копаят на мястото, което видели насън. Собственият му зет чул шума от кирките и лопатите им през нощта. Никой не разбрал какво открили; внезапно забогатели, но запазили тайната. И така веднъж в живота си старецът бил съвсем близо до сполуката, но бил обречен никога да не заживее с нея.
Забелязал съм, че легендите за закопано от маврите съкровище, каквито се срещат из цяла Испания, се разказват предимно от най-бедните. Именно по този начин добрите хорица се залъгват с видения, които компенсират липсата на най-насъщното. Жадният сънува извори и пълноводни потоци, гладният — великолепни трапези, а бедният — купища скрито злато. Всъщност няма нищо по-чудно от въображението на просяка.
Последното нещо, което ще ви разкажа от пътуването, е една вечер в градеца Лоха. Това е известен с войнствения си дух граничен пункт от времето на маврите, който отблъснал Фердинанд от стените си. Там е била крепостта на стария Алиатар, тъст на Боабдил, когато ревностният ветеран предприел със зет си това гибелно нашествие, завършило със смъртта на главатаря и пленяването на монарха. Лоха се намира в един пустинен нарязан планински проход на бреговете на река Хенил всред скали и горички, морави и градини. Хората сякаш още пазят смелия войнствен дух на старото време. Нашата странноприемница подхождаше на мястото. Държеше я млада хубава вдовица от Андалусия, чиято спретната basquina15 от черна коприна, украсена по края с продълговати мъниста, подчертаваше движенията на грациозното й тяло и заоблените й гъвкави нозе. Стъпваше уверено и живо, погледът й беше огнен, а кокетството в нейното държание и различните украшения показваха, че е свикнала да й се възхищават.
Имаше брат, с когото много си приличаха и бяха почти на една и съща възраст. И двамата представляваха съвършени модели за maja и majo16 от Андалусия. Той беше висок, енергичен, с хубава фигура, маслинов тен, тъмни лъчезарни очи и къдрави кестеняви бакенбарди, които се срещаха под брадичката му. Беше изискано облечен с късо сако от зелено кадифе, ушито съвсем по мярка, щедро украсено със сребърни копчета, а от всеки джоб се подаваше бяла носна кърпа. Панталоните му бяха от същата материя с редица копчета от бедрата до коленете. На врата си имаше розова копринена кърпа, прихваната с халка, която падаше върху хубава риза, с широк платнен колан с висящи краища на кръста, botines, или гети, от най-висококачествена червеникавокафява кожа, елегантно изработени и отворени на прасеца, за да се виждат чорапите, и червеникавокафяви обувки, които подчертаваха добре оформеното стъпало.
Както стоеше до вратата, един конник приближи и двамата заговориха тихо и сериозно. Беше облечен по подобен начин и почти със същото изящество, мъж около тридесетте, широкоплещест, със силно изразени римски черти, красив, макар и малко сипаничав, с независим, решителен и някак дързък вид. Якият му черен кон беше украсен с пискюли и особена парадна сбруя, а зад седлото висяха две старинни широкоцевни пушки. Приличаше на един от онези контрабандисти, които бях виждал из планините на Ронда, и очевидно добре се разбираше с брата на моята домакиня, нещо повече — ако не греша, той беше
