дълго пих, тъй като водата беше чиста и сладка, а аз умирах от жажда. После извадих от торбата си глава лук и няколко корички, които представляваха всичката ми храна, седнах на един камък до потока и започнах да вечерям с намерение след това да се подслоня за през нощта в подземието на кулата. И това щеше да бъде чудесен подслон за човек, идващ направо от бойното поле, както ваше превъзходителство, който е стар боец, може да предположи.
— По мое време с радост съм се задоволявал и с много по-малко — казал комендантът и върнал носната си кърпа в ефеса на сабята си.
— Докато кротко си дъвчех коричките — продължил войникът, — чух, че нещо се размърда в подземието. Ослушах се: беше тропот на конски копита. След малко от една врата в основите на кулата недалеч от потока излезе някакъв човек, който водеше силен жребец за юздата. Тъй като единствено звездите светеха, не можах да го видя ясно. Стори ми се подозрително, че се спотайва из развалините на някаква кула в това диво и усамотено място. Можеше да бъде най-обикновен пътник като мен, можеше да бъде contrabandista, можеше да бъде bandolero! Какво от това? Благодарение на бога и на моята бедност нямах нищо за губене, затова спокойно продължих да хрускам коричката.
Той заведе коня до водата, съвсем близо до мястото, където стоях, така че имах чудесна възможност да го разгледам. За моя изненада беше облечен като мавър със стоманена броня и лъскав шлем, който различих по отблясъците на звездите върху него. Конят му също беше покрит с броня по мавърски обичай и имаше големи и широки стремена. Та той, както ви казах, го заведе до потока, където животното потопи главата си почти до очите и пи, докато започнах да мисля, че ще се пръсне.
— Друже — казах му, — жребецът ти добре пие. Хубав знак е, когато един кон смело потапя муцуната си във водата.
— Ама как няма да пие — отвърна непознатият с мавритански акцент, — има цяла година, откакто е пил за последен път.
— Кълна се в Свети Яков2! — възкликнах аз. — Това надминава дори и камилите, които съм виждал в Африка. Но слушай, ти ми приличаш на войник. Ще седнеш ли с мен да споделиш войнишката ми трапеза?
Между другото, чувствувах нужда от другар на това самотно място и бях склонен да се задоволя и с компанията на друговерец. Освен това, както на ваше превъзходителство е добре известно, един войник никога не се интересува от вярата на своите спътници и в мирно време войниците от цял свят са другари.
Комендантът отново кимнал в знак на съгласие.
— И така, както вече казах, поканих го да сподели вечерята ми, каквато и да беше, тъй като най- обикновеното възпитание го изисква.
— Нямам време да спирам, за да ям или пия — каза той, — защото до сутринта трябва да измина дълъг път.
— В коя посока? — попитах.
— Андалусия.
— Точно по моя път. И след като не искаш да се спреш и да похапнеш с мен, може би ще ми разрешиш да се кача на коня ти и да го яздим заедно. Виждам, че е силно животно и съм сигурен, че може да носи и двама ни.
— Съгласен съм — отвърна воинът. Пък и нямаше да е нито учтиво, нито подобаващо на един войник да ми откаже, особено след като му бях предложил да сподели вечерята ми. И така, той се метна на седлото, а аз седнах зад него.
— Дръж се здраво — каза ми. — Жребецът ми се носи като вятър.
От обикновен ход конят скоро премина в тръс, от тръс в галоп и от галоп в някакъв лудешки бяг. Струваше ми се, че камъни, дървета, къщи — всичко отлита зад гърба ми в страшна бъркотия.
— Кой е този град? — попитах го.
— Сеговия.
Едва тези думи бяха излезли от устата му и кулите на Сеговия се изгубиха от погледа ни. Изкачихме планината Гуадарама, спуснахме се покрай Ескориал, заобиколихме стените на Мадрид и префучахме през равнините на Ла Манча. По този начин изкачвахме хълмове и се спускахме в долове, край кули и градове, всички потънали в дълбок сън, префучавахме през планини, равнини и реки, едва видими на звездната светлина.
Ще бъда обаче по-кратък, за да не отегчавам ваше превъзходителство. Воинът внезапно спря близо до някаква планина.
— Пристигнахме — каза той. — Това е краят на нашето пътуване.
Огледах се, но не забелязах никакви следи от жилища; виждаше се само входът на някаква пещера. Докато се оглеждах, забелязах множество хора, някои на коне, други пеша, но до един облечени като маври, да пристигат от всички посоки на света, сякаш носени от вятъра, и да потъват във входа на пещерата като пчели в кошера си. Преди да успея да попитам каквото и да било, воинът заби дългите си мавърски шпори в хълбоците на коня и се смеси с тълпата. Тръгнахме по стръмен и криволичещ път, който се спускаше чак до недрата на планината. Постепенно в далечината започна да проблясква някаква светлинка, като че бе първият светлик на зората, но източника й не можех да открия. Ставаше все по-ярка и по-ярка и вече можех да виждам всичко около себе си. Отляво и отдясно забелязах входовете на дълбоки пещери като помещения в оръжеен склад. В някои имаше закачени на стените щитове, шлемове, брони, копия и ятагани; в други по земята на купища беше струпано военно снаряжение и лагерна екипировка.
Сигурно, ваше превъзходителство, след като сте стар боец, щеше да ви стане много приятно при вида на такова огромно количество военни запаси. В други пещери пък имаше дълги редици от конници, въоръжени до зъби, с насочени копия и развети знамена, готови да влязат в бой, но всички неподвижно застинали на седлата като статуи. Другаде по земята спяха бойци, налягали до конете си, а пехотинци стояха на групи и чакаха да влязат в строя. И всички бяха облечени в старовремски мавърски доспехи.
Но да не удължавам излишно разказа си, ваше превъзходителство. Накрая влязохме в огромна пещерна зала, или може би ще е по-правилно, ако кажа дворец, с грубо одялани каменни стени, целите изпъстрени със златни и сребърни жилки и искрящи от диаманти, сапфири и всякакви други скъпоценни камъни. В горния край върху златен трон седеше мавърски крал, заобиколен от своите придворни и стража от чернокожи африканци с извадени ятагани. Всички, които продължаваха да се тълпят вътре, а броят им възлизаше на хиляди и хиляди, минаваха по един пред трона и засвидетелствуваха почитта си. Някои от тълпата бяха облечени във великолепни роби без нито едно петно или недостатък и искрящи от скъпоценности; доспехите на други бяха излъскани до блясък; докато трети имаха раздърпани и покрити с плесен дрехи и разкривени, очукани и ръждясали брони.
До този момент си бях сдържал езика, тъй като ваше превъзходителство добре знае, че на войника не подобава да задава много въпроси, когато е на служба, но повече не можех да издържам.
— Извинявай, друже — попитах, — но какво означава всичко това?
— Това — отвърна боецът — е едно велико и страшно тайнство. Знай, християнино, че пред себе си виждаш двора и армията на Боабдил, последния крал на Гранада.
— Какво ми приказваш? — извиках. — Боабдил и дворът му са били прокудени от тези земи преди стотици години и всички са умрели в Африка.
— Така е записано в лъжливите ви хроники — отвърна мавърът, — но знай, че Боабдил и бойците му, които последни са се сражавали за Гранада, до един са затворени в планината в следствие на силна магия. А кралят и армията, напуснали Гранада по време на отстъплението, са били само една призрачна свита от духове и привидения, на които било позволено да приемат такъв вид, за да заблудят християнските владетели. И освен това, трябва да ти кажа, приятелю, че цяла Испания е подвластна на тази силна магия. Няма пещера в планините, самотна наблюдателница в равнините, или разрушен замък по хълмовете, в чиито подземия да не спят омагьосани бойци и да не чакат от векове да се изкупят греховете, заради които аллах е допуснал царството да се изплъзне от ръцете на правоверните. Веднъж в годината, в навечерието на празника Свети Йоан, те се освобождават от магията и от залез до изгрев слънце им е разрешено да идват тук и да засвидетелствуват почитта си към своя повелител. Така че тълпите, които видя да нахлуват в пещерата, са мюсюлмански бойци, излезли от своите убежища, пръснати из цяла Испания. Що се отнася до мен, ти видя разрушената кула до моста в Стара Кастилия, където съм посрещнал стотици зими и лета и
