някое отдалечено и уединено място по пътя им. Тези постоянни дръзки нападения привлекли вниманието и на правителството, в резултат на което била разпратена заповед да се проявява строга бдителност и да се арестуват всички подозрителни скитници. Едноръкият комендант проявявал особено усърдие поради непрестанните хули, отправяни по адрес на крепостта му, и сега не се съмнявал, че заловеният е страшен главорез от тази банда.
Междувременно историята се превърнала в основна тема за разговор не само в крепостта, но и в цяла Гранада. Приказвало се, че прочутият разбойник Мануел Бораско, ужасът на Алпуксара, бил паднал в ръцете на Едноръкия комендант и натикан в един от затворите на Алените кули. Затова всички, които били ограбени от него, се стекли да разпознаят мародера. Добре известно е, че Алените кули са построени встрани от Алхамбра върху един съседен хълм, а в дола, който го отделя от крепостта, минава главният път. Кулите нямали външни защитни стени и били охранявани само от един часовой. Прозорецът на килията, където бил затворен войникът, имал здрава желязна решетка и гледал към малък площад. Тук гражданите на Гранада се събирали да го гледат, като че ли бил смееща се хиена, хилеща се от клетката на някоя менажерия. Никой обаче не разпознал в негово лице Мануел Бораско, тъй като ужасният разбойник бил известен със зловещата си физиономия и в никакъв случай не присвивал очи така добродушно както затворникът. Идвали хора не само от града, но и от цялата околност, но за всички бил непознат и постепенно в главите на обикновените хора започнали да се зараждат съмнения дали в неговата история няма известна доза истина. Това, че Боабдил и армията му са затворени в планината, било познато предание, което старците били слушали от бащите си. Някои започнали да се изкачват на Планината на слънцето или по-скоро на Света Елена, за да търсят пещерата, спомената от войника. Открили и надникнали в дълбоката тъмна яма, която стига кой знае докъде и която е там и до ден-днешен — легендарният вход към подземното убежище на Боабдил.
Постепенно войникът станал популярен сред обикновените хора. Да си разбойник в планините въобще не се приема за позорен занаят в Испания, за разлика от всички останали страни; напротив, в очите на низшите класи това е признак на известно благородство. Освен това хората винаги са склонни да проявяват придирчивост към действията на по-висшестоящите от тях. Ето защо взели да мърморят срещу строгите мерки на стария еднорък комендант и да гледат на затворника като на мъченик.
На всичко отгоре, той самият бил забавен веселяк; имал готова шега за всеки мъж, който наближил прозореца му, и комплимент за всяка жена. Отнякъде бил изнамерил и една стара китара, с която седял до прозореца и пеел балади и любовни романси за най-голямо удоволствие на жените от околността, които вечер се събирали на площадчето, за да танцуват boleros под неговия съпровод. След като подрязал рошавата си брада, загорялото му лице започнало особено много да се харесва на нежния пол, а смирената прислужница на коменданта заявила, че никой не може да устои на погледа на присвитите му очи. Тази чувствителна девойка още от самото начало проявила дълбок интерес към съдбата му и след като направо се опитала да смекчи сърцето на коменданта, лично се заела да облекчи суровостта на наказанието. Всеки ден тя намалявала страданията му с някои трохи, изпаднали от масата на коменданта или измъкнати от собствения му килер, придружавани от време на време с бутилка „Валдепеняс“ или тежка „Малага“4 по избор.
Докато тази дребна измяна се извършвала в самото сърце на цитаделата на стария комендант, сред външните му врагове назрявала да избухне истинска открита война. Обстоятелството, че в предполагаемия разбойник е била открита торба със злато и скъпоценности, било докладвано в Гранада с много преувеличения. Въпросът за териториалната сфера на влияние бил веднага повдигнат от неговия заклет враг — управителя. Той твърдял, че затворникът е бил заловен извън пределите на Алхамбра, намиращи се под неговата власт. Затова предявявал претенции към тялото му и цялата spolia opima5 заедно с него. От своя страна свещеникът информирал Великия инквизитор за кръстовете, броениците и другите реликви, които съдържала торбата; пленникът веднага бил обвинен в скверни деяния, плячката — изисквана за църквата, а тялото му — за следващото auto da fe6. Враждата ставала все по-остра. Комендантът побеснял и се заклел, че по-скоро ще обеси пленника си като шпионин, заловен в пределите на Алхамбра, отколкото да им го предаде.
Управителят заплашил, че ще изпрати едно отделение войници, за да прехвърлят затворника от Алените кули в града. Великият инквизитор също без колебание щял да изпрати от своите хора. Късно вечерта комендантът бил уведомен за техните планове. „Нека дойдат — казал той, — ще разберат, че съм ги изпреварил. Трябва да е голям ранобудник онзи, който иска да изненада един стар’ войник.“ Съответно веднага издал заповед на зазоряване пленникът да бъде преместен в главния затвор зад стените на крепостта. „И виж какво, дете мое — казал той на смирената прислужница, — почукай на вратата ми и ме събуди преди първи петли, за да мога лично да се заема с тази работа.“
Зората се пукнала, петлите кукуригали, но никой не потропал на вратата на коменданта. Слънцето се издигнало високо над планината и вече светело в прозореца му, когато утринните му сънища били прекъснати от стария ефрейтор, върху чието каменно лице се четял ужас.
— Няма го! Избягал е! — извикал задъхано ефрейторът.
— Кой го няма? Кой е избягал?
— Войникът… разбойникът… самият дявол, ако ме питате. Килията му е празна, но вратата е заключена. Никой не знае как е успял да се измъкне.
— Кой го е виждал последен?
— Вашата прислужница. Тя му занесе вечерята.
— Повикайте я веднага.
Тук възникнала нова бъркотия. Стаята на смирената девица също била празна и леглото й недокоснато. Нямало съмнение, че и тя е избягала с пленника, тъй като през последните няколко дни я били забелязали непрекъснато да разговаря с него.
Това откритие ранило коменданта право в сърцето, но още не бил успял да го преглътне и ново нещастие се стоварило отгоре му. Влизайки в кабинета си, заварил касата отворена, кожената кесия на войника — изчезнала, а покрай нея и две добре натъпкани торбички с дублони7.
Но как и в коя посока били потеглили бегълците? Един стар селянин, чиято колиба била до пътя, водещ към Сиерата8, съобщил, че точно преди зазоряване чул тропот от копитата на силен жребец, който заглъхнал в посока на планината. Погледнал през прозореца и в последния миг успял да зърне конника, пред когото седяла жена.
— Претърсете конюшните! — извикал Едноръкия комендант.
Претърсили ги. Всички коне били на местата си, с изключение на арабския жребец. На негово място за яслата била завързана една здрава тояга, а на нея висяла следната бележка: „Подарък на Едноръкия комендант от един стар боец“.
Информация за текста
© 1984 Правда Митева, превод от английски
Washington Irving
Governor Manco and the Soldier, 1832
Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2009
Редакция: NomaD, 2009
Издание:
Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди
Второ издание
Издателство „Отечество“, София, 1984
Съставител и редактор: Огняна Иванова
