Уошингтън Ървинг
Легенда за наследството на мавъра
В крепостта Алхамбра, точно пред кралския дворец, се намира широка открита еспланада, наречена Площада или Водоема.
Нарича се така, защото отдолу, скрити от погледа, има резервоари за вода, които съществуват още от времето на маврите. В единия край на тази еспланада се намира мавърски кладенец, прокопан направо в скалата на голяма дълбочина, чиято вода е студена като лед и прозрачна като кристал. Славата на мавърските кладенци винаги е била голяма, защото е добре известно какви усилия са полагали, за да се доберат до най-чистите и сладки води. Този, за когото ви разказвам, е известен в цяла Гранада, и то до такава степен, че водоносците, някои с големи делви на раменете, други — подкарали пред себе си магаретата, натоварени с глинени съдове, се изкачват и слизат по стръмните, засенчени от дърветата улици на Алхамбра от ранна утрин до късно през нощта.
Изворите и кладенците още от най-древни времена са известни като клюкарски сборища в страните с горещ климат. И при въпросния кладенец се намира постоянното седалище на клуб, чиито членове — инвалиди, старици и други любопитни безделници от крепостта — седят по цял ден върху каменните пейки под навеса, опънат да пази сянка на събиращия таксата, запълват времето си с клюки от крепостта, разпитват всеки пристигащ водоносен за новини от града и дълго коментират всичко видяно и чуто. Много често там могат да се видят и скучаещи домакини и мързеливи прислужници, които се мотаят наоколо с по някоя стомна на главите или в ръцете, за да чуят последната от безкрайните клюки на тези знаменитости.
Сред водоносците, които някога посещавали кладенеца, имало и един набит, кривокрак дребен човечец с яка гърбина на име Педро Хил, или както му викали за по-кратко Перехил. След като бил водоносец, това естествено означавало, че бил gallego, или родом от Галиция. Природата, изглежда, си е създала различни породи хора, както и животни, за всички видове черна работа. Във Франция всички ваксаджии са савойци, а всички портиери по хотелите — швейцарци. В Англия пък, в епохата на кринолините и напудрените перуки, никой не можел да люлее така добре столовете-носилки, както свикналите да подскачат из мочурищата ирландци. И така, всички водоносци и носачи на тежки товари в Испания са набити и дребни жители на Галиция. Там никой не казва: „Извикай носач“, а „Извикай gallego“.
Но достатъчно съм се отклонявал от разказа. Перехил, нашият gallego, започнал търговията си само с една голяма стомна, която носел на рамо; постепенно той се издигнал в обществото и успял да си купи помощник от съответствуващата животинска класа — здраво магаре с рунтави крака. От двете страни на дългоухия му адютант, в нещо като панери, висели глинените му съдове, покрити със смокинови листа, които да ги пазят от слънцето. Нямало по-работлив водоносец в цяла Гранада, нито пък друг такъв веселяк. Той бавно обикалял след своето магаре, а улиците кънтели от бодрия му глас, който нареждал познатия във всички испански градове летен припев: „Quien guire agua, agua mas fria que la nieve?“ — „Кой иска вода, вода по-студена от сняг? Кой иска вода от кладенеца на Алхамбра, студена като лед и прозрачна като кристал?“ А когато подавал искрящата чаша на някой клиент, винаги я съпровождал с добра дума, която предизвиквала усмивка. Ако ли пък се случела някоя хубавичка матрона, или миловидна девойка, усмихвал се хитро и правел комплименти, на които нито една жена не можела да устои. Така Перехил, този gallego, бил известен из цяла Гранада като най-учтивия, най-симпатичния и най-щастливия човек на земята. Но не винаги на този, който пее най-силно и се шегува най-много, му е най-леко на сърцето. Независимо от веселия си вид Перехил си имал своите грижи и тревоги. Трябвало да изхранва голямо семейство пълно с парцаливи дечица, гладни и кресливи като лястовичета, които с виковете си за храна го разстройвали всяка вечер, след като се приберял у дома. Имал си и помощница, която правела всичко друго, освен да му помага. Преди да се омъжи, била известна селска красавица, прочута с умението си да танцува bolero и да потраква с кастанетите. И сега не била загубила старите си навици — лекомислено харчела парите, които честният Перехил печелел с пот на челото, а в неделя му отнемала дори и магарето за разни селски гуляи и църковни празници, които в Испания са значително по-многобройни от дните на седмицата. При това била донякъде немарлива, още повече — мързелива, но най-вече — първокласна клюкарка, готова да зареже и къща, и домакинство, за да тътри чехли по къщите на своите приятелки.
Но този, който проявява отстъпчивост, приспособява брачния ярем към собствения си врат. Перехил понасял тежкия си жребий откъм жена и деца със същото покорство, с което магарето му мъкнело глинените делви, и колкото и да си придавал важност навън, никога не се осмелявал да се усъмни в домакинските способности на немарливата си съпруга.
Обичал и децата си, така както бухалът обича своите бухалчета. Виждал в тях собствения си образ, но умножен и обезсмъртен, тъй като цялото му потомство било силно, кривокрако и с яка гърбина като него. Най-голямото удоволствие на честния Перехил било, когато можел да си позволи кратка почивка и имал шепа maravedies1 да поведе цялата си челяд — някои на ръце, някои уловени за полите на дрехата му, а някои — следвайки го по петите — към овощните градини в равнината, за да си поиграят, докато жена му танцува на празника с приятелките си в клисурите на река Даро.
Това се случило късно през една лятна нощ, когато повечето водоносци вече се били оттеглили за почивка. Денят бил необикновено зноен; нощта — една от онези омайни лунни нощи, които блазнят обитателите на тези южни страни да компенсират жегата и бездействието на деня с разходки в дъхавата прохлада, докато превали полунощ. Затова все още можело да се намерят купувачи на вода. Перехил, като всеки грижовен и усърден баща, мислел за гладните си деца. „Ако отида още веднъж до кладенеца — казал си той, — ще осигуря неделното puchero2 за малките.“ И мъжествено се заизкачвал по стръмната улица на Алхамбра. Вървял и пеел, като от време на време здраво бъхтел магарето си с тоягата или в такт с песента, или за да го нагости, тъй като в Испания на всички товарни животни раздават удари вместо храна.
Когато стигнал кладенеца, видял, че всички са се разотишли, с изключение на един самотен странник, облечен като мавър, който седял на каменната пейка, огрян от лунната светлина. Отначало Перехил се спрял и го заразглеждал с учудване, което до голяма степен било смесено със страхопочитание, но мавърът немощно го повикал да се приближи.
— Слаб съм и съм болен — казал той, — помогни ми да се върна в града и ще ти платя двойно повече от това, което ще изкараш с делвите с вода.
Честното сърце на дребничкия водоносец се съжалило над молбата на странника.
— Опазил ме господ — отвърнал той — от такъв грях да искам заплащане или награда за най- обикновена проява на човещина.
После помогнал на мавъра да се качи на магарето и бавно потеглил към Гранада. Клетият мохамеданин бил толкова отпаднал, че трябвало да го придържа върху животното, за да не падне на земята.
Когато влезли в града, водоносецът попитал къде да го откара.
— Уви — промълвил немощно мавърът, — нямам ни дом, ни жилище, защото съм чужденец в тази страна. Позволи ми тази нощ да подслоня глава под твоя покрив и ще те възнаградя богато.
Така честният Перехил неочаквано се видял обвързан с гост-друговерец, но бил прекалено добросърдечен, за да не приюти през нощта едно човешко същество в толкова окаяно състояние, затова повел мавъра към къщата си. Децата, като чули тропота на магарето, както обикновено наизлезли със зинала уста, но при вида на непознатия с чалмата с ужас побягнали и се скрили зад гърба на майка си. А тя безстрашно пристъпила напред, както наежената квачка защищава люпилото си при приближаването на бездомно куче.
— Какъв е този неверник, който си довел в къщи в такъв късен час, та да си навлечеш гнева на Инквизицията?
— Мълчи, жено — отвърнал нашият gallego, — това е един нещастен болен странник без дом и приятели; нима ще го оставиш да загине на улицата?
Жената щяла да продължи да недоволствува, защото, макар и да живеела в колиба, ревностно държала за името на дома си. Дребният водоносец обаче за пръв път проявил упорство и отказал да се превие под ярема. Помогнал на клетия мавър да слезе и му постлал рогозка и овча кожа на земята в най- хладната част на къщата. Това било единственото легло, което беднякът успял да предложи.
Не след дълго мавърът бил разтърсен от силни конвулсии, които не минавали въпреки всички грижи на простия водоносец. Очите на клетия болен го гледали с благодарност. В един от промеждутъците между
