Уошингтън Ървинг
Легенда за Розата на Алхамбра
Или пажът и ловният сокол
Известно време след като маврите загубили Гранада, този прекрасен град се превърнал в любима и често посещавана резиденция на испанските владетели, докато не ги изплашили няколко последователни земетресения, които съборили много къщи и разклатили из основи старите мохамедански кули.
След това се изтърколили много и много години, когато рядко се случвало някое величие да удостои града с присъствието си. Богаташките дворци стояли залостени и безмълвни, а Алхамбра като пренебрегната красавица се издигала в мрачно запустение сред занемарените си градини. И Кулата на инфантите, някогашната обител на трите прекрасни мавърски принцеси, не избегнала всеобщата участ. Паякът разпъвал мрежите си под позлатените сводове, прилепи и бухали гнездели в покоите, украсявани някога от присъствието на Зайда, Зорайда и Зорахайда. Може би тази кула била изоставена отчасти и поради суеверието на околните жители. Мълвата твърдяла, че призракът на младата Зорахайда, умряла в тази кула, често се виждал по пълнолуние, седнал до фонтана в преддверието или стенещ покрай бойниците, и че звуците на сребърната й лютня можели да се чуят от минаващите наблизо пътници.
Най-после Гранада отново била удостоена с височайше присъствие. На цял свят е известно, че Филип V е първият Бурбон, поел испанския скиптър. На цял свят е известно, че вторият му брак е с Елизабета или Исабела (името е едно и също), прекрасната принцеса от Парма. И накрая на цял свят е известно, че поради този низ от случайности един френски принц и една италианска принцеса седнали заедно върху испанския престол. За приемането на тази знатна двойка поправили и потегнали Алхамбра с най-голямата възможна бързина. Пристигането на кралския двор променило целия вид на доскоро запустелия дворец. Звукът на барабани и тръби, тропотът на жребци по улиците и външния двор, блясъкът на оръжие и развяващите се по кули и бойници знамена напомняли за древната слава на крепостта. По-спокоен дух обаче царял в кралските чертози. Из преддверията се долавяли шумоленето на рокли, тихите стъпки и шепнещите гласове на благоговеещи царедворци; из градините се разхождали пажове и придворни дами; от отворените прозорци долитала музика.
Сред тези, които придружавали свитата на монарсите, бил и любимият паж на кралицата, наричан Руис де Аларкон. Да се каже, че бил любимец на кралицата, означава веднага да заговорим в неговата възхвала, тъй като всеки член от свитата на царствената Елизабета бил избран заради изяществото, красотата и способностите си. Той току-що бил навършил осемнайсет, имал слабо и гъвкаво тяло и бил грациозен като млад бог. В присъствието на кралицата бил самата почит и уважение, но по сърце бил немирен юноша, гален и разглезван от придворните дами и бил не за годините си опитен в отношенията с жените.
Една сутрин безделникът-паж се скитал из горичките на Хенералифе, които се издигали над земите на Алхамбра. За да се забавлява, бил взел със себе си един от любимите ловни соколи на кралицата. Докато обикалял насам-натам, зърнал една птичка да излита от храстите, свалил качулката на сокола и го пуснал да лети. Соколът се издигнал високо във въздуха, спуснал се върху плячката си, но не успял да я улови и се зареял нанякъде, без да обръща внимание на виковете на пажа. Последният проследил с поглед капризния полет на беглеца, докато го видял да каца върху отдалечена самотна кула, близо до външната стена на Алмахбра, построена на ръба на клисурата, разделяща кралската крепост от земите на Хенералифе. Всъщност това била Кулата на принцесите.
За да се приближи до нея, пажът се спуснал в клисурата, но кулата нямала вход откъм дола, а непристъпната й височина обричала на неуспех всякакъв опит за изкатерване. Тогава минал през една от портите на крепостта, направил широк обход и достигнал до онази страна на кулата, която била отвъд крепостната стена.
Там имало малка градинка с плетена тръстикова ограда, цялата обрасла с мирта. Пажът отворил портичката, минал между цветни лехи и розови храсти и стигнал до вратата на кулата. Тя била здраво залостена. През една цепнатина успял да надникне във вътрешността, където имало малко преддверие в мавритански стил с орнаменти по стените, изящни мраморни колони и фонтан от алабастър, заобиколен с цветя. В средата висяла позлатена клетка с пойна птичка; под нея на един стол сред масури от копринени конци и други женски шевни принадлежности лежала котка с козина на кафяви, жълти и черни петна; на фонтана била подпряна китара, украсена с панделки.
Руис де Аларкон бил изненадан да види следи от женски вкус и изящество в самотната и както той предполагал, изоставена кула. Те му напомнили приказките за омагьосани преддверия, които се разказвали из Алхамбра, а шарената котка спокойно можела да е някоя омагьосана принцеса.
Той леко почукал на вратата. Едно красиво лице надникнало от малко прозорче над главата му, но начаса се скрило. Зачакал, като мислел, че ще му отворят, но чакал напразно; не се чували никакви стъпки и вътре царяла пълна тишина. Или очите му го лъжели, или това красиво привидение било феята на кулата. Почукал отново и по-силно. След малко лъчезарното лице отново надникнало навън; принадлежало на прекрасно петнайсетгодишно девойче.
Пажът мигновено свалил украсената си с пера барета и с най-любезен глас я помолил да му разреши да се качи на кулата, за да потърси сокола си.
— Не смея да отворя вратата, senor — отвърнала девойката, като се изчервила, — защото леля ми е забранила.
— На колене те моля, прекрасна девойко; това е любимият сокол на кралицата. Не смея да се върна в двореца без него.
— Тогава ти сигурно си един от придворните кавалери?
— От тях съм, прекрасна девойко, но ще загубя благоразположението на кралицата и мястото си, ако загубя този сокол.
— Санта Мария! Точно заради кавалери като тебе леля ми е наредила да залоствам вратата.
— Заради разпуснатите кавалери, да, но аз нямам нищо общо с тях. Аз съм само един обикновен безобиден паж, който ще бъде съсипан и погубен, ако ми откажеш тази услуга.
Сърцето на девойчето се трогнало от нещастието на пажа. • Колко щяло да бъде жалко, ако той се погуби само защото не е откликнала на толкова дребната му молба! При това той в никакъв случай не можел да е едно от онези опасни същества, които леля й описвала като людоеди, вечно дебнещи да превърнат в своя жертва някоя лекомислена девойка; той бил любезен и скромен — само как смирено стоял с шапка в ръка и колко бил очарователен!
Хитрият паж видял, че отбраната започва да се пропуква, и отново се замолил с такива трогателни слова, че не било по силите на една простосмъртна девойка да му откаже. И така, изчервената малка пазачка на кулата слязла и с трепереща ръка отворила вратата. Ако младежът бил очарован само от зърнатото през прозореца лице, то сега бил напълно пленен от портрета в цял ръст, който застанал пред него.
Андалуското й елече и кокетната basquina подчертавали закръглените, но изящни пропорции на фигурата й, която била пред прага на женствеността. Лъскавата й коса била разделена на челото с педантична точност и украсена с току-що откъсната роза според обичая в тази страна. Вярно е, че лицето й носело отпечатъка на знойното южно слънце, но това само придавало по-голяма свежест на здравия загар на страните й и подчертавало блясъка на влажните й очи.
Руис де Аларкон забелязал всичко това само с един поглед, тъй като не било редно да се заглежда; само измърморил своите благодарности и леко се затичал нагоре по спираловидната стълба, за да търси сокола си.
Скоро се върнал, понесъл беглеца върху юмрука си. Междувременно девойчето било седнало край фонтана в преддверието и намотавало копринените си конци, но от смущение изпуснало масурчето на пода. Пажът бързо се навел, вдигнал го и после грациозно паднал на едно коляно и й го подал, като грабнал протегнатата да го вземе ръка и я целунал така страстно и благоговейно, както никога не бил целувал прекрасната ръка на своята повелителка.
— Ave Maria, senor1 — възкликнала девойката, като още повече се изчервила от изненада и смущение, тъй като никога не й била оказвана такава чест.
Смиреният паж й се извинил хиляда пъти, като я уверил, че в кралския двор по този начин изразяват най-дълбоката си преданост и уважение.
Гневът й, ако изобщо изпитвала някакъв гняв, лесно бил укротен, но възбудата и объркването й все
