примамят непредпазливите. Струва ми се, те откривам магьосничество в очите й и вълшебство във всеки неин жест. Несъмнено тя е врагът, посочен от талисмана.
— Сине на Абу Аюб — отвърнал кралят, — признавам, че си мъдър човек и при това магьосник, но не разбираш от жени. По този въпрос аз не бих се дал на никой мъж, дори на самия Соломон с всичките му жени и наложници. Що се отнася до тази девойка, в нея не виждам никаква опасност; очите ми се радват на нейната красота и тя буди одобрението ми.
— Чуй, о, кралю — отвърнал астрологът, — осигурих ти много победи с моя талисман, но никога не съм получавал дял от плячката. Затова ми дай тази бездомна пленница да ме утешава в моята самота със сребърната си лира. Ако наистина е магьосница, аз имам такива заклинания, които ще спрат силата й.
— Какво?! Още жени?! — извикал Абен Хабуз. — Нямаш ли вече достатъчно танцьорки за разтуха?
— Танцьорки имам, вярно, но певици нямам. Ще ми се да чувам някоя и друга песен, за да се освежава съзнанието ми, когато се изтощи от трудните науки.
— Край на твоите отшелнически ненаситни страсти — казал кралят, излязъл от търпение. — Тази девойка определям за себе си. В нея виждам такова успокоение, каквото Давид, бащата на Мъдрия Соломон, е намерил в сунамитката Абишаг.
По-нататъшните молби и възражения на астролога предизвикали още по-категоричен отказ от страна на монарха и те се разделили твърде недоволни един от друг.
Мъдрецът се затворил в своята обител, за да размишлява върху разочарованието си. Преди да си тръгне обаче, гой още веднъж предупредил краля да внимава с опасната пленница. Но кой влюбен старец би се вслушал в съвет? Абен Хабуз се отдал изцяло на страстта си. Единствената му грижа била как да изглежда по-приятен в очите на готската красавица. Вярно, че не притежавал младост, на която да разчита, но в замяна на това имал богатства, а когато един любовник е стар, той обикновено е щедър. Принцесата била обсипана с най-ценните стоки на Изтока: коприни, накити, драгоценни камъни, тънки благовония — всичко скъпо и рядко, което идвало от Азия и Африка и можело да се намери на пазара в Гранада. Измислени били различни зрелища и празненства за нейно развлечение: музика, танци, турнири, борби с бикове. Известно време Гранада била сцена на непрекъснати карнавали. На целия този разкош готската принцеса гледала като човек, свикнал с великолепието. Приемала всичко като дан, полагаща се на ранга й или по-скоро на красотата й, тъй като красотата може да бъде по-взискателна дори от ранга. Нещо повече — изглежда, тайно се радвала да вкарва монарха в разходи, които намалявали съкровищата му, а после да приема неговата необикновена щедрост като нещо съвсем обикновено. Освен това при цялото си усърдие и великодушие почтеният любовник не можел да се похвали, че й е направил особено впечатление. Вярно, че никога не се мръщела, когато го видела, но никога не се и усмихвала. Винаги, когато заговарял за своята страст, тя започвала да свири на сребърната си лира. В звука и имало някакво тайнствено очарование. В миг монархът започвал да клюма глава, налягала го дрямка и лека-полека се унасял в дълбок сън, от който се пробуждал учудващо ободрен, но за момента със съвсем охладняла страст. Това не прилягало на намеренията му, затова пък тези дремки се съпътствували от приятни съновидения, които опиянявали до крайна степен сетивата на сънливия любовник. И така той продължавал да спи и да сънува, докато цяла Гранада се възмущавала от неговото увлечение и с недоволство гледала как се пропиляват съкровищата за нищо.
Най-сетне на главата на Абен Хабуз се стоварила беда, за която талисманът му не го бил предупредил. В собствената му столица избухнало въстание, дворецът му бил обграден от въоръжена тълпа, която заплашвала да убие него и християнската му възлюблена. В гърдите на монарха припламнала искра от някогашния боен дух. Начело на шепа от стражите си той тръгнал напред, обърнал бунтовниците в бягство и потушил въстанието в самия му зародиш.
Когато отново настъпило спокойствие, той потърсил астролога, който все така стоял затворен в своята обител, преглъщайки горчивата обида.
Абен Хабуз се обърнал към него с помирителен тон.
— О, мъдри сине на Абу Аюб — казал той, — добре предсказа ти бедите от тази красива пленница. Кажи ми сега ти, който толкова отдалече виждаш опасностите, какво трябва да направя, за да ги избегна?
— Махни от себе си неверната девойка, тя е причина за всичко това.
— По-скоро бих се разделил с кралството си — извикал Абен Хабуз.
— Има опасност да загубиш и двете — отговорил астрологът.
— О, най-мъдър от философите, не бъди жесток! Помисли за двойната мъка на монарха и влюбения и измисли нещо, за да ме предпазиш от надвисналата злина. Не ме интересува величието, не ме интересува властта, копнея само за покой. Да можех да се оттегля в някое тихо кътче, далеч от света с всичките му грижи, великолепия и тревоги и да посветя остатъка от дните си на любов и спокойствие!
Астрологът го гледал известно време изпод гъстите си вежди.
— А какво ще ми дадеш ти, ако ти осигуря такова убежище?
— Определи сам наградата си и каквато и да бъде, стига да е по силите ми, ще я получиш.
— Чувал ли си, кралю, за иремските градини, едно от чудесата на блажената Арабия?
— Чувал съм за тези градини; те са описани в Корана, в главата „Зората на деня“. Чувал съм също какви чудни неща разказват за тях поклонниците, които са били в Мека, но съм ги смятал за невероятни истории, каквито пътниците, посетили далечни страни, обичат да съчиняват.
— Недей да отхвърляш разказите на пътниците, о, кралю — казал астрологът сериозно, — защото в тях има ценни знания, донесени от всички краища на света. Колкото до двореца и иремските градини, това, което се разказва за тях, е вярно. Аз съм ги виждал със собствените си очи. Чуй какво ми се случи, тъй като то има отношение към твоята молба. На млади години, когато бях прост бедуин, аз се грижех за камилите на баща си. Като преминавахме през Аденската пустиня, едно животно се отклони и се загуби. Търсих го напразно няколко дни, докато накрая, изморен и изтощен, един следобед легнах и заспах под една палма близо до почти пресъхнал кладенец. Когато се събудих, открих, че се намирам пред портите на някакъв град. Влязох и видях хубави улици, площади и пазари, но всичко беше пусто, нямаше никакви жители. Продължих да се скитам, докато стигнах до разкошен дворец и градини с фонтани, рибни езера, горички, цветя и овощни дръвчета, натежали от прекрасни плодове, но и там нямаше жива душа. Ужасен от безлюдието, побързах да си тръгна и след като преминах през градските порти се обърнах, за да хвърля един поглед към това място, но то вече не се виждаше, а пред очите ми се простираше само самотната пустиня. Недалече срещнах един стар дервиш, добре запознат с преданията и тайните на тези земи, и му разказах какво ми се беше случило. „Това — каза той — са известните нашир и длъж иремски градини — едно от чудесата на пустинята. Те се появяват само от време на време на някой странник като теб и го радват с кулите и дворците, с натежалите от плод дървета над градинските, зидове, а после изчезват, за да остане единствено самотната пустиня. А ето и легендата за тях. В древни времена, когато тази страна била населявана от адитите, цар Шедад, син на Ад, правнук на Ной, основал тук прекрасен град. Когато градът бил завършен и Шедад го видял в цялото му великолепие, сърцето му се преизпълнило с гордост и самоувереност и решил да построи царски дворец с градини, които да съперничат на всичко, написано в Корана за небесния рай. Но небесното проклятие се стоварило върху му заради това намерение. Той и поданиците му били заличени от лицето на земята, а прекрасният град, дворецът и градините останали завинаги невидими за хората — само понякога могат да се забележат, за да се помни навеки грехът му.“ Тази приказка, кралю, и чудесата, които видях, завинаги се запечатаха в паметта ми и по-късно, когато бях в Египет и се сдобих с книгата на познанието на Мъдрия Соломон, реших да се върна и отново да посетя иремските градини. Този път за мое го вече опитно око те се разкриха по нов начин. Влязох в палата на Шедад и прекарах няколко дни в неговия въображаем рай. Джиновете, които пазят това място, се подчиниха на магическата ми сила и ми разкриха заклинанията, с които са били създадени градините, и тези, с които са изчезнали. О, кралю, аз мога да ти направя такъв дворец и градини дори тук, на планината над града. Та нали знам всички тайни заклинания? Та нали притежавам книгата на познанието на Мъдрия Соломон?
— О, мъдри сине на Абу Аюб — възкликнал Абен Хабуз, тръпнещ от нетърпение. — Ти наистина си пътувал много и си видял и научил чудни неща. Направи ми такъв рай и поискай каквато и да е награда, дори половината от моето царство.
— Уви! — отвърнал другият. — Ти знаеш, че съм стар човек, при това философ, и лесно се задоволявам. Единствената награда, която искам, е първото товарно животно, което мине през омагьосаната порта на
