Сянка по стъклото

Труско.

— Предизвикваш ме! Бих заповядал да го срутят още утре, ако имахме пари да построим ново. Приятно простичко като древните храмове.

— Тогава май ще е по-добре да се отнасяш мило с Лиан, защото покровителят му Мендарк гребе златото с кофи.

— Как пък не! Да не се бавим, трябва да слезем в архива.

Капитанът поизви питащо едната си вежда.

— Ще сложим всички доказателства и всички документи за времето на Възбраната там, където никой не може да ги докопа — обясни Уистан. — Тази тайна може да се окаже гибелна. Длъжен съм да опазя Школата.

Труско изсумтя.

— Не си съгласен ли? Е, какво да се прави. Нямам нужда от съгласието ти, стига ми и здравият ти гръб. Дори се питам не е ли по-добре да събера всичките му доказателства и да ги запаля.

Това слиса капитана достатъчно, за да загуби добродушната си сговорчивост.

— Готов си да изгориш Преданията? Но без тях Школата губи предназначението си. Тогава за какво си живял, наставнико?

— Да, за какво ли съм живял? — тежко промълви Уистан. — Някога беше заради Преданията. А сега, за мой срам, само заради Школата. Не мога да я изложа на риск.

Минаха часове, докато пренесат документите от десетките рафтове в недостъпните архиви — подземието, където съхраняваха забранените, опасните или непристойните документи. В ъгъла имаше толкова голям сейф, че в него човек можеше да влиза. Рафтовете в сейфа бяха отрупани със стари книжа и свитъци. Щом приключиха, Уистан опря сребърната гривна до една вдлъбнатина в задната стена на сейфа и под нея се отвори успореден на пода прорез. Наставникът бръкна вътре, пусна доказателствата на Лиан и едва успя да си издърпа ръката, преди нещо да се затвори с трясък.

— Някой ден това нещо ще те изпревари — засмя се Труско.

— Май така ми се пада, след като прехвърлям проблемите си на бъдещето — изсумтя Уистан. — Е, нека за това се тревожи онзи, който ще ме смени.

— Но какво ще кажеш за Лиан? Не можеш да заключиш и него, а той знае всяка дума от доказателствата си.

— И когато я изрече, тя няма да е оригиналът на документ. Само устно изложение. Но и с него ще се разбера за всеки случай.

— Гледай да не си много груб. Момчето ми е симпатично — натърти Труско. — Донесе почести на Школата. И е от редките майстори на гласа.

— Да бе! Пустият му зейн… Притеснява ме. Твърде много е затънал в делото си и е прекалено любопитен. Готов е на всичко, за да възвиси изкуството си, да се добере до ново сказание. Във всичко си е зейн.

— Такъв си е — и за добро, и за лошо. Уистан…

— Няма да му навредя, стига да е послушен! — сопна се наставникът.

— Ами ако не е?

— Ще го посрамя пред всички и ще го лиша от всякакви почести.

Лиан се надигна от леглото чак по обяд. На светло тревогите от изминалата нощ се смалиха до смътно опасение, което можеше да пропъди от мислите си. Свършиха се петнадесетте години на бъхтане в Школата! Най-сетне беше и разказвач, и майстор-летописец. От цяло столетие никой не бе удостояван с тази чест толкова млад. Все още беше само на двадесет и осем, целият чудесен свят лежеше в краката му. Каквото и да поискаше, щеше да е негово, макар че Лиан всъщност не желаеше нищо друго освен да бъде летописец, да запълва празнотите в Преданията, а също и разказвач, който издирва забравени сказания или съставя нови. Фантазираше си как ще събере ново Велико предание, но беше убеден, че ще си остане само с мечтите. За четири хилядолетия, откакто се съхраняваха сказанията, само двадесет и едно бяха признати за Велики предания.

Лиан се чешеше и търсеше в напуканото огледало следите от прекаляването снощи. Кафявите му очи бяха кървясали и мътни, а главата му туптеше тежко. Някои биха казали, че е хубавец, само да не беше твърде широката му уста и леко кривнатата брадичка. Усмихнеше ли се обаче, цялото му лице грейваше. Макар да беше среден на ръст и кльощав, имаше яки рамене. Беше си обаятелен симпатяга, но понякога прекалено се прехласваше по себе си. И неведнъж се престараваше заради произхода си. Гласът му звучеше меко, плътно, галещо, богат на всякакви оттенъци и неустоимо завладяващ. И приятели, и врагове обожаваха този глас. Самият Лиан — също.

Среса кестенявата си коса, оставена дълга по модата, и тръгна да се види с приятелите си. Тъкмо преполовяваше обяда, когато дойде очакваното повикване: цъфна Търлю, противният сенешал на Уистан и неуспял летописец, който мразеше учениците — и най-много от всички Лиан.

— Уистан иска незабавно да се явиш в кабинета му — каза Търлю и облиза меките си влажни устни, подути, сякаш нажилени от пчели.

— Предай му, че ще се позабавя — отвърна Лиан и се оригна.

Всички се разсмяха.

Пълните бузи на сенешала почервеняха.

— Уистан каза „незабавно“!

— Вече не съм ученик, а майстор, наперен паун такъв, но може би е редно да ти простя, че не знаеш, защото не беше поканен на разказите снощи.

Обикновено Лиан избягваше грубостите, но погнусата му от Търлю бе сравнима с неприязънта на сенешала към него.

— Майстор, а? Още се държиш като ученик. И имаш ли пост, който да заемеш? — Търлю сякаш се канеше да плюе отрова. — Без препоръката на Уистан няма да те назначат и за писар.

— Не забравяй кой е покровителят ми — самонадеяно изтърси Лиан. — Самият Мендарк! Какво го интересува препоръката на Уистан?

— Току-виж откриеш, че Мендарк иска повече в отплатя, отколкото си готов да дадеш.

Лиан не измисли какво да отговори на тези думи. Мендарк беше чародей, посветен в Тайното изкуство, могъщ и изкусен. Ненадежден приятел, но страшен враг. И опасен господар, ако се вярваше на мълвата. Удължавал бе живота си многократно над присъщото за хората, както постъпваха чародеите, и пипалата на влиянието му вече се простираха из целия свят. Някой не разбираше защо му е хрумнало да плати обучението на един зейн в Школата. Изведнъж светът извън нея се стори на Лиан изпълнен с твърде много незнайни обрати.

Уистан крачеше нервно из кабинета си и не се усмихна на Лиан, когато той влезе.

— Добър ден, майстор Лиан.

— Добър ден, майстор Уистан — любезно отвърна младежът.

Взря се в наставника и към опасенията му се примеси пренебрежение — погледа му на разказвач превръщаше грозния дребосък в същинска карикатура. Кожата по дългия мършав врат на Уистан провисваше в гънки като завеса на прозорец и потрепваше с всяка изтръгната от гърлото дума. Върху тази тънка колона се мъдреше глава, чийто вид винаги хем развеселяваше, хем ужасяваше младежа. По нея почти нямаше плът, ниското чело се разширяваше в толкова огромна челюст, че човечецът сякаш нямаше нищо друго освен лице. Устните му бяха сиви и безкръвни, носът — нищожна сплескана издатинка със зейнали зеленикави ноздри. Главата се издуваше в тила, очите се кокореха от леко хлътналото лице подобно на две грахчета в лоясала чиния. Няколко снопчета коса с цвят на говежда тор, очевидно припряно сресани върху петнистата плешивина, сега висяха вяли и мазни около едното ухо.

— Повече няма да изричаш тази версия на сказанието — натърти Уистан и сви безжизнените си устни.

— Но… — запъна се Лиан. — Не разбирам…

Нима и наставникът се бе досетил за това, което той вече допускаше?

— Лиан, не ми се преструвай на глупав. Документът е доказателство, че тя е била прободена в гръб. Ти