Сянка по стъклото

приятели, понякога и любовници, тя сочеше към хоризонта. — Нова звезда. Какво по-ясно знамение от това? Ти ще се прочуеш, Лиан.

Погледът му проследи посоката. Изобщо не беше звезда, а мъглявина с особена форма. Тъмночервено петънце, което не бе виждал досега. Приличаше на паяче. Изведнъж Лиан се смръзна в топлата лятна нощ.

— Знамение… Що за знамение е това, питам се? Отивам да си легна.

— И аз. При тебе.

Тандайи го прегърна, водопадът на черната й коса покри и двамата.

Преди зазоряване едно ужасно прозрение събуди Лиан толкова рязко, че той направо тупна на пода. Сега му се струваше очевидно и се чудеше, че не се е сетил по-рано. Ако момичето е било убито, послужилият му за разказа летопис може и да беше фалшив. А ако бе така, трябваше завинаги да се прости с призванието си. Нямаше по-почетно занятие от това на летописеца, но и нямаше по-презрян човек от онзи, който опозори най-великите сказания.

Тандайи въздъхна и се зави презглава. Лиан стана от пода и се омота с едно одеяло. Трепереше и зяпаше през прозореца. Мъглявината се виждаше високо в небето, още по-голяма. Сега я различаваше добре и се увери, че изобщо не напомня за паяк, а за по-смъртоносния му сродник — скорпиона.

Слава или забрава? Все едно, искаше да открие истината. Кой беше убил сакатото момиче? И защо? И как бе възможно да научи след толкова време?

2. Несгодите на един летописец

Докато Лиан спеше, Уистан будуваше в кабинета си. По едно време надникна през вратата. Капитанът на охраната — жизнен застаряващ здравеняк с коса като къделя и усмивка колкото отворена врата, седеше в креслото отпред и си свирукаше. Носеше алена поличка и мускулестите му крака препречваха половината коридор. По външност, характер и нрав беше пълната противоположност на наставника.

— Труско, я влез. И затвори вратата.

Капитанът го последва в стаята. Оглавяваше охраната, откакто Уистан беше наставник — над тридесет години. Такава си беше Школата, тук поставяха традицията над всичко. Общо взето нямаше промени през последния век — а защо не и през последните пет?

Уистан се настани зад абаносовото си бюро, голямо колкото спалня, и почна да рови из чекмеджетата. Голото му теме подскачаше, докато струпваше книжа отгоре.

— Тази нощ с теб имаме секретна задача. Предполагал, че ти е ясно за какво говори.

— За разказа на Лиан. — Труско се взираше в дребосъка с дружеска привързаност. — Да ти кажа, накара ме да се зачудя.

— О, изобщо не подозираш цялата истина. Няма съмнение, че историята на момичето е вярна.

Труско не изглеждаше убеден.

— И как тъй не се е разчула още тогава?

— Вече проверих и това. Имало толкова мъртъвци, че минали дни, докато погребат всички, а написаното от момичето не било открито веднага. После пък потвърдилата разказа й летописка се удавила по пътя си към дома в една придошла река. Макар че извадили торбите, книжата й останали забравени в архивите.

— Има и подправени документи — недоверчиво промърмори капитанът.

— Дори твърде често. Но този не е от тях.

Уистан измъкна от бюрото един изцапан лист.

— Погледни! Дори след толкова години тази хартия може да сподели с нас историята си. Тя е качествена и плътна, а не е изтекла много кръв. Повечето е по страната откъм гръдта на момичето. Виж обаче как иглата е избутала разкъсаната хартия около дупката навън, откъм другата страна. Значи върхът е излязъл от тялото, а не е влязъл! Била е прободена в гърба! И ти знаеш какво означава това!

— Призраците не се занимават с убийства — напомни Труско.

— Някой е отишъл там тайно. Може би Възбраната наистина е нечие дело.

Труско се чумереше. Не бе свикнал с толкова оплетени разсъждения.

— И може би златната флейта все пак не е унищожена.

— Изобщо не си позволявай да го казваш на глас! Не знам какво се е случило. Но е доказано, че три хилядолетия сме се заблуждавали за Шутдар. Значи и всичко станало през онзи ден е поставено под съмнение. Пред нас се открива цял свят на гибелни възможности.

— Значи искаш да отнеса вест на Съвета и да оставя всичко това в ръцете на Мендарк? — подкачи го Труско с огромната си усмивка. Имаше зъби с формата и едва ли не размерите на надгробни плочи. — Е, времето е приятно за пътуване до Туркад.

Пътят до разположения на изток най-голям град в Мелдорин отнемаше седмици. Древно, могъщо, богато средище, но препълнено с просяци. Гъмжаща от хора смрадлива клоака. Мендарк, проницателният и лукав Магистър в Съвета на Сантенар, живееше там незнайно откога.

Уистан знаеше, че капитанът го дразни нарочно, но въпреки това не се сдържа.

— Ха, Мендарк! Първо за мен ще настъпи леден ден в най-черната яма на пустошта, преди да направя още някоя услуга на този злодей! И до днес се вбесявам, че ме принуди да приема Лиан.

Взе щипка енфие от една емайлирана кутийка, поднесе я към ноздрите си, зачерви се и кихна оглушително. Труско му подаде една зелена кърпа, за да избърше насълзените си очи, и каза:

— Но Лиан донесе почести на Школата.

— Признавам. Ако бе дошъл при мен по обичайния начин, сигурно пак щях да го приема, нищо че е от недостойните зейни. Само не така. А и защо на Мендарк му е щукнало да направи един зейн летописец? Какво ще поиска в замяна? Предчувствам, че това изобщо няма да е добре за Школата. Ела да отидем в библиотеката.

— Два посред нощ е — вяло се възпротиви Труско. — Дори и Лиан трябва да си е легнал.

Запъна се, колкото да не се съгласи веднага — беше му известно, че Уистан почти не мигва, а и не се оставя да го разубедят.

— Ясно, и то с някоя от ученичките ни — изсумтя наставникът. — Я вземи да ми помогнеш.

Натовари Труско с куп книжа, отключи едно чекмедже, взе една гривна от сребърен филигран и я сложи на китката си.

— Говориш сериозно — промълви капитанът.

Знаеше, че гривната е ключ за хранилището на наставниците. Когато някой сложеше там нещо, то не можеше да бъде извадено до края на живота му.

— Черновите и доказателствата за разказа на Лиан. Четири години труд на един гений… и никой не ще ги види повече, докато съм жив.

Уистан стисна устни и Труско реши да не задава повече въпроси. Наставникът затвори вратата и тръгна след капитана по широкия, настлан с теракота коридор. По стените висяха портрети на знаменити летописци от миналото и настоящето. Труско посочи с палец през рамо последния лик в редицата и попита весело:

— Лиан позира ли вече за портрет?

— Може и да не му се наложи — изсумтя Уистан.

Излязоха през една странична врата. Труско държеше фенер, за да осветява криволичещата пътека, макар че и двамата биха минали по нея и със завързани очи. Вървяха между високи до раменете храсти лавандула и розмарин към Библиотеката на Преданията — истинско архитектурно чудачество от кули и шпилове, зъбери и куполи, с толкова украсени навсякъде повърхности, че беше невъзможно да се различи къде свършва самата сграда и къде започват орнаментите.

Уистан отключи със своя ключ на наставник, отвори тежката двойна врата, покрита с дърворезба, по навик се разписа в дневника и изръмжа:

— Ама че е уродливо това здание. — Гледаше корнизите, изпъстрени с десетки цветове, но доста олющени.

— Но е част от историята на Школата, значи не можеш да го пипнеш с пръст — коварно вметна