такава тайна и враговете му всеки път го намирали. Половин хилядолетие го преследвали навсякъде из Сантенар. Сега го приклещили отвсякъде и той нямал волята да им се опълчи.
Лиан говореше, погледът му се плъзгаше по безстрастните лица и търсеше поне пукнатинка в тяхната сдържаност, за да намери вдъхновение и да стигне до най-недостижимия връх в изкуството на разказвача. Не се съмняваше, че поне досега одобряват разказа му, но как щяха да приемат новия завършек? И изведнъж намери каквото искаше. Съзря едно бледо лице в дъното — млада жена се взираше толкова напрегнато в него, че очите й сякаш го изгаряха. Все пак бе трогнал поне един човек. Вложи цялото вълшебство на гласа си и заговори само на нея:
— Шутдар се вглеждал с присвити очи между дърветата. Пред него земята се врязвала подобно на пръст в езерото и изгряващото слънце осветявало кула, съградена от жълт камък. По-добро място за край на всичко нямало да намери.
Нахълтал през сводестата порта и хвърлил в ужас някакво семейство, което се хранело около квадратна маса. Шутдар оголил неравните си зъби от желязо — разядени останки, превърнали се в гавра с някогашните му изкусни умения. Ръждива червенина цапала устата му. Изглеждало, че се е заситил с кръв.
Разпищели се деца. Хилав мъж паднал по гръб от стола си. Шутдар се вторачил яростно а тях, уродливото му лице се кривяло от болка. Претичал на кривите си крака като рак. Разхвърчали се столове, блюда, невръстни деца. Дебела жена запратила тенджера по главата му, грабнала бебе от пода и семейството побягнало, като изоставило сакатото момиче, което било скрито високо в кулата.
Шутдар облизал пръски от супа по ръката си, изплюл червена храчка и се затътрил към върха на кулата.
Щом го зърнало, сакатото момиче затиснало устата си с ръце. Жълтеникавата кожа била изопната по скулите на Шутдар като барабан, изтънелите устни показвали проядени зъби и изцапани с ръжда венци — приличал на най-престарелия, грозен и ужасен вампир, който можете да си представите. Съжалете тази окаяна твар, ако можете.
Погледите им се срещнали — едно сакато същество пред друго. Черна коса падала край красиво лице, но краката на девойката били толкова съсухрени, че едва пристъпяла. Някога Шутдар би се разправил с нея безмилостно, но отдавна бил изгубил тази страна от душата си. Някога може би щял да я метне от кулата, за да се наслади на своята сила и нейното страдание, обаче сега дори жестокостта не го радвала.
— Горкичкият — въздъхнала тя. — Толкова се измъчваш. Кой си ти?
Гласът й бил благ, изпълнен със съчувствие.
— Шутдар! — изхриптял той и червена слуз се стекла по брадичката му.
Тя пребледняла и пипнешком потърсила опора в стола зад себе си.
— Шутдар! Нима си дошъл да ме убиеш?
— Не. Но въпреки това ще погинеш с мен. — Той махнал с ръка към гората — тя вече била огнен полукръг, свиващ се към кулата. — Никой няма повече врагове от мен. — Знаел колко жалка е гордостта му. — Виж, те вече дойдоха и изпепеляват всичко. Боиш ли се от смъртта?
— Не. Само че исках да живея, за да се сбъднат мечтите ми.
Смехът му бил вой, преливащ от подигравка.
— Знам какви мечти може да има сакатият — мъка и отчаяние! Дори твоето семейство те е заключило тук, за да не изпитва срам и погнуса от вида ти.
Тя пуснала стола и изопнала рамене; приличала на горда кралица, но сълзи намокрили бузите й. И Шутдар чудовището, този звяр, сам се изумил от състраданието си.
— Каква е мечтата ти? — попитал я с нежност, ново за него чувство. — Бих ти я дарил, преди да умрем, стига да е по силите ми.
— Да танцувам — отвърнала тя. — Копнея да танцувам за любимия от своите мечти.
Без нито дума повече той рязко отворил калъфа и показал златната флейта. Никога не е създаван по-съвършен инструмент от нея.
Вдигнал флейтата към кървавочервените си устни и засвирил. Болката в ръцете му била непоносима, но лицето му не трепнало. И музиката му била толкова завладяваща, толкова прекрасна, че дори предците на девойката затракали с костите си в криптата под кулата.
Сакатата девойка пристъпила напред с поглед, впит в Шутдар, но той сякаш се бил улисал в друг свят. Тя се затътрила напред в жалка пародия на танц, заклатушкала се. И вече си мислела, че той й е изиграл най-безпощадната шега и че ей сега ще рухне — щом чуе подигравателния му смях. Но изведнъж мелодията я поела и понесла, нямало я вече болезнената тежест в краката, тя стъпвала, където си поиска. Пърхала леко с пантофките си като първа хубавица на бал, танцувала неспирно, докато силите й не я изоставили и не се свлякла на пода с развети поли, зачервена и засмяна, твърде изтощена, за да отвори уста. А Шутдар още свирел и тя отлетяла толкова надалеч в мечтите си, че забравила за настоящето.
Музиката полека стихнала. Девойката се опомнила. Шутдар сякаш бил огрян от вътрешно сияние, изгорило докрай грозотата му. Свалил флейтата от устните си и внимателно избърсал рубинените петна от нея. После изсумтял:
— Идват. Слез и развей син флаг от вратата. Има някакъв шанс да те пуснат.
— Няма какво да търся навън. Прави каквото е нужно.
И за миг Шутдар помислил, че все пак не му се умира, но било твърде късно за това…
Слушателите въздъхнаха шумно — поредният знак! Преданията бяха неотменна част от живота на Сантенар и никой, бил той велик или нищожен, не бе равнодушен към тях. Човек не си представяше по- висша чест от споменаването на името му в Преданията. Лиан знаеше за какво мислят учителите и учениците — откъде е изровил тази нова част в сказанието си, частта, която преобръщаше наопаки образа на Шутдар? Великите предания бяха съкровената сърцевина в Сказанията и който опиташе да ги промени, се излагаше на голям риск. Утре щяха да поискат от него да докаже всяка дума. И той щеше да им даде доказателствата.
Взря се в тълпата и сред морето безизразни лица погледът му пак се прикова в същата бледа жена. Беше с наметало с качулка, изпод качулката се подаваше кичур с оттенъка на червена слива. Бе се привела напред в захлас.
Жената се казваше Каран Елиенор Фърн и имаше дарбата на усета, макар че никой в залата не подозираше това. Бе прекосила планините, за да чуе Сказанията. Сега срещна погледа на Лиан и се стресна. Колкото и да беше чудно, за миг се разсея и съзнанията им се докоснаха като при връзка. Лиан се развълнува от невероятната й жажда, но не си позволи да се разсее. Четири години се бе трудил за тази вечер и нищо нямаше да му попречи да довърши разказа си.
Сниши глас и видя как слушателите му помръднаха на седалките в стремежа си да доловят всяка негова дума. Почерпи увереност от тях.
— Враговете на Шутдар се прокрадвали все по-наблизо. Там били великите от Трите свята, от четирите човешки раси. Имало карони, аакими и фейлеми. Там били и най-видните хора от нашия свят. Предвождал ги Рулке в неистовото си желание да вземе флейтата и да изкупи вината си, че изобщо е поискал да бъде сътворена.
Шутдар ги гледал с угасналите си очи. Нямало надежда — най-сетне настъпвал краят на живота му. Скоро флейтата щяла да принадлежи на друг. Смъртта щял да посрещне с радост, отдавна я желаел, но било немислимо флейтата да попадне в чужди ръце.
Затова, щом доближили, той се изправил на покрива на кулата, очертан от призрачно червената луна, а долу зад него било дълбокото езеро. Сакатото момиче надало вик, но Шутдар изкрещял:
— Не мърдай!
Вдигнал флейтата със сгърчената си ръка, проклел враговете си и изтръгнал тръбен звук на
