— Вземи и това.
В новото огледало се завихриха образи и Тенсор изведнъж запрати Лиан с гърба напред в прашна стая, препълнена с книжа. Във въздуха се чу мляскащ звук и Лиан остана сам. Портала го нямаше.
39. Голямата кула
Каран изтича навън и застана до разлома. Не виждаше как да се вмъкне горе в кулата, където Лиан беше пленник, макар че два пъти я обиколи в широк кръг. Накрая стигна горичка с беседка, където седна да помисли на тишина и хлад. От няколко часа беше там, когато влезе Малиен.
— Да няма някакви неприятности между тебе и Лиан?
— О, добре сме си, колкото ни позволява стената между нас…
— Нещо те мъчи.
— Тенсор задейства портала!
Малиен се вцепени.
— Как се надявах да не успее подобно на всички преди него!
— Уплашена съм до полуда. Щял да използва Лиан, за да изпробва портала. Ако не се върне… — Каран закри лицето си с длани. — Как да стигна до него?
— Няма как, освен ако не полетиш като птица или не пропълзиш като паяк. Те няма да излязат, докато имат храна и вода — поне още месец.
Каран мълча дълго.
— Да пропълзя…
— Не говорех сериозно. Обмислихме всички възможности. Кулите са облицовани с гладки плочки и никой не може да се качи по тях, ако ще да е най-умелият катерач.
— Аз съм тъкмо най-умелият катерач — нескромно заяви Каран. — Учиха ме най-добрите в Шазмак.
— А погледна ли отблизо? Не си, защото дни наред си гукахте с Лиан през пролуката. Ела на покрива на крепостта, оттам Голямата кула се вижда чудесно. Ще ти покажа защо не можеш да се изкатериш по нея.
Когато застанаха в подножието на другите скупчени кули, плочките наистина се оказаха гладки като в деня когато са били поставени.
— Е, убеди ли се, че Катаза е изградена да бъде непристъпна?
— Да, когато има кой да я отбранява. Тенсор няма време да пази Голямата кула. Защо да не забивам клинове през плочките в каменните стени от долу до горе?
— Докато се катериш съвсем сама? — усъмни се Малиен, но после се вгледа. — Я почакай…
Замръзващата и стапящата се вода през хилядолетията бе разхлабила странния цимент, запълващ междините. А там, където слънцето не огряваше никога, по тях растяха мъхове и лишеи. В някои пукнатини се бяха наместили и малки папрати.
— Ако и Голямата кула е същата!… — възкликна Каран. — Да вървим!
Тя профуча по моста, в края му смъкна прокъсаните си ботуши, скочи върху парапета, впи пръсти в пукнатина и се издърпа нагоре. Скоро беше високо над главата на Малиен и подвикна:
— Е, преди две хилядолетия сигурно е било невъзможно. Убедена съм обаче, че ще се справя. Виж, по- нагоре също има поникнали растения от семена, заседнали в пролуките.
Малиен се отдръпна, за да разгледа кулата от подножието до върха. Деветте каменни ивици, широки по няколко разтега, се усукваха в сложно преплетена спирала. Три етажа над мостовете имаше два каменни пръстена с извит надолу метален корниз — трудна за преодоляване защитна конструкция. Поне осемдесет разтега над моста в лъчите на следобедното слънце синееше ослепително гладка ивица от лазурит с тънки златни кантове. Тя беше още по-мъчно препятствие. Шестдесет разтега по-нагоре се виждаше втора подобна ивица, след нея катеренето щеше да е сравнително лесно до високите тесни пролуки под купола.
— Хлабавите плочки може да те подведат фатално — промълви Малиен. — Сигурно има и много места, където стената още е гладка.
— Почти навсякъде няма да се катеря право нагоре. Само с шепа клинове и въже ще мога сама да си правя опори. Дори да стъпя накриво, няма да падна, а по-скоро ще се хлъзна по спиралата и въжето ще ме задържи. Признай, че не е невъзможно.
Малиен съжали, че изобщо подхвърли идеята, но потвърди правотата й.
— Мила ми Каран, има обаче три проблема. Първо, не можеш да се катериш боса, ръбовете ще ти нарежат ходилата. Второ, нямаш никакви клинове.
— Затова те моля да ми направиш.
— Отказвам категорично.
— Е, значи сама ще си ги изработя. Виждала съм как се прави, ще се справя.
— Ти ли?! — процеди Малиен с унищожително презрение. — Още не съм срещала човек от вашата раса, който наистина е изкусен в обработката на метал.
Каран благоразумно пропусна да й напомни за Шутдар, сътворил златната флейта и навлякъл безброй беди на Трите свята.
— Може и да е така, но щом майсторът не иска да се захване, на чирака не му остава друго, освен да се постарае с оскъдните си умения. И с клинове, и без тях съм решена да опитам.
— Ох, добре. — Малиен грижливо я премери с поглед. — Ще бъдат готови утре сутринта, но те моля да не споменаваш за това пред никого.
Тя понечи да излезе от беседката.
— Почакай! — Каран се взираше в ботушите й. — И твоите ходила са малки…
— Не, не. Няма да ти заема ботушите си. Пък и за тебе ще са големички.
— Моля те. Идеални са за катерене.
— Я виж ти! Какво още ще поискаш! Защо не дойдеш и в стаята ми да поровиш в най-ценните ми вещи?
— Ти каза, че имам три проблема — подсмихна се Каран.
— Как ще пропълзиш до издатините горе? Там няма плочки, а само полиран лазурит.
— Ако не мога, ще хвърля към пролуките кука на въже.
— Доста нависоко трябва да хвърляш — намръщи се Малиен. — Съмнявам се.
— Ако куката е лека, ще ми стигнат силите.
— Не е ли за предпочитане да прошепнеш на Лиан да пусне въже, здраво закрепено горе?
— Ти би ли поверила живота си на въже, вързано от Лиан? — възрази Каран с добродушно пренебрежение. — Отгоре на всичко той се плаши от височини. Не е изключено да падне, ако се наведе или да пусне въжето, като забрави да го закрепи. А и как ще се катеря, докато той зяпа, припада и ме погребва хиляди пъти в мислите си?
— Тъй, значи поръчваш да ти се изработи и кука, нали? Не се надявам на много сън тази нощ.
— Изобщо не се надявай, защото искам и малък чук с остър край.
— За още нещо сети ли се? Преносима вана, за да се явиш свежа и благоуханна пред любимия?
— О, не, изброеното ми стига, благодаря — засмя се Каран. — Впрочем… здраво леко въже, дълго поне… — тя се взря във върха на кулата — …седем-осем разтега. Не, нека да са…
Малиен опря юмруци в хълбоците си и с поглед я накара да млъкне.
— По моите сметки трябва да е поне десет разтега, значи ще бъде дълго дванадесет. До утре по изгрев!
Лиан изгладува денонощие и половина в хранилището, защото порталът не се появяваше, а вратата беше заключена отвън. Нищо не постигна. Твърде малко от безбройните документи можеше да прочете, но те нямаха нищо общо с диренето му. Какво бе написал Кандор? „Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“
Цяло богатство! Ако е плащал на шпиони и летописци да ровят и разпитват, би трябвало да има отчети на познати за него езици, не на дяволски недостъпната каронска писменост. Продължи да търси напразно до мига, когато порталът с пукот изникна пред него. Скочи вътре, без да се озърне.
