Кулата върху разлома

— Колко си се променила, откакто се запознахме… — промълви Талия. — Струва ми се, че си щастлива.

— О, да. Това пътешествие ми помогна. Спомням си каква бях преди Големия събор — изцеждах всичките си сили, заставах срещу хора с много по-могъща воля от моята, докато не си навлякох безумие. Всичко това сякаш се е случило с друга. Ама че странни дни бяха! Сега са далечни и лишени от смисъл. Опирах се единствено на обещание, което дадох на Мейгрейт, а тя се възползва от отстъпчивостта ми. Нима имах право да реша, че Фейеламор заслужава Огледалото повече от когото и да било? Какво знам за бъдещето или за опасностите, които ни очакват, или пък как да ги преодолеем?

— А знае ли някой? Преданията са препълнени с провали и гибелни решения на мъдрите и всевластните, чиято участ е била да управляват. Виж го Тенсор! Колкото по-привикнали са с властта, толкова по-страшни са нещастията след грешките им. Защо да е по-лоша твоята преценка от стремеж към добро, вместо от гордост или себичност?

— Е, гордостта не ми е чужда.

Талия усмихнато поклати глава.

— Всичко дължа на Шанд — кротко добави Каран. — Нямам думи да ти обясня какво направи той за мен.

— И той е добър човек.

— Сега съм по-силна. И по-доволна, дори и без причина. И да успее Тенсор, и да не успее, накрая ще се върнем през пустинята, а през лятото това е жестоко изпитание.

— Ако онзи ни връхлети — сподели опасенията си Талия, — никой никъде няма да се върне.

Каран не я чуваше, можеше да мисли само за едно.

— Лиан е някъде там, горе. Знам.

Шанд и Мендарк се домъкнаха на издатината със зачервени лица. Осейон се катереше ловко зад тях въпреки огромната си раница. Каран удостои Мендарк с нехаен поглед, но щом видя колко задъхан е Шанд и колко са посивели устните му, скочи тутакси. И Талия се взираше угрижено в него.

— Как си, Шанд?

— Не се безпокойте, няма да умра. Ще си почина тук при Каран. Краката ми са забравили що е планина, а коремът ми още къркори.

Мендарк, Талия и Осейон продължиха нагоре.

— Шанд, много окаян вид имаш.

— Бил съм и по-добре през живота си. Но стига сме обсъждали какво ми е. Скоро ще бъдем в Катаза.

— Да, там е и Лиан…

— Може би — опита се да я вразуми той. — Не припирай! Не знаем какво се е случило през последните месеци. Сега ме слушай внимателно. Каран, често размишлявах над твоята роля във всичко това. У тебе има нещо необичайно, далеч надхвърлящо твоята неправилно развита дарба. Ти си тук, защото така е отредено. В Катаза ще настъпи някаква развръзка, но каквато и да е тя, ти ще си застрашена. Пази се.

Каран не си представяше какво може да я разтревожи, щом стигнат до целта си.

— Да, щом казваш.

Шанд млъкна. „Не я интересува нищо, освен прегръдката на нейния любим. Е, помня как и аз бях такъв. Желая й да получи каквото иска. Нима някой заслужава повече от нея да се сбъднат мечтите му? Дано Лиан е способен да я оцени…“

След два дни се изкатериха по последните, най-стръмни скали, стъпиха на някогашния морски бряг и видяха извисяващите се планински върхове на Катаза. Но се натъкнаха и на изненада.

На пътя им неподвижно стояха шестима аакими. Талия и Осейон спряха като заковани.

— Не са настроени враждебно — рече Каран. — Аз ще отида при тях.

— Засега стой, където си — възрази Мендарк. — Разперете ръце, да се види, че са празни.

След малко и аакимите повториха жеста на добронамереност.

— Тръгваме към тях, но полека — нареди Мендарк.

Щом доближиха, Каран зърна две познати лица — Селиал и Малиен, майката на Раел, която не бе срещала от години. Втурна се към нея.

— Малиен… Толкова ми е мъчно. Аз съм виновна.

Хвърли се в краката й.

— Каран… — По-възрастната жена я изправи, прегърнаха се. — Ах, моят Раел! Такива надежди имах. Но той доказа, че е истински потомък на Елиенор.

Другите пътешественици спряха до тях.

— Аз съм Селиал — представи се белокосата жена. — Говоря от името на Синдиците и на всички аакими. Добра среща, Каран.

Тя назова останалите — Зара, Шала, Йенис и Баситор. Каран представи своите спътници.

— Няма да разпитвам кой каква работа има тук — продължи Селиал. — С далекогледите си видяхме, че дойдохте от различни посоки. Първо ще ви обясня какво става при нас. Ще бъда откровена до грубост. Нашата история е печална. Тенсор си присвои Огледалото и се заключи в Голямата кула, след като отказа да се подчини на Синдиците. Отрече се и от произхода си на ааким. Според нас е открил тайната на порталите и в момента създава нов. Той се е побъркал, но интелектът му се е съхранил. Нямаме сили нито да му попречим, нито дори да проникнем при него. Боя се, че ни предстои скорошна гибел. Ако решиш да ни помогнеш, Мендарк, може и да наклониш везните в наша полза.

— Интересите ни съвпадат — увери я Мендарк. — Ще направя каквото мога.

Каран едва се стърпя, докато свърши размяната на любезности. Но не успя да каже нищо, Селиал я възпря с жест.

— Преди да обсъдим затрудненията си, имаме да уредим недовършени дела с Каран. Застани пред мен.

Уплашената Каран се подчини. Селиал впери в нея суровия поглед на съдница.

— Длъжна съм да те осведомя, че преди три дни в твое отсъствие Синдиците подновиха процеса срещу тебе. Установихме, че едно от обвиненията е обосновано — донесла си Огледалото в Шазмак, но не ни го даде. Както знаеш, това деяние се наказва със смърт. Стигнахме и до извода, че по незнаен начин си успяла да заблудиш Синдиците.

Каран падна на колене. Не можеше да повярва, че тъкмо това ще я сполети в Катаза. Селиал й даде знак да се изправи.

— Ние обаче те оправдахме по първото обвинение, след като обмислихме по-късните произшествия, свързани с Огледалото. Ясно е, че за разлика от нас ти си разбирала кое е за наше добро. А по второто обвинение не можем да ти отредим наказание, защото подобно нещо се случва за пръв път. Изискваме от тебе само да признаеш как го постигна, за да бъде вписано в нашите Предания.

Каран склони глава и Селиал се усмихна.

— Сега задай въпроса, който е толкова важен за тебе.

— Къде е Лиан? Тук ли е?

— Съжалявам… — промълви Малиен и лицето на Каран побеля. — Ей, не е каквото си помисли. Той е в Катаза и нищо му няма, макар че по пътя често лекувах раните му. Уви, затворен е с Тенсор. Но… Ох!

— Какво?! — пак се уплаши Каран.

Малиен й се усмихна.

— Не е лишен от очарование този твой Лиан. Само че… Каран, той е глупак!

Каран вървя към крепостта като насън. Удивителните полета, покрити с вулканична пепел и отломки, газовите отдушници и гейзерите, пепелявите миниатюрни вулканчета и шнуровете от застинала лава, дълбоките долини с най-необикновените дървета, които бе виждала… Всичко това все едно се намираше в задния двор на имението й Готрайм. Подминаваше ги с безразличие. Дори когато се покатериха на платото и тя застана пред смайващите каменни спирали, от които бяха построени кулите (такова чудо нямаше