— …ще ме издадеш на Баситор — начумерено довърши Лиан.
Малиен му се усмихна.
— Колко е хубаво, че се разбираме тъй добре. А Баситор те подозира, да знаеш. Ако не бяхме аз и Тенсор, скийтовете наоколо отдавна щяха да са опитали вкуса на мозъка ти. Е, още ли сме приятели?
Лиан не беше чак толкова решителен. Опря чело на ръцете си, тя докосна рамото му и го остави сам.
Времето отминаваше, а Тенсор не изтръгваше нищичко от Огледалото. Пролетта разтопи снеговете, белееха само южните страни на най-високите върхове. Знанията не стигаха да отключи Огледалото но отдавна забравените страни от съзнанието му може би щяха да напипат пътя…
Една нощ седеше унило и се взираше в уж променливата, но все същата сцена от Аакан. И тогава загуби последните остатъци от самообладание. Позволи на паметта си да се пренесе в далечното минало, когато беше млад ученик при Рулке. Спомни си уроците, опитите си да борави с глина и камък, метал и дървесина. Спомни си Еойфи, майсторка на властта над материята, която го напътстваше. Тъкмо тя изработи Огледалото и го подари на Тенсор като знак, че е прекрачил прага на майсторството. Обикновена вещ, такива имаше немалко на Аакан.
Съсредоточи се върху първите мигове, когато взе Огледалото в ръце и
Цял ден тънеше във видения и опитваше нови начини да проникне в Огледалото. Когато хладният разсъдък надделя, Тенсор се убеди, че го е отключил само на най-първичното равнище под натрупаните измами, уловки и заблуди. По-новият дял, съхраняващ тайните на Ялкара, си оставаше недостъпен.
Два дни и една нощ Тенсор не пусна Огледалото — не ядеше, не пиеше и не спеше. Отстрани изглеждаше, че е изпаднал в транс, само проследяваше образите, които се мяркаха толкова светкавично, че Лиан не успяваше да ги осмисли. Накрая го заболяха очите и излезе, за да си почине.
Не схващаше какви сведения се надява да получи Тенсор. Огледалото показваше писмена и чертежи, градове, села и дива пустош, лица и срещи, чуваха се гласове или музика — каквото човек можеше да си представи за живота на Сантенар, а и на Аакан. Дори забеляза изображение на самия Тенсор като по-млад и поразително красив мъж.
Веднъж аакимът изохка толкова невъздържано, че Лиан дотича от горния етаж да провери какво става. Каквото и да бе тласнало Тенсор към радост или отчаяние, вече не се виждаше. Пак седеше сковано и отблясъците от картините играеха по лицето му.
Посред нощ го събуди тежък удар. Нахълта и завари Тенсор да блъска чело в абаносовата маса. Главата му кървеше, единият му юмрук стискаше отскубнат кичур. Лиан се помъчи да го дръпна назад, аакимът заби чело още веднъж в масата и се отпусна.
Лиан намери Огледалото запратено до стената. Единият ръб беше малко нащърбен, иначе не личеше да е повредено, а образите все така се сменяха. Лиан приклекна като омагьосан и по едно време му се стори, че се мярна и неговото лице. Забрави за времето. Не знаеше колко дълго остана в тази поза, преди Огледалото да бъде изтръгнато от ръцете му и Тенсор да го изхвърли с ритник от залата.
Лежа буден на постелята си часове наред, странните картини още запленяваха въображението му. Отдаде се на неутолим копнеж отново да вземе Огледалото, но постепенно и виденията, и желанието избледняха. Накрая заспа.
Събуди го яростен рев и отново увисна в ръцете на Тенсор, стиснали го за гърлото.
— Какво му е направила?! — оглуши го воят на аакима.
Тенсор пак го захвърли, но този път върху по-мекото легло. Овехтелите дъски се сцепиха.
— Какво е сторила с Огледалото?!
Тенсор изсипа срещу Каран, баща й и всичките й прадеди необичайни проклятия, каквито Лиан чуваше за пръв път. И него го обхвана такъв бесен гняв, че не знаеше какво върши. Грабна една дъска и халоса диво аакима в слабините. Тенсор се смръзна, Лиан побърза да отскочи назад.
— Не изричай повторно такива слова пред мен — заръмжа насреща му, — иначе ще те…
Аакимът потръпна и мудно се изправи в цял ръст. Ръката му с един замах запрати в стената парчето дърво.
— Как можа да си помислиш, че тя го е променила? — забърбори Лиан. — Не помниш ли какво каза Фейеламор на Събора?
— Не ми напомняй за моя позор, червей такъв!
Мислите на Лиан кой знае защо се отплеснаха към появата на Мейгрейт на Събора. Очевидно Фейеламор бе подготвила грижливо това представление. Искаше да разколебае някого, но дали Тенсор или Мендарк?…
— Каран нищо не е направила! — извика той. — Който и да е бил, имал е несравнимо по-мощни способности.
Тенсор изгаряше с поглед жалкото човече, което смееше да му противоречи, и замахна да го смаже. Лиан пак му се изплъзна заднешком.
— Дори не знаеше достатъчно за Огледалото, за да извлече някакъв образ от него — добави задъхан. — Известно ти е, че тя не притежава такива дарби.
Тенсор изведнъж се тръшна на пода. Дълго не продума, надмогнат от страданието си.
— Да… — промърмори по някое време. — Преди много години се погрижих за това.
Лиан се вцепени.
— Какво каза?! — изсъска злобно.
Аакимът стисна устни и яростта му отново се отприщи.
— Кълна се във всички сили на вселената, летописецо, отскоро съжалявам, че не ти пръснах черепа. Още една думичка и ще си поправя грешката! Да не би да си ме заблудил с тези очила и мазила, а? Отдавна знам какво представляваш, както знам и че ме шпионираш по заръка на Малиен… Не забравяй нито за миг — щом станеш ненужен, нито Малиен, нито дори сто като нея ще те спасят.
Сграбчи го за врата и за панталона, метна го през отворената врата и я затръшна.
Лиан излезе с омекнали крака от кулата и потърси Малиен. Намери я и този път в павилиона сред дърветата. Подпираше брадичка на коленете си и рееше поглед към пустинята.
— Какво има, летописецо? Да не е овладял Огледалото?
— Не! Само че знае всичко — за клеймото, за твоята заповед…
— Хитър и прозорлив враг! Не вярвах, че задълго ще опазим тайната.
— Малиен, днес искам да поговоря с тебе не като твой шпионин — нерешително започна Лиан. — Той обвини Каран, че е направила нещо на Огледалото, сипеше жестоки обиди срещу нея. Аз се разгневих и го ударих с дъска в слабините. Опасявам се, че го нараних зле.
Малиен се стъписа.
— Летописецо, това е изумително! Ти си му нанесъл непоносимо оскърбление, макар че тези негови органи са малко… спаружени. По дързък си, отколкото предполагах, същински храбрец! — Тя прихна. — Значи така се стараеш да не привличаш внимание към себе си? И защо още си жив?
— Аз също недоумявам, макар че само отвърнах на обидата. Той се канеше да ме пребие, а аз му напомних, че Каран изобщо не е веща в Тайното изкуство. Тенсор се замисли и промърмори: „Преди много години се погрижих за това.“ Поисках да разбера за какво говори. Той пак се ядоса, тогава ми каза, че знае какво върша за тебе, и ме изхвърли от залата.
— Изрепчил си се, след като си го ударил? Не, ти не си храбрец, а самоубиец.
Лиан пусна подигравката покрай ушите си.
— Какво е искал да каже?
— Не знам — въздъхна Малиен. — Почакай… Бях там, когато малката Каран дойде при нас. Живеех в Стасор, но няколко пъти отивах на запад при Раел и приятелите си. Още тогава пролича, че Каран има
