местност. Отново вървяха по солената равнина. Крачеха забързано и се обливаха в пот въпреки студения ветрец. Каран няколко пъти спираше да разтрива схванатите си крака.
Призори се олюля и се хвана за рамото на Шанд. Сухите й устни се лющеха.
— Колко изминахме тази нощ?
— Не мога да пресметна. Поне десет левги. Добре се справяме по равнината.
Изведнъж Каран прежълтя.
— Нямам никакви сили. Навсякъде ме сърби. Струва ми се, че вятърът ще ме отнесе.
— Помогни ми да разпънем палатката и легни.
Каран се просна в палатката, нито й се ядеше, нито й се пиеше.
— Вие ми се свят — изграчи тя.
След няколко минути Шанд напълни паница с настъргано сушено месо и лук, но я завари да лежи безжизнено по корем.
— Каран, какво ти е?
Мълчание. Обърна я по гръб и очите й се подбелиха. Шанд я повдигна. Клепачите й трепнаха, тя като че го видя и вдигна ръка, но тутакси я отпусна.
34. Жилото на скорпиона
Шанд отвори устата на Каран — и езикът й беше сух като хартия.
— Ей че глупачка!
Веднага извади запушалката на мях с вода и сипа мъничко в устата й. Придържаше главата й, за да преглътне, после добави още малко. След минута-две тя се задави и се ококори.
— Главата ме цепи — изломоти Каран. — И кръвта ми сякаш е по-гъста.
— Кога пи за последен път?
Отново поднесе гърлото на меха към напуканите й устни. Тя гълташе, докато не се задъха.
— Не помня точно. Ами… отдавна.
— Изобщо пи ли вода през нощта? Не си пила, празноглаво хлапе!
— Уж внимавах да пестя водата. И по някое време вече не усещах жажда.
Той отново наклони поизпразнения мях и Каран запреглъща течността. Зелените й очи се вторачиха в него.
— Съжалявам. Наистина сглупих малко.
— Да бе, малко — промърмори Шанд недоволно, — но не вярвам да си прекалено зле. Сега ме чуй! Знам защо се изтощаваш така, но това не може да продължава. Рискуваш и своя, и моя живот.
— Съжалявам — повтори тя.
— Ето ти един урок по оцеляване в пустинята.
Каран го изгледа озадачена.
— Имаш нужда от определено количество всеки ден — трябва да възстановиш всяка капка, която си загубила. Ако пътуваш нощем и стоиш на сянка денем, необходим ти е половин мях на денонощие. Ако ходехме на слънце, цял мях нямаше да ти стигне. Загубиш ли вода, колкото се побира в два от нашите мехове, умираш. Единственият начин да пестиш вода е да не я губиш. Никога не стой на слънце. Старай се да не шаваш излишно през деня. Има ли сянка, възползвай се! А нощем не ходи толкова бързо, че да се потиш. Защо ли не ти набих всичко това в главата още преди да тръгнем…
Каран се възстанови бързо, макар че жаждата не й даваше мира през целия ден. Нямаше сянка, където да разпънат палатката. През нощта не се напрягаха толкова и все пак изминаха почти осем левги, а в ясното ранно утро видяха високи скали в далечината.
И тук стърчаха разкривени плочи сол, така че успяха да се напъхат на сянка. Шанд погледна картата.
— Май остават петнайсетина левги, но сигурно ще намерим вода по-скоро.
След полунощ излязоха на полегат склон, а призори бяха много по-близо до скалите, на един преход. Само че не зърнаха нищичко, което би подсказало наличието на вода.
— А на тъмно пък изобщо няма да виждаме — напомни Каран, защото бе настъпило новолунието. — Ще ми се да продължим на североизток още час-два, а в края на следобеда също. Ако нищо не намерим, можем да свърнем на север и ще стигнем до скалите през нощта.
Още следобед изкачиха незабелязано следващия наклон и пред тях се откри оазис — падина с ивица зеленина.
— Кротко! — Шанд хвана Каран за рамото. — Първо да се уверим, че водата е годна за пиене.
— Все ще е по-добра от тази — възрази тя, потискайки напъна за повръщане, щом отпи от смрадливия мях.
— И се пази, защото в такива места често се срещат най-отровните твари в Сантенар. Дори мравките хапят зле, не би могла да вървиш два-три дни.
— Ох, само да си натопя краката, така ме болят…
Каран мина през целия оазис с високи дървета, но никъде не откри и локвичка.
Когато се върна покрусена, завари Шанд да дълбае с ножа си в най-ниската точка на падината, режеше упорито жилави корени, изтребваше влажен черен пясък и гниещи листа.
— Ако ще си топиш краката, изкопай си друга дупка. Водата в тази ще е само за пиене.
На дъното вече се събираше мъничко тъмна вода.
— Ще си изкопая — вирна глава тя и отиде по-нагоре, където горичката се разширяваше и пръстта беше мека.
Издялка си лопатка от парче дърво и не престана да копае, дори когато надуши дима от лагерния огън, защото се увлече в чувствени мечтания за Лиан. Шанд дойде да я потърси и видя миниатюрен кратер колкото вана, наоколо беше скупчена мокра пръст. Изкаляните ботуши бяха оставени встрани от купчинката. Каран стоеше във вода до глезените. Ухили му се и изплакна калта от ръцете си.
— За една седмица бих си изкопала басейн.
— Браво. Радвам се, че вече не припираш чак толкова. Време е за вечеря.
Когато притъмня, тя се върна при голямата дупка за ботушите си. Шанд тъкмо плакнеше канчетата, когато чу писъка.
Хукна през падината. Каран лежеше на хълбок и се мъчеше да смъкне единия ботуш от крака си.
— Нещо ме ужили!
Шанд дръпна ботуша и го изтръска над пясъка. Отвътре падна малък червено-черен скорпион и се помъчи да избяга на смазаните си крачета. Старецът го стъпка.
— Няма страшно — усмихна се насила Каран. — Сега не ме боли.
— Лош признак — изсумтя Шанд.
Припряно омота крака й от коляното до глезена с пояса на пустинната си роба, махна чорапа, сряза с ножа кожата на петата при зачервената подутина и изсмука кръвта с уста, плюейки на пясъка. Езикът му скоро изтръпна.
Първите капки пот буквално изскочиха по челото на Каран, главата й се люшна безсилно и очите й се подбелиха. Шанд я метна на раменете си и затича тромаво към огъня. Измъкна клонче от пламъците и зачовърка раната с горящия край, хванал здраво глезена, колкото и да се мяташе и да пищеше Каран. После намаза с мехлем ходилото и го превърза.
Каран охкаше и потръпваше, изведнъж повърна вечерята. Кожата й изстина, устните й посиняха. Колкото и да я увиваше в дрехи, тя не се сгряваше. Скоро се унесе в несвяст. След около два часа се опомни — Шанд не откъсваше поглед от нея.
— Ама че си звяр — смънка тя немощно. — Трябваше ли чак да издълбаеш дупка в петата ми? Не помня някога да съм понасяла такава болка.
— Отровата на онзи скорпион е смъртоносна. Голяма късметлийка си, че те е ужилил точно по най- мазолестото място. Иначе не бих могъл да те спася. Затова изгорих раната — понякога от горещината отровата се разпада. Казах ти да се пазиш. Забрави за Катаза. Ще можеш да ходиш най-рано след седмица.
