Тя си замълча, извърна се и страда търпеливо през нощта, проклинайки се за нехайството. А към мъките се присъединиха и лоши предчувствия за Лиан, който май винаги беше заплашен от нещо. Веднъж погледът й се избистри и тя се вторачи в мъглявината Скорпион, която сякаш й се присмиваше отгоре.
След два дни Каран можеше да стъпва предпазливо и настоя да тръгват. Изобщо не помисляше за връщане. Шанд й издялка бастун от младо дръвче.
— Храната ни намалява — каза той, — но на тридесет-четиридесет левги оттук е река Труно, най- голямата в Лоралин, която се стича към Сухото море. Човек може дълго да се провира между тези езера и мочурища, но поне дивеч и риба има в изобилие. И ми обещай, че ще внимаваш. Щом продължаваме към Катаза, трябва да мислим само как да се доберем дотам невредими.
Мъкнеха се нетърпимо бавно към езерата, където останаха цели две седмици. Ловяха риба и я изсушаваха на слънце. Шанд натъпка сол във вмирисаните мехове с надеждата да ги поизчисти. Накрая кракът на Каран заздравя, колкото да продължат през солената равнина на североизток през наниза от оазиси.
Пътешествието им се проточи още над тридесет дни — всеки като предишния, но недоловимо по-горещ. Каран разполагаше с излишък от време да се кори за минали грешки и да обмисля бъдещето си. Сега съзнаваше, че откакто стана самостоятелна, бе прахосала прекалено много време в скитане. И още повече укрепна желанието й да навакса, да се погрижи за наследник на Готрайм.
Накрая се забавиха повече, отколкото им се искаше — от гладката солена кора навлязоха сред натрошен базалт с остри като бръснач ръбове. За нищо на света не биваше да се подхлъзнат или паднат върху тях. Навсякъде имаше пукнатини и ями, някои бълваха изпарения или струи нажежен въздух. Не си позволяха безразсъдството да вървят нощем и можеха да напредват по малко сутрин и привечер. Катереха се рисковано по стръмнини и тераси, в този страшен задух по неволя пиеха вода ненаситно.
В шестнадесетата седмица след Големия събор бяха при малък гол връх, същински каменен рог, щръкнал хиляда разтега над сивите нацепени скали и солта. Не намериха вода, пристегнаха робите си и поеха към следващата планина, която зърнаха на хоризонта предишния ден, преди маранята да размие очертанията й.
— Колко ще вървим? — попита Каран. — И водата, и храната са на привършване.
— Твърде много — сърдито отвърна Шанд и притисна длан към корема си.
— Все някъде трябва да има вода.
— Тук думичката „трябва“ не важи. Някои острови са били голи скали още по времето на Перионско море.
И двамата бяха изнемощели и с опънати нерви.
— Нали два пъти си прекосявал пустинята. Как тъй не помниш местата с вода?
Той се навъси.
— Не съм минавал
Влачеха се под звездите, свършваха им силите дори да се карат. Денят беше като пещ, потяха се в палатката и едва успяха да различат планината за малко. Продължиха към нея през нощта. Усещаха, че земята под краката им се издига полека и с огромна радост преди изгрева забелязаха трите върха — нямаше съмнение, че това е Катаза, но на изток от посоката, в която бяха вървели.
Слънцето беше само на няколко пръста над хоризонта, а напичаше силно. Шанд изглеждаше съсипан. Каран придърпа шапката си още по-надолу.
— Кривнали сме прекалено на запад — промърмори той. — Подминали сме южния край, сега виждаме острова от запад.
Каран щеше да се разплаче, ако от очите й можеха да потекат сълзи.
— Значи казваш, че е можело да сме там преди дни?!
Шанд се преви внезапно и се заклатушка зад пожълтял скален отломък. Дълго се чуваше как повръща.
— Какво ти е? — попита го, щом се върна.
— Разстройство. Водата в моя мях има вкус все едно вътре се е удавил плъх.
Той затисна устата си с длан и пак се шмугна зад големия камък.
С приближаването до Катаза се натъкваха на повече димящи цепнатини, осеяни с цветни кристалчета на соли и сяра, тук-там от дупките напираше светеща в червено разтопена лава. Земята се тресеше и понякога ги събаряше с по-силен тласък. От тази страна към Катаза се долепяха по-ниски върхове, кратерите им изхвърляха пушеци и пепел.
Двамата заобикаляха отдалеч врящите солени извори и обвитите в пара гейзери. По гърбиците от застинала лава стърчаха игличките на кристалчета. Вонеше на сяра, очите им сълзяха, носовете им протекоха, всяко вдишване пареше в гърлото.
— Противно място — изсумтя Каран, която беше настръхнала като в пристанищния град на хлуните. — Катаза същата ли е и горе?
— Напротив. Струва си човек да се покатери там.
Още преди подножието Шанд изглеждаше много зле. Оставаше му само половин мях гнусна вода. Не даваше на Каран да пие от него.
— На мен няма как да ми стане по-зле. Пий от твоята, ако и тебе те хване разстройството, свършено е с нас.
До сутринта водата му свърши, Каран имаше половин мях. Шанд се обезводняваше непрекъснато от повръщане и диария.
Нямаше сили за дългото изкачване към първите канари. Лежаха цял ден в непоносимата жега — въпреки че се скриха на сянка, земята беше гореща. Вечерта преди тръгване доядоха последната храна и изпиха до капка водата в последния мях. Нямаше смисъл да си оставят няколко глътки за по-късно.
Каран подпираше Шанд на всяка крачка. След час се натъкнаха на извор, стичащ се в прозрачен чист вир, но беше толкова солен, че само вкусиха водата и се отказаха заради спазмите в стомасите. Шанд се просна до водата и се хвана за корема. Трудно би могъл да продължи. Каран се уплаши, че той умира.
Знаеше, че ако останат без вода още един ден, Шанд наистина е обречен, а и тя няма да го надживее много. Цялата нощ кретаха как да е и преди изгрев надушиха влагата на мъничък извор в основата на скалите. Не стигаше да си напълнят меховете, ако ще да чакат там цял ден, но им спаси живота и успяха да си налеят малко.
Следващата вечер продължиха и накрая успяха да се изкачат до тясна площадка. Още час-два тътрене и попаднаха в обърната на юг клисура, където слънцето никога не надничаше. Най-сетне откриха признаци за повече вода — сивкави жилави растения, а нагоре зеленината ставаше по-ярка. Шанд беше твърде слаб, за да се катери по клисурата.
— Утре ще съм по-добре — обеща той и започна да бели корен, който Каран бе изровила от земята.
Тя си мълчеше. От глад беше готова да излапа и суров плъх. По терасата растяха проскубани храсти, пуснали корени в процепите, процеждаше се наситена с желязо вода. От земята избиваше и по-добра, когато копаеха на влажните места. Намериха личинки и гущери, както и още корени. Нямаше да умрат и от глад.
— Утре ще си опитам силите — повтори Шанд на следващия ден.
Каран виждаше колко е изтощен от разстройството и знаеше, че няма да се възстанови.
На следващия ден Шанд не можа да се изправи. Каран донесе голям гущер, който щеше да им стигне за няколко дни, но старецът изобщо нямаше апетит.
— Тръгвай нагоре! — посочи вяло. — Потърси помощ.
— Няма да те изоставя — зарече се тя, макар да се разкъсваше между загрижеността за него и копнежа си по Лиан.
Понякога й се струваше, че долавя мислите му, и се безпокоеше още по-силно.
— Или ще тръгнеш, или и двамата ще умрем. Вземи храната и потегляй.
— Ще умреш именно ако те зарежа тук!
