подсещаха за гашадите. Каран се застави да пропъди страха и да мисли само за предстоящото.
Приставите се нахраниха, дадоха и на Шанд да яде. Жената легна да спи, мъжът остана на пост. След два-три часа се смениха. Каран пропълзя надолу към по-широкия тунел между плочите.
Гуосел Сну въздъхна, сгъна куртката си на един нисък камък и опря глава върху нея. Каран се прокрадваше към стълба, където бе вързан старецът, но жената се прозина и стана. Каран я прокле наум. Успехът зависеше от освобождаването на Шанд — сама не би се справила и с двамата.
Застина неподвижно, но точно на това място земята беше равна. Гуосел Сну отиде при пленника да провери въжетата и обиколи бивака. Върна се на поста си, без да спре поглед върху тъмния силует на Каран, просната на земята.
Накрая жената пак отвори уста в прозявка и се загледа към Шанд. „Какво да правя? — чудеше се Каран. — Трябва да я нападна сега.“ Извади ножа си от канията, но съзнаваше, че не може да убие хладнокръвно тази жена. Пропълзя и се надигна зад нея. Гуосел Сну беше по-висока с цяла глава.
Затисна с длан устата и носа й и притисна ножа към гърлото й.
— Не мърдай! — изсъска й с надеждата, че няма да се съпротивлява. — Легни по корем!
— Прейд! — задавено кресна жената и едновременно ритна назад с тежкия си ботуш.
Петата улучи глезена на Каран със силата на конски къч. Тя залитна, изтърва ножа и се хвърли да го вземе, когато Гуосел Сну се опита да я изрита втори път. Тази жена беше яка и решителна, обучена за ръкопашен бой, а и Прейд се размърда.
— Шанд! — извика Каран и затича към него, куцайки.
Спъна се в нещо — едната раница. Хвана ремъка, завъртя я, халоса подгонилата я Гуосел Сну по коляното и я събори. Хвърли се да реже въжетата и те паднаха на земята.
— Заеми се с мъжа — прошепна на Шанд и се търкулна настрани към дълбоката сянка.
Заобиколи висока буца сол, покатери се откъм грапавата й страна и когато другата жена притича, метна се на гърба й и я събори.
— Стига толкова! — изграчи в ухото й и опря върха на ножа в шията й.
Гуосел Сну се напрегна за рязко усилие и Каран мушна по-силно с ножа.
— Сериозно говоря!
Изведнъж противничката й се отпусна покорно.
Каран чевръсто опря коляно в гърба й, издърпа краищата на дългите ръкави и ги върза на стегнат възел. Наблизо в тъмата започна шумна схватка с пъшкане и ругатни. Трудно различим силует в пустинна роба се изправи и Каран се приготви да удари с ножа.
— Аз съм — задъхано се обади Шанд.
Каран изу ботушите на двамата пристави. Можеха да омотаят парцали около ходилата си и някак да се приберат в града, но не и да тръгнат подире им през солената пустиня. Шанд хвърли оръжията им във вира.
— Предполагам, че обвинението в убийство вече е снето — подхвърли на Гуосел Сну, докато наместваше раниците на гърба си.
Очите на жената блеснаха.
— Ние прилагаме сурови наказания за възпрепятстване на правосъдието.
Когато се отдалечиха, старецът изви глава към Каран.
— Ти хич не бързаше.
— Не е лесна работа да възкръснеш — прихна тя. — Знаех, че няма да се уплашиш.
— Уплаших се, а не биваше. — Той прокара пръсти през бездруго разрошената й коса. — Ама че съратничка си имам…
Не можеха да се разсейват с приказки в тази опасна местност и чак сутринта Каран забеляза, че Шанд е ударен. Около едното му око имаше синина и бе отекло.
— Как?…
— Уцели ме с коляно, проклетникът. Ръцете ми бяха изтръпнали, за малко да ме надвие.
Каран отпи от своя мях.
— Гадост! Защо не взехме техните и не им оставихме миризливите?
— Тъпанари сме, затова — уморено промълви старецът.
Земята се издигаше постепенно. От солта стърчаха скални куполи и зъбци.
Каран почти през цялото време се насилваше да пробуди дарбата си, но имаше само смътни спомени как го е постигала преди. Успешното бягство не я насърчи. Напротив. Неистово се стремеше към Катаза и все бързаше, често рискуваше да пострада.
Към края на една нощ, когато двамата мълчаха изтощени, тя вдигна глава и видя черна преграда отпред.
— Какво е това? Прилича на възвишение.
— Такова е — потвърди старецът.
Разстоянието беше по-голямо, отколкото изглеждаше, и доближиха скалите малко преди зазоряване. Стената от черен базалт беше висока три-четири разтега. Продължаваше от югоизток на северозапад, докъдето стигаха погледите им.
— Да спрем тук — предложи Шанд. — Ако изберем добре мястото, ще имаме сянка през целия ден.
— Не вървяхме достатъчно — заинати се Каран, макар да се чувстваше като пребита.
— Предостатъчно! И без това съм се вкиснал.
— Какво има?
— Тревожа се. Трябваше да видим първата планина още онзи ден. Не очаквах да бродим тук дни наред.
— Може в картата да има грешки.
— Нищо чудно. Но и пустинята се променя. От земетръсите земята ту се надига, ту пропада.
— Не и планините, надявам се! Нека си блъскаме главите над тази бъркотия, след като закусим. Какво ще ядем днес?
— Леко развален ориз с лук, същото като вчера.
Той извади остатъците от последното готвено ястие, което носеха, и разчупи на две плътното парче. Каран отхапа.
— Тези скали няма да ни попречат.
— Няма, но към средата на морето са по-високи. А около Катаза има огромни зъбери.
Той преглътна последната хапка с малко вмирисана вода и се изправи.
— Я да се качим горе. Призори въздухът винаги е най-прозрачен. Искам да се уверя, че не сме объркали посоката.
Шанд се изправи върху остър камък, стърчащ над останалите. Скалите наистина ставаха по-високи на запад, но нито натам, нито на север забелязаха планина. Не видяха нищо и на североизток.
Каран се вторачи в Шанд.
— Имам вода за четири-пет дни.
— Картата не е точна — промърмори той, поддал се на умората.
— Няма да се върна. За колко дни ще стигнем до водоизточник?
— Зависи накъде тръгнем. На изток — четири-пет дни. На североизток — може би седмица.
— Значи отиваме на изток. Ако вървим упорито, ще стигнем за четири дни.
— Колкото повече се напъваме, толкова повече вода пием. И все пак вярвам, че ще успеем. — Шанд си изтри челото. — Да не стоим повече на слънце.
Палатката беше прохладна в сянката на скалите, най-после си отспаха. Каран се събуди изпотена следобед. Само на няколко крачки от тях блясъкът на солта заслепяваше болезнено. Тя придърпа качулката напред и бръкна в джоба за предпазните очила. Сега добре разбираше как се е мъчил Идлис миналата есен.
През очилата можеше да гледа, но наоколо имаше само бяла сол и черни камъни, тук-там вихрушки и прашна мътилка в далечината. Каква убийствена жега… Върна се в палатката, въртеше се, почесваше се, но не мигна повече.
Към края на следобеда тръгнаха на изток и по свечеряване се махнаха от неравната камениста
