И Мендарк бе предъвквал същия въпрос, но не намираше отговор.
— Няма защо да гадая — каза след малко. — Колко от своите е завел там? В какво състояние на духа е, какви са намеренията му? Не знаем. Но аз трябва да съм в Катаза, преди да е използвал Огледалото.
След десет изтощителни, но спокойни прехода по застиналата лава, която толкова бе измъчила Лиан, те се добраха до стръмнините на Катаза. Преди часове зелено петно привлече вниманието им и те се насочиха към шубраците при безсолен извор, бликащ в подножието на скалния отвес. Напълниха меховете и поеха на север край острова, търсеха път нагоре.
За ден и половина попаднаха на още няколко извора, някои възсолени, а следобед забелязаха следи, водещи към процеп, който като че бе отбелязан на картата.
— Това от аакимите ли е останало? — Мендарк се взираше тревожно в оставените стъпки.
Талия се засмя.
— Едва ли. Виж размера на подметките.
— И са били само двама души — добави Осейон. — Едните следи са на мъж, тежащ приблизително колкото тебе, но с набити пети и преуморен. Тътрил се е. Другите… да не са на дете?
Следите не бяха скорошни, защото вятърът бе ги посипал е разпрашена сол.
— Не е невъзможно в Катаза още да има подивели племена — каза Талия. — Планината е голяма, горе се задържа сняг и през пролетта. Сигурно имат вода през цялата година. Може би слизат в равнината, но не знаем защо.
— Ще внимаваме. Дори да са дребни, не е задължително да са безобидни.
Изкачваха бавно склона по следите и още не можеха да изберат откъде да се покатерят по първите канари. Следите наистина навлизаха в процепа. Тримата се подвоумиха, защото слънцето залязваше.
— На картата на Шанд пътят нагоре не е отбелязан съвсем точно — оплака се Мендарк и седна да разгледа своето копие.
— Неговата пътека май е по̀ на север — посочи Талия, застанала над рамото му. — Предпочитам да продължим оттук — настоя тя, щом Мендарк се намръщи нерешително. — Ще ми олекне да се махнем по-скоро от солта. — Потърка шията си, ожулена от вкоравената яка. — Нека поне се опитаме. Първите канари не са чак толкова високи.
Процепът в базалтовия масив продължаваше нагоре, само на две места беше задръстен от свлачища. Изкачиха се като по стълба. В края му обаче се задъхваха, а и притъмняваше. Озоваха се на кръгла площадка с малък наклон, осеяна с грамадни отломъци. Над тях се издигаха скалите като черни, облепени със сол възглавници, нахвърляни една върху друга.
Тук се измъчиха, защото навсякъде имаше ями и рухнали пещери, запълнени с пръст и камъни. Избираха къде да стъпят на всяка крачка. Добраха се до скупчен камънак в сянката на дървета като разтворени чадъри.
— Свършиха ми силите — тръшна се на земята Мендарк.
— Надушвам вода — ободри го Осейон и му помогна да се изправи.
Навлязоха в хладния сумрак и се провряха между камъните. И изострените сетива на Талия доловиха влажния полъх. Осейон отмести два-три клона и се видяха струйки, падащи от плоска издатина в скалата. Мендарк си наплиска лицето и пи от шепата си.
— Сладка вода, но с привкус на желязо.
Никой от тях не мислеше за друго, освен за утоляване на жаждата с хладна вода и отдих. Дори Осейон забрави за следите. И когато Мендарк пак застана до струйките, някой скочи от близкия камък и ненадейно се стовари на гърба му. Притисна го по лице на земята. Една ръка дръпна главата му назад, друга опря острие в гърлото му. Остър връх боцна и гърба на Талия. Осейон посегна чевръсто към своя нож, но ръката му застина, когато хрипкав от солта глас предупреди:
— Да не си шавнал, че ще го заколя.
33. Заповед за арест
Сутринта Каран и Шанд тръгнаха рано. Тя спа зле, защото думите му за гашадите изостриха спотаените й опасения от сънищата, с които пак би ги привлякла към себе си.
По пладне стигнаха до края на клисурата, стените се смалиха и не пазеха от слънцето. Двамата опънаха палатката и почиваха до края на деня. По залез изкопаха дупка и напълниха меховете си с избилата вода.
Вървяха бързо под ярките звезди и скоро стигнаха до солената равнина. Повърхността под краката им се изравни и хрущеше на всяка крачка. Още по-нататък се втвърди като скала, тук-там стърчаха нацепени плочи с остри ръбове. Продължиха цяла нощ и още с изгрева опънаха палатката.
Привечер Каран разпита Шанд за маршрута.
— Ще ти го покажа. — Старецът приклекна и се зае да чертае в солта с върха на ножа. — Ето го Ашмод зад нас, тук са канарите, с които на север свършва Лоралин. Дръпни си пръста де, не съм свършил! Това е бреговата линия на Перионско море. А по средата срещу високото плато на Фаранда се намира Катаза. Някога оттук до Катаза са били пръснати островчета. Сега са планински върхове. Ще ги виждаме отдалеч, ако вятърът не вдигне много прахоляк, но често ще се случва. Има обаче и върхове, които не са се показвали над повърхността, при тях едва ли ще намерим вода.
— Как ще ги разпознаваме? — усъмни се Каран. — Може да търсим вода дни наред в подножието на някой връх и да не намерим.
— Не е изключено. Това е най-рискованото пътешествие в живота ти. Четири мяха —
— Брей, че самохвалко — промърмори тя.
— А върховете се разпознават лесно. По-дребните са стръмни и изострени, малко по-високите са плоски горе, големите имат тераси или равнини по средата, където са някогашните брегове. Само в тяхното подножие ще търсим вода. Най-високите върхове би трябвало да са заснежени горе. Там поне водата ни е сигурна, но може би ще се катерим дълго. Ще намираме извори и по зеленината.
— Какво друго трябва да знам? Представях си, че навсякъде е само равнина от втвърдена сол.
— Почти навсякъде — да, но не и към средата, накъдето сме се запътили. Солта липсва напълно там, където от земните дълбини се надигат нови скали, те понякога са прекалено горещи, за да ги докосваш. По тези скали се върви трудно и са опасни.
— И оттам ли ще минем?
— Няма как. През по-неприятни места не си пътувала. Но какво говоря, цялото Сухо море е смъртоносен капан. — Шанд се изправи. — Да тръгваме, а?
Нощем се ориентираха по съзвездието Южен диамант, чиято дълга ос сочеше към полюса. В полунощ спряха под ярката жълта луна да пият вода и да хапнат малко сухи питки.
— Колко извървяхме? — попита Каран, уморена въпреки лесното ходене по солта. Гъстият въздух я омаломощаваше. — И колко остава?
— Дотук са горе-долу три левги. До Катаза има още около сто и петдесет.
— По седем левги на нощ, ако не забавяме крачка — нерадостно пресмяташе тя. Разстоянието вече й се струваше непосилно. — Над двадесет дни, ако навсякъде пътят е като дотук.
— Само че не е, както сама ще се убедиш. Нощите постепенно намаляват, дните се удължават и стават по-горещи.
— Ще вървим по-дълго — каза Каран. — Безпокоя се за Лиан.
Вече трябваше да са зърнали първата планина, където се надяваха да напълнят меховете, но нищо не стърчеше на плоския хоризонт. В началото на деня се озоваха пред огромни натрошени късове сол. Почти немислимо беше да се проврат оттук нощем, макар че под надвисналите отломъци щяха да се скрият на сянка от жегата. Каран се тътреше с наведена глава, рядко поглеждаше къде стъпва. Изобщо не можеше да
