Кулата върху разлома

Предпочитам да видя материалите, по които Лиан се е подготвил, само че Уистан ги е заключил и не могат да бъдат извадени до смъртта му.

— Ама че тъп мръсник! — избухна Мендарк. — Изкушавам се да ускоря това радостно събитие… — Срещна хладния поглед на Надирил и добави: — Но няма да го направя.

— А какви са твоите планове?

— Да издиря Тенсор и Огледалото.

— И после? Ще ти стигнат ли сили за развръзката?

— Не знам. Вече съм стар и отпаднал.

— Ако ти загубиш сили, кой ще продължи вместо тебе?

— Надявах се да е Талия. Толкова е способна…

— Но не й достига алчност ли?

— Вярно. Не иска всичко на света като мен и предшественицата ми Рула. О, тази Рула! Не е имало по- велик Магистър. И какво от това… Талия пък не е достатъчно загрубяла. Прекалено е загрижена за хората, а според мен това са два гибелни недостатъка за Магистъра.

— Аз не мисля така, но какво ли знам за тегобите на твоя пост?

Минаваха седмици. Мендарк не излизаше от недрата на Библиотеката, ровеше в прастари карти и документи. Ставаше все по-сприхав, защото не намираше нищо полезно.

За да го отбягва, Талия се разхождаше из Зайл, заприказваше търговци и съдържатели. Всички клюкарстваха с удоволствие. Войната бушуваше далеч от тях, пък и градът бе покоряван неведнъж. Тукашните хора се отличаваха с кротък нрав и издръжливост.

Свикна да излиза сама всеки ден в ранното утро. Лилис толкова се увлече в новото си призвание, че не намираше време за нищо друго.

С изгрева седна на скамейка пред любимата си гостилничка. Веднага излезе собственичката — белокоса, но не възрастна стройна жена с високи скули и красиво закръглено лице.

— Днес дойдохте още по-рано, мал — обърна се тя към Талия е почтителната дума за учен човек от чужди страни. — Какво да ви поднеса?

Скоро жената се върна с поръчаните дебели палачинки, поръсени с бахар и мускатово орехче, каничка черен сладък сироп и голяма купа гореща ванилена отвара.

— Това ще ви сгрее кръвта в хладното утро — обеща съдържателката.

Талия отпи от парещата течност. Поля със сироп палачинките и започна да ги поглъща настървено.

— Няма ли други клиенти засега? Какво става в Зайл?

Жената сви рамене.

— Войната е далеч, но пречи. А и сушата… задържа се трийсетина години. Нищо не расте. Впрочем западните области затъват от хилядолетие, засенчени от Туркад и други неприятни места. Някой ден пясъкът ще затрупа древния Зайл. Дори Голямата библиотека ще опустее.

— Тъжен ще е този ден.

— Ето какво ни остана от древната слава.

— Голямата библиотека още е гордостта на цял Сантенар — опита се да я утеши Талия.

— Дори да е тъй, Сантенар не си прави труда да я поддържа. Краят на Зайл е тъй сигурен, както и че Сухото море е пустиня. Не знаете ли онова присмехулно предсказание: „Чак когато прибоят на Перионско море загърми отново по прекрасните брегове на Катаза, Зайл ще се въздигне.“

— Катаза ли? Не беше ли голям остров насред морето?

— Ами да, само че сега е насред пустинята.

Нова мисъл порази Талия. Вилицата й застина във въздуха. Побърза да я остави, допи си чашата и извади монета от кесията си.

— Не ви ли харесаха палачинките? — посърна съдържателката.

— Превъзходни са, обаче се сетих за неотложна работа. Трябва да бързам, но ви благодаря от сърце.

Намери Надирил в подземните хранилища. Пак седеше на табуретката си, а до него Лилис драскаше с тебешир по дъсчица — преписваше текст от книга. Той провери как се е справила и сви вежди. Момичето веднага изтри редовете и започна отначало. Под очите й имаше тъмни кръгове, но изглеждаше неописуемо щастлива.

Надирил като че прочете мислите на Талия.

— Не съм имал такава ученичка досега. Не иска дори да спи. Лилис, почети малко на Талия, за да се убеди как напредваш.

Сияещата Лилис прочете скучния протокол от заседание на местната управа, без да се запъне.

— Чу ли? — гордо натърти Надирил, сякаш момичето му беше родна дъщеря. — Някой ден ученичката ще надмине наставника си. — И той изглеждаше подмладен с двадесет години. — Продължавай да пишеш, в това тепърва ще се усъвършенстваш.

— Убедена съм, че при следващата ни среща ти ще си майсторка сред писарите — усмихна се Талия.

— Заминаваш ли?

Усърдната ученичка отново се превърна в нажалено дете.

— Да, така се оказва, но не се бой, ще се върнем.

— Какво си дошла да ме попиташ? — намеси се Надирил.

— Кажи ми всичко, което знаеш за Катаза.

— Историята или настоящето? Аха, настоящето ще да е… Знам твърде малко. От време на време някой се опитва да прекоси Сухото море, но там няма нищо ценно, заради което да си заслужава хората да рискуват. Повечето загиват. Но някои оцеляват и записват преживелиците си. Имам копия от няколко такива пътеписа през последните столетия. Доколкото си спомням, в два от тях се споменава Катаза, но само един от авторите се е изкатерил по планината. Хайде да проверим в каталозите. Ела и ти, Лилис, ще научиш още важни неща.

В този момент и Мендарк надникна в стаята.

— А, ти ли си… — подхвърли Надирил. — Талия май клони към мнението, че трябва да отидете в Катаза.

В прашните архиви се намериха три описания на походи през Сухото море. Единият обаче представляваше избледняла и окъсана карта с бележки до знаците, където е имало бивак. Бяха отбелязани и Катаза, и други планини, но маршрутът не ги доближаваше. Вторият беше оръфан бележник с двайсетина хлабаво подвързани страници… и прекрасно съставена карта. Третият — къс свитък от зле обработена кожа. Почти нищо не можеше да се прочете.

— Ето — посочи Надирил. — Катаза е спомената, описано е и мястото в подножието, където са намерили извор. Видели са и сняг по върховете. Това е записано най-изчерпателно, както можеше да се очаква — взе той бележника и го подаде на Мендарк.

— Този почерк ми напомня нещо — учуди се Мендарк, — но не се сещам…

— Писано е от стар твой приятел — не скри усмивката си библиотекарят. Мендарк само го зяпна. — Шанд. Остави в Библиотеката много сандъци с книжа, преди да се усамоти в Тулин.

— Шанд! Я да видим какво ще научим от него.

— Ще научиш много. Има бележки за всеки ден от похода, за всеки бивак, има карта, както и няколко страници, посветени на Катаза.

— Катаза… Кой би помислил? А известно ли е Тенсор да е чел този дневник?

— Не знам — отвърна Надирил. — Идвал е многократно в Библиотеката, тършувал е където пожелае. Несъмнено има нещичко и в други библиотеки. Нищо чудно и той да е бил в Катаза преди време.

— Да, мога да предположа защо би предпочел да се скрие там — несравнимо убежище за оногова, който търси уединение и му е нужно време да обмисли делата си. Но искам нещо по-убедително, за да предприема това пътуване.

Още на следващия ден Мендарк получи такава вест по скийт, пратен от един негов посредник. Научи, че отряд едри хора, предвождани от Тенсор, са останали три дни в Сифтах, а после са били превозени до брега