Кулата върху разлома

листове кована платина.

Щом завиха зад ъгъла, се оказа, че кулата заема средата на платото отделно от крепостта, с която я свързваха два метални моста. А през платото минаваше разлом, включително и под кулата, където над него имаше островърха арка. Там разломът бе покрит, но другаде от него се издигаха струйки пушек.

— Как кулата е издържала земетръса, разцепил земята? — недоумяваше Малиен.

— Така е съградена — обясни Тенсор, устремен към арката. — А и разлома вече го е имало. Вгледай се в основите — разделени са на части, за да се движат самостоятелно.

Аакимите с възклицания изразиха възторга си от инженерния гений, сътворил такова здание. На Лиан му беше все едно — той пък се питаше защо Кандор е вложил невъобразими усилия да строи тъкмо над разлома. Какво тук е било толкова важно за него?

Тенсор поведе аакимите към западната порта на крепостта. Застана на широкото стъпало пред нея с изписано на лицето мрачно задоволство.

— Макар че Кандор беше най-незначителният от враговете ни, не мога да сдържа усмивката си пред прага му. Ние пропаднахме и може никога да не се изправим, но надживяхме този враг. А сега твърдината му, непристъпна за всичко освен времето, ще ни опази от други неприятеля.

Лиан не влезе с останалите, преуморен от дългото ходене. „Ето че съм тук — рече си. — В Туркад си мечтаех как ще дойда в Катаза и ще намеря документите на Кандор от времето на Възбраната, но не съм и помислял, че фантазиите ми ще се сбъднат. Сега как да подхвана задачата си? Какво бе написал Кандор? …“

Седна зад едно дърво и отново прочете писмото, което открадна от архива на цитаделата преди злощастния Събор.

„17 мард 4201 г.

Скъпи Рулке,

Толкова ми дотегнаха и войната, и този свят, че бих сторил всичко, за да сложа край на това. Загубата на Перион ме обезсърчи напълно. Отново те умолявам — сподели с мен какво научи. Само кажи и всичко мое ще бъде твое. Дори ще се преклоня пред тебе. Знаеш какво би ми струвало, но аз съм сломен.

Нещо се случи при налагането на Възбраната. Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията. Ти ли си бил? Нека се сплотим — и двамата сме карони. Мисля си, че понякога забравяш това. Моля те в името на единственото, което не можеш да отхвърлиш, то е по-важно от всичко: оцеляването на нашата раса.

Писах и на Ялкара. Охотно ще донеса в Алсифър всичко, с което разполагам, ако пожелаеш.

В очакване на твоя отговор,

Кандор“

Мислите му отново се въртяха около странното сказание, заради което започнаха всичките му премеждия. Сакатото момиче, като по чудо оцеляло в неистовата стихия на Възбраната, но намушкано в гърба скоро след това. Какво ли е трябвало да остане в тайна, та са я убили?

„Похарчих цяло богатство в усилията си да проуча събитията.“ Е, сега пък Лиан щеше да провери какво може да научи в Катаза. Къде ли е умрял Кандор? И как? Дали преди това се е срещнал с Рулке? Оставил ли е своя архив в крепостта, или го е взел? „Дори на Малиен не мога да се доверя в това дирене…“

Прибра писмото и тръгна след аакимите. Тенсор вече обмисляше как да се настанят и малцината му помощници бързаха да изпълнят неговите нареждания.

Лиан пък се озърташе с безмерна радост. Прехвърляше в ума си множеството сказания за тази империя, събрани в „Книга на Перион“. Кой от изучаващите Преданията би дръзнал дори да помисли, че ще се озове в Катаза и ще открие, че кулите още се възвисяват, непроменени от дните, когато империята е била в разцвета си? Но и безпокойството го терзаеше все по-силно — Тенсор тепърва щеше да осъществи каквото е намислил за него. Лиан узна съвсем скоро каква участ му е подготвил.

Тенсор пак го прикова с поглед.

— Ела с мен!

Заедно обиколиха твърдината, но където и да влезеха, аакимът въртеше глава.

— Какво търсиш? — попита Лиан притеснен.

Този ден Тенсор беше настроен почти дружелюбно към него.

— По-широко помещение, но и да е подходящо за отбрана. Още по-важно е обаче да усетя, че е каквото ми е нужно. Трябва да е напълно пригодно за заниманията ми с Тайното изкуство.

— А къде ли Кандор е работил? — промърмори Лиан, който се опитваше да вникне в разположението на Катаза, за да я опише в своето „Предание за Огледалото“.

Тенсор се извъртя рязко към него.

— Умееш да мислиш, летописецо. Не знам къде, обаче ти може и да се досетиш… нали си чел сказанията за това място.

Лиан порови в паметта си. „Книга на Перион“ всъщност се състоеше от пет части и съдържаше хиляди страници.

— Има едно изречение… „И от скамейката до масата надничаше в огньовете на разлома.“

— Аха, работната му стая е била над разлома, тоест няма съмнение, че е в Голямата кула. Може и да си заслужаваш усилията, с които те опазих. Ще минем по западния мост.

По моста се стигаше до Голямата кула през вход, хитроумно скрит между две от каменните намотки на спиралата. Стените бяха почернели и проядени от пушеците. Двамата тръгнаха нагоре по стълба, виеща се между външна и вътрешна стена. Надничаха през непокътнатите дебели стъкла на прозорците към куполите и шпиловете на крепост.

На петия етаж стълбата свършваше с площадка. Влязоха през толкова широк открит свод, че всички аакими биха могли да минат наведнъж. Залата заемаше целия етаж. Можеше да бъде затворена с тежка стоманена врата, но от другата страна също имаше стълба към по-горните етажи. Подът се оказа непривично топъл, вътре леко вонеше на сяра.

— Това е — въздъхна Тенсор. — Почувствах го. Някога мястото е подхождало на Кандор, сега ще бъде от полза и на мен.

Лиан обикаляше залата омаян, попиваше в душата си обстановката, избрана от Кандор. Помещението имаше формата на детелина с девет листа, сводът на тавана се образуваше от събраните арки на стените. Във всяка дълбока ниша тъмнееше прашно огнище, което би побрало бик на шиш. Навсякъде светлината проникваше през малки прозорци с цветни стъкла. Залязващото слънце окъпваше всичко в златисто сияние. Лиан се качи по втората стълба и на следващия етаж попадна в нова зала, не чак толкова стъписваща с размерите си. Стъпалата продължаваха нагоре.

— Ей, летописецо! Време е за работа! — повика го Тенсор.

В последните лъчи на светилото танцуваха прашинки. Заеха се да разчистят мръсотията, разпадащите се хартии и тъкани. Когато се смрачи, спряха по принуда. По стените бяха закрепени глобуси, но засега никой не бе измислил как да ги накара да светнат. А в маслените лампи откриха само гъста мътилка на дъното. Аакимите приспособиха светилници от усукани парчета изгнил плат, които оваляха в остатъците от маслото, и продължиха да се трудят на мъждивата светлина.

Вечерта Малиен дойде при Лиан да му даде очила, които бе направила от тел и стъкло — толкова старо, че вече имаше кафеникаво-лилав оттенък. Тя ги нагласи безмълвно на лицето му и вдигна светилника да го погледне отблизо.

— Така е добре. Носи ги денем и обяснявай, че от яркото слънце те болят очите. А нощем… е, досега никой не е забелязал.

По-точно никой не го и поглеждаше през целия ден, аакимите още свикваха с удивителното място, на което ги доведе Тенсор. Дори злобата на Баситор и Хинтис се бе поукротила.

Заради стремителния преход им оставаше много храна, а четири дни по-късно се върна групичката,