Не разпозна гласа, но подскочи.
След миг чу истински глас иззад плочата.
— Баситор, как мразя този летописец! — оплака се Хинтис. — Само като си помисля, че го приютихме, обявихме го за
— Готов съм да го направя още сега — отвърна Баситор, — но Тенсор забрани да му посягаме. Намекна, че е намислил за зейна такава участ, с която да се разплатим за всички нещастия, причинени от него.
Лиан трудно се сдържа да не кресне: „Какво ще ми направи?“ Разтреперан пропълзя навън и оттогава се пазеше от аакимите още по-бдително.
Когато се успокои, той се замисли за предупреждението, отекнало в ума му. Дарбата на усета на Каран понякога й разкриваше предварително опасностите. Дали и у него покълнваше такава способност заради Дара на Рулке?
През този сезон не беше горещо дори в ранния следобед, но гъстият въздух затрудняваше дишането, а от разпрашената сол на Лиан му призляваше. По гладкото дъно успяваха да изминат петнайсетина левги в денонощие, обаче той все изоставаше и аакимите се сменяха да го носят.
Тръгнаха край подножието на високия рид и два пъти намериха вода. После планината остана зад тях, вече прекосяваха солната пустош и се уповаваха на Тенсор, който си припомняше карта, видяна отдавна. Вървяха така пет нощи под потискащата червено-жълта луна. Нито веднъж не зърнаха възвишение. А с изгрева на шестия ден отпред и малко вляво се очерта висока черна планина. Търсиха дълго и нависоко по склоновете, копаха часове наред, за да стигнат до извор, но се оказа прекалено солен.
— Колко вода имаме? — попита Тенсор.
— За три дни.
— Пригответе тразпарите. Може да търсим още цяла седмица, без да намерим по-добра вода от тази.
Разгънаха устройствата, които Лиан бе помислил за оръжия. Сега приличаха на обърнати надолу чадъри. Солената вода се стичаше през фуния във външна камера, където слънчевата топлина я изпаряваше, а във вътрешната камера се кондензираше чиста вода. В края на втория ден се бяха напили до насита и имаха достатъчно запаси за следващия преход.
— Ще ни стигне — реши Тенсор, който изтръскваше кристалчета сол от последния тразпар. — До Катаза остават най-много седемдесет левги.
Видяха Катаза дни преди да я достигнат — отначало сиво петно на хоризонта, по-късно бавно проясняващи се очертания на планина. Долу белееше от солта, по стръмнините потъмняваше, а най-горе имаше снежна шапка. Всяка сутрин изглеждаше все по-голяма, но през деня се вдигаше пушилка и със засилването на вятъра следобед Катаза се губеше от погледите им.
Лиан си отдъхваше през тези часове. Страхуваше се от това място. Походът беше безмерно страдание за него, а Хинтис и Баситор го тормозеха неуморно. Намираше бучки сол във вечерята си, клинове в спалния си чувал или огризки в шапката си. Двете групи сред аакимите се заяждаха непрекъснато, Селиал сипеше срещу Тенсор заплахи, които не изпълняваше. А и настроенията на Тенсор се меняха като посоката на вятъра. Лиан не знаеше какво ще дочака — навъсена усмивчица или шамар по лицето.
След пет дни Катаза се извисяваше огромна и черна, трите й върха бяха покрити със сняг, но дотам имаше още път. От солената равнина навлязоха в неимоверно насечена местност с купове и шнурове от разпадаща се застинала лава и остри като нож ръбове, прекалено опасни нощем. Навсякъде зееха дупки, бълващи пара, около тях се трупаше кора от разноцветни кристалчета. Скоро ботушите на всички се ожулиха и напукаха. Лиан върза своите с тел, за да на се разпаднат. Спъваше се неведнъж, поряза си крака от глезена до коляното, разпори до кръв и двете си длани. Когато Аспър дойде да му помогне, Лиан го увери, че изобщо не е пострадал. От ръцете му капеше кръв, докато Малиен не се погрижи за раните му.
— Летописецо — засмя се тя, — защо не се научиш най-после да стоиш здраво на краката си?
Лиан не охна, въпреки че тя направи десетина шева на ръцете му.
— Ще мога ли да пиша? — прошепна.
Тя го прегърна и бялата й пустинна роба се изцапа с червено.
— Ще се излекуваш.
Водата се плискаше на дъното на меховете, когато излязоха на каменист склон. Намериха солен вир и преработиха вода колкото за два от меховете. С тези запаси утоляваха жаждата си до подножието на Катаза, където се натъкнаха на изобилие от възхитително прясна вода в изворите.
Тенсор обаче не се укротяваше. След като се нахраниха и се изкъпаха, незабавно поеха по стръмнината. Тенсор ги подканяше още по-нетърпеливо, сякаш участваха в надпревара, която всеки момент щяха да загубят. След толкова ходене по равнината изкачването ги изтощаваше. От основата до някогашния бряг имаше над хиляда разтега. И по планината се натъкваха само на пустош от зърнеста вулканична пепел, която скрибуцаше под ботушите им. Земята често се тресеше.
Вечерта зърнаха в далечината високи дървета, а по здрач стигнаха до рекичка, придошла от топенето на снеговете. Тенсор захвърли дрехите си и нагази в ледената вода. Останалите го последваха, но за Лиан студът беше прекомерен. Аакимите поплуваха, изпраха дрехите си и се настаниха на брега да нощуват за пръв път от седмици. След задуха долу този хладен, разреден и безсолен въздух беше като балсам за тях. А Лиан се бе проснал като риба на сухо. Сега пък не му достигаше въздух.
Сутринта се отдалечиха от реката и поеха към вътрешността на планината по обрасли с шубраци склонове. Малко след пладне попаднаха на занемарен умело прокаран път, широк пет разтега. Минаваше през порутен град и водеше към конусовиден връх. Тук-там пороища и размествания на земните пластове бяха заличили пътя, другаде напуканите плочи стърчаха накриво, но отдавна не бяха вървели с такава лекота. Продължиха до полунощ. Лиан не можеше да стои прав, камо ли да ходи, и пак лежеше безсилно на носилката.
— Какво ти е? — попита го вървящата до него Малиен.
— По пътя към Шазмак за малко не умрях от планинската болест. Сега е същото.
— Катаза не е висока колкото Шазмак, но пък ти изкачи по-голямо разстояние от дъното дотук. — Тя се взря в него. — Надявам се да свикнеш за седмица-две. Не се преуморявай.
Пътят се виеше в спирала около върха. По-нагоре подминаха останките от храм, чиито килнати колони се опираха на избуяли дървета. В скалата едва се виждаше гъсто обрасъл басейн.
— Ще закъснеем! — кресна Тенсор и неочаквано свърна от пътя право нагоре, като подтичваше.
— Закъде се е разбързал? — изхърка Лиан на Аспър, докато останалите аакими ги изпреварваха.
— Иска да е там преди зазоряване.
Аспър го подпираше и скоро излязоха на малко плато зад внушително здание.
Слънцето се показа в оранжевото си великолепие и освети върха на най-високата кула в крепостта Катаза, все едно някой поднесе борина към свещ. Най-после стигнаха до целта си, а не бяха минали повече от осем седмици след злополучния край на Големия събор.
Лиан така се прехласна по изумителната Катаза, че загуби дар слово. От едно хилядолетие никой летописец не бе съзирал тази забравена твърдина. Поне за миг-два забрави страховете си.
Горе върхът бе заравнен и близо до ръба, където стъпиха, започваше настлан с каменни плочи правоъгълник, който се издигаш стъпаловидно към гигантски градеж. От две страни през стъпалата минаваха наклонени платформи, а над тях имаше огромна площадка, облицована с обсидиан, който бе отстъпил на много места пред корените на прастари смокинови и абаносови дървета. В средата се извисяваше самата крепост. В дълбоките сенки още имаше навят сняг.
От чудовищната постройка стърчаха многоцветни куполи и шпилове. Девет стройни кули се издигаха между куполите, всяка състояща се от дебели каменни спирали, покрити с толкова бели плочки, че отблясъците заслепяваха.
Щом навлязоха в платото, веднага се убедиха, че в сравнение с десетата кула другите са като джуджета. Тя беше висока поне сто и петдесет разтега. Слънчевите лъчи постепенно я огряваха цялата — тя също представляваше усукан шнур от каменни спирали, широки колкото голяма къща. По средата и преди върха имаше пръстени от лазурит по три-четири разтега всеки, със златни кантове. Куполът бе покрит с
