Седмици наред Фейеламор лежеше в стаята си и дори рядко помръдваше. Изяждаше пратената от Мейгрейт храна, пиеше лекове, но почти не ставаше от леглото. Загубата на дарбите я унищожаваше. Трудно задържаше желанието си да живее.

Но когато Мейгрейт я навести в деня след сблъсъка, завари я облечена, с блясък в очите, с познатия розов оттенък на кожата. Фейеламор крачеше напред-назад. Победата над Игър я съживи, но Мейгрейт не подозираше за това.

— Време е да се разшетам — обърна се към нея Фейеламор. — Отново имам силата си. Виж!

Тя щракна с пръсти и изчезна. Мейгрейт се изуми. Знаеше, че е илюзия, дори й беше ясно как се прави. И въпреки това мозъкът й сякаш щеше да се препече от напрежение, докато открие седналата в креслото до огнището Фейеламор. Изведнъж илюзията изчезна, а по челото на Фейеламор изби пот.

— Никога не съм виждала подобно нещо — призна Мейгрейт.

— Само тежко усилие, подхранвано от гордост и изцеждащо волята. Не съм силна като преди, но ще бъда.

Фейеламор се възстановяваше с неукротимо настървение, упражняваше всичките си дарби в стаята, а понякога и навън. Веднъж нахълта невидима на среща между Игър и покорното му Събрание на града. Дори Игър не я усети, макар че всички се почувстваха неловко и претупаха набързо съвещанието. Разказа със смях случката на Мейгрейт, която твърде рядко бе ставала свидетелка на такова неприкрито злорадство от нейна страна.

Фейеламор укрепваше своята увереност, Мейгрейт пък се омърлуши — скоро предстоеше пак да се сблъска с волята на господарката си. За нейна изненада обаче Фейеламор влезе една вечер късно в стаята при нея и Игър, за да я осведоми, че си тръгва.

— Имам да наваксвам пропуснатото — добави тя, сякаш Игър го нямаше. — Може да се забавя. А ти се пази от този твой любовник. Злоупотребява с тебе, както му скимне.

Игър се задави и изскърца със зъби. Щом Фейеламор си тръгна, той неочаквано също напусна Туркад. Само каза, че трябвало да обиколи войските си. Не се върна няколко седмици.

30. Потоп

„Какво направих?“ — тюхкаше се Шанд и търсеше опипом въжето. Отвърза го и се спусна полека към издатината, където остави раницата си. Навсякъде беше мокро. Единият фенер се оказа счупен, другият — запратен навътре в тунела, но още гореше и под надигналото се капаче се процеждаше светлинка. Шанд го отвори докрай и се опита да освети пещерата. Чуваше шума от стичаща се вода, но не виждаше нищо заради наситилите въздуха пръски.

Спусна въжето и слезе по него по-припряно, отколкото някога го бе правил. Преди да стъпи долу, въздухът се изчисти — езерото беше опразнено, а каменната буца лежеше нацепена по средата. По всяка наклонена повърхност още се стичаха струйки. Изглежда водата се бе оттекла в съседната пещера. Никъде не зърна нито гашадите, нито Каран.

Прескачаше от скала на скала, газеше в току-що образували се поточета. Забеляза малко ходило, стърчащо зад плоския камък, на който бяха вързали Каран.

Притича и я намери увиснала на въжетата.

— Каран!

Уплаши се, че потопът я е удавил или блъскал до смърт. Сряза въжетата и я сложи по гръб на камъка. Тя се разтресе, изплю вода и отвори кръвясалите си очи.

— Шанд… — прошепна. — Ти ли го направи?

— Аз.

— А какво стана с гашадите?

— Водата ги е отнесла в тунела. Ако не те бяха вързали, щеше да отнесе и тебе. — Избърса бузите й. Имаше няколко синини по лицето й. — Те ли ти причиниха това?

Тя докосна лицето си.

— Не ми сториха зло. За късмет видях как падна онзи къс от тавана. Не вярвам друг път да съм задържала дишането си толкова дълго. Как успя?

— С тъпота — промърмори старецът и се зае да навива въжето. — Я да излезем оттук. Не се надявам всички да са измрели, колкото и счупени кости да имат.

— Няма да споря. — Каран се надигна и направи няколко тромави крачки. — Ох, всичко ме боли.

Дръпна нагоре крачолите на панталона си — и краката й бяха в синини.

Побързаха да се махнат от голямата пещера и след два часа излязоха на открито. И Шанд вече куцукаше, защото бе останал без ботуши. Навън притъмняваше в ранната вечер. Старецът още не бе споменал за скийта-вестоносец, но преди да влязат в странноприемницата, промълви:

— Според мен е най-добре да тръгнем незабавно. Ще платя сметката.

Каран вървеше с него безучастно, страхът я сковаваше. Щом гашадите я настигнаха и тук, какъв смисъл имаше да бяга от тях?

Намериха отворена сергия, купиха си нови ботуши и тръгнаха към дюкянчето, където продаваха мехове за вода. Никой не се отзова на тропането им.

— Трябва да тръгваме — упорстваше Шанд. — Някъде надолу все ще намерим.

Взеха си раниците и преди полунощ тръгнаха по пътеката. Щом стигнаха до ръба на канарите, свряха се в шубраците да проспят остатъка от нощта.

С първите лъчи на зората поеха надолу, като все се оглеждаха. Тук пътеката започваше с широки стъпала, издълбани в мрамора, и дори в този час мнозина вървяха и в двете посоки.

Денят беше прекрасен, но възтопличък за ходене с такъв товар на гърба. Раниците им тежаха повече от преди. В подножието на първите канари Каран отби от пътеката и седна току над нея, облегната на раницата.

— Да си починем малко. Направо ме цепи главата.

— Има от какво — изръмжа Шанд.

Каран се огледа към лозето нагоре по склона.

— Погледни, лозите се разлистват. А в Готрайм пролетта ще дойде след много седмици.

— Тук могат да отглеждат почти всичко — отвърна старецът. — Изобилие от вода, никакви слани, завет от студените ветрове, слънце по цял ден.

— А защо градът не е по-голям?

— Де да знам. Надолу по склоновете почвата е все по-солена, пък и изкачването си го бива…

Цяла върволица прегърбени под огромните си денкове носачи мина покрай тях. Каран се радваше, че участта й не е като тяхната.

— Чудя се защо не си потърсил покой тук, а в Тулин.

— Покой! — Старецът възмутено й подхвърли мях с вода. — В Тулин бъхтя по дванадесет часа на ден. Не съм търсил покой. Тулин ми харесва въпреки студовете. Там растат много гелони.

— Само заради гелоните ли?…

— Обичам гелоните във всякакъв вид и форма. Най-прекрасният плод, може да се яде зелен, зрял, сушен, ферментирал, на туршия, на мармалад. От него се изстисква сок. Дори соленият гелон е вкусен и помага при морска болест. Нали ти прилошава, след като прибегнеш до дарбата си? Значи гелонът е полезен и за тебе.

— Добре ще ми дойде, ако имаш мъничко. Всичко ми се люшка пред очите.

— За жалост нямам. А ако ми омръзне да го ям, имам си ракия от гелони. Сам си я правя и по-пивка няма в Мелдорин… може би и в света. Каква по-добра причина да живея в Тулин? Обичам и гелоновите дървета, толкова важна част от живота ми — грамадни, разкривени, с дълбоко забити в скалите корени. Аз ги посадих и са на повече от век. Студът им понася. Да, Тулин е всичко, от което се нуждая.

Каран го слушаше с мила усмивка, но изведнъж се слиса.

— Нима, добри ми старче? Само Тулин? Всъщност кой си ти, Шанд? Някакъв магьосник като Мендарк ли, щом си живял толкова дълго? Или у тебе има и кръв от другите човешки раси?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату