Той се обърна към нея, но очите му сякаш още се взираха надалеч.
— С тези мои гелони се издадох… Да, стар съм, твърде стар. Надживях отредените ми години, макар че нито магии, нито друга кръв са ме наказали с това изпитание. Принадлежа към коренната раса. Права си… Тулин е само скривалище. Крия се от себе си, но не ме разпитвай. Ако щеш, нека това е отплатата, че ти помагам. Не ме разпитвай.
Старецът се натъжи така, че тя веднага съжали за любопитството си.
— Ами да тръгваме.
Следващата поредица от стъпала не беше толкова стръмна, стигнаха до напоявани тераси с ориз и зеленчуци. Множество селца бяха пръснати по склоновете. След около три часа зърнаха малък павилион, където предлагаха чай. За една монета се напиха до насита и хапнаха сладкиши от оризово брашно и стафиди.
Преди здрач спряха в село, чиято мъничка странноприемница им се стори приветлива. И там седнаха на верандата да си изядат вечерята, отпиваха зелено вино и гледаха залеза. За втори път, откакто скитаха заедно, изгря пълна луна. Шанд все се озърташе към пътеката, по която дойдоха. И Каран се тревожеше, но след новите преживелици с гашадите изпадна в безразличие, не можеше да се отдава на тежки опасения.
Започна тридесетият и третият ден от месеца талмард — последния от зимата и от старата година. И двамата очакваха с нетърпение следващата година като символ на ново начало. Най-сетне и последното село се изгуби от погледите им. Тук-там по земята се виждаше засъхнала солена кора. Недалеч от пътеката зелена ивица бележеше извор. Намокриха шапките си и напълниха меховете с прясна вода.
Нямаха обаче нови мехове, с които да заменят вонящите.
— Още не сме започнали похода, а вече имам лоши предчувствия — сподели Шанд. — Уж цялото ни снаряжение трябваше да е безупречно, но в половината мехове водата се вмирисва.
Каран се взираше смутена в огромния багаж. Храната трябваше да им стигне за тридесет и пет дни и купчината беше стъписваща, въпреки че взеха само сушени продукти. С водата щеше да е още по-трудно. Макар че смятаха да пътуват нощем и да почиват денем, всеки имаше нужда от четири меха за осем дни, а един мях побираше вода колкото кофичка.
— Всичко това ни е необходимо — промърмори Шанд.
Не забравяше, че беше много по-млад последния път, когато прекоси пустинята, и то в по-хладна година от тази.
Облякоха пустинните си наметала — широки бели дрехи с големи качулки и дълги ръкави, покриващи дори пръстите им. Сложиха предпазните очила с тесни цепки. Каран потръпна, защото й напомняха за уелмите. Върза кърпа на лицето си, дръпна качулката напред и нахлупи широкополата си шапка.
От храната, допълнителните дрехи и готварските принадлежности раницата й се издуваше до скъсване. Отгоре бе вързала лекия си спален чувал. А на раменете й щяха да висят огромните мехове — два отляво, два отдясно. Клатушкаха се на всяка крачка.
Посегна към раницата си и не можа да я вдигне. Шанд я нагласи на гърба й. Каран залитна и побърза да хвърли раницата на земята.
Махна очилата и изтри сълзите, избили от яд.
— Прекалено тежка е!
На стареца не му оставаше друго, освен да се съгласи. Целият товар беше по-тежък от самата Каран. Тя изсипа всичко и прерови вещите раздразнено.
— Не ни трябва толкова храна. Нали каза, че ще вървим тридесет дни, защо носим храна за тридесет и пет?
— Ами ако походът ни се проточи? Ами ако някой от нас пострада? Да речем, изкълчи си крак или стомахът му се разстрои от водата? А когато стигнем там, може да минат много дни, докато намерим друга храна. Това не са излишни запаси.
Каран знаеше, че е прав. Макар че напоследък се тъпчеше до премала и понатрупа плът по костите си, нямаше предишната закръгленост. Все й се струваше, че се е вмъкнала в тънкото грозно тяло на непозната.
— Значи водата е в повече — сопна се тя. — Нали до първия водоизточник са пет дни?
Тя изсипа единия миризлив мях. И двамата се загледаха в сухата почва, тутакси попила водата. Каран впи сърдит поглед в стареца, който не устоя и също изля единия си мях, но само до половината. Каран отдели съдовете за готвене, дебелата си куртка и други нежелани предмети.
— Пролетта тепърва започва — предупреди я Шанд. — Нощем в пустинята е твърде студено.
— Не мога да нося всичко! — кресна тя, вбесена от слабостта си.
— Тогава не бива да тръгваме — отбеляза старецът, сдържайки собствения си гняв. — Но щом сме решили, поне е задължително да се пазиш от слънцето и от солта.
— Имам наметало с качулка, имам шапка — за какво са ми останалите дрехи?
Шанд огледа купчинката.
— На твое място бих взел всичко. Няма къде да се изкъпем преди Катаза. Дрехите ти така ще се вкоравят от солта, че ще протъркат по кожата ти незарастващи рани.
— Много са… — Каран подбра още неща за изхвърляне. — Ще ям по-малко! — зарече се свирепо и бутна горните четири пакета сушена храна.
Старателно подреди каквото искаше да вземе, нахлупи шапката до веждите си и сама нарами раницата. Още й тежеше, но поне можеше да ходи.
Шанд се взря в захвърлената храна, претегли в ръце раницата си и прибра пакетите.
Тръгнаха бавно по дългия полегат склон към същинското дъно на морето. На места стърчаха буци сив варовик колкото къщи, търкулнали се чак от далечните канари. По-късно сутринта тънка зелена линия отляво привлече погледите им. Намериха клисура с отвесни стени, с натрупан пясък долу. Скалите лъщяха от сол, но в пясъка растяха дървета. Двамата пътници следваха очертанията на каньона. Вече напичаше както през лятото в Готрайм.
— Още не е пладне — омърлуши се Каран. Открай време не понасяше добре жегата. — Какво ли ще бъде тук след месец?
— А какво ли ще бъде на връщане?
В края на първия ден ботушите им хрущяха по пясък, покрит със сол. Земята беше гола освен при редките извори.
— Май се отървахме от твоите приятелчета гашадите — подхвърли Шанд вечерта.
— Никога няма да се отървем — унило възрази Каран.
Време беше да й зададе въпроса, който отлагаше досега…
— Каран, какво искаха те от тебе?
Старецът остана потресен от отговора.
— Да беше ми казала по-рано! Изобщо нямаше да дойдем тук.
— Съжалявам. Когато аз… потиснах дарбата си, за да не ме потърсят отново, май загубих и спомените. Събудиха се чак когато гашадите започнаха да ровят в главата ми. — Тя се взря над подскачащите пламъци в Шанд. — Никога няма да съм в безопасност, нали?
— Ами… няма, докато тази история не приключи по един или друг начин. Твоята способност да се свързваш като че няма равна на себе си. За пръв път чувам някой да се възползва от чужда връзка.
На нея не й се говореше за това.
— Ще бързаме и ще им избягаме.
Настъпи и утрото на първия ден от месеца тейс, на пролетта и новата години. Не почувстваха този ден по-хубав от предишния. Измислиха как да влязат в клисурата и два дни вървяха в нея на сянка. В късния следобед на втория ден досущ като мираж в пустошта пред тях се откри дълго дълбоко езерце с достатъчно годна за пиене вода. През този сезон слънчевите лъчи не стигаха до водата. Каран поплува в дълбокото.
По-късно Шанд се вгледа в нея на светлината на огъня.
— Напълно си се възстановила! Радвам се за тебе.
