Кулата върху разлома

— Значи нищо повече не си научил за Каран? — подхвърли, когато седнаха да вечерят.

Имаше съобщения, че са я виждали в Ганпорт, по-късно и в Грейнуис на отсрещния бряг на Туркадско море. Умели съгледвачи бяха проследили и Мендарк до Зайл, но там Игър изобщо нямаше влияние. А за Тенсор се знаеше само, че е отнесъл Огледалото някъде на север.

— След Грейнуис — нищо. Тръгнала е на север, после на изток. Може би скийтовете ще донесат вести. И там имам един-двама шпиони. Тази твоя Каран е забележителна жена.

— Далеч по-забележителна, отколкото можеш да си представиш — разсеяно промълви Мейгрейт.

Игър се напрегна, остави чашата с ласий на масата, хвана раменете й и я привлече към себе си. Дори се престраши да я погледне в очите, но пък тя беше с очилата.

— Нещо си пропуснала да ми кажеш за нея. — Сега Игър беше нащрек. — Какво?

— Нищо.

Мейгрейт се стъписа, че е разбудила до такава степен любопитството му. Игър обаче не се примиряваше с увъртания. Пръстите му стиснаха нейните.

— Какво не знам за Каран? Не сме ли… приятели? Аз не бих крил такава тайна от тебе.

„Брей… — рече си Мейгрейт, която отдавна не си позволяваше наивност. — Колко ли тайни криеш?“

Но колкото и противоречиви да бяха чувствата й към него, Игър бе заел толкова особено място в живота й, че копнееше и да го зарадва, и да му помогне. Нали за това са приятелите?

— Не мога да ти кажа. Нямам право да се разпореждам с тайните на Каран.

— Но… Мейгрейт, не ми ли вярваш?

Очите му се взираха настойчиво в нейните. Ако не му вярва, какво правеше тук? Само че не забравяше и как вече издаде, че Каран е мелез, когато я изтезаваха уелмите. И Каран пострада жестоко. За нищо на света нямаше да я предаде отново.

— Нищо повече не бива да ти казвам. Ако наистина държиш на мен, не би ме принуждавал да постъпя подло спрямо приятелка.

— А ако ти ми се доверяваше, нямаше да криеш жизнено важни тайни от мен! — сопна се Игър.

Тежко й беше да откаже, но нямаше избор.

— Ти просто се стремиш да я използваш — промълви обидена и разочарована. — За тебе хората са вещи и когато се похабят, ги изхвърляш.

Тя се качи в стаята си. Съзнаваше, че за Игър е важна единствено дарбата на Каран.

Мейгрейт често го подпитваше за кароните, но отговорите все не я удовлетворяваха. Отначало Игър охотно говореше за враговете си, но колкото повече се засилваше нейният интерес, толкова растеше и безпокойството му.

Защо тя искаше да ги опознае? Усещаше ли зова на тяхната кръв във вените си?

„Непременно ще науча повече и за Мейгрейт, и за Каран.“ Когато обеща на Мейгрейт да разкрие кои са родителите й, той излъга безочливо. Ех, да имаше Огледалото… Би му наложил волята си, за да научи истината за двете жени.

А иначе какво друго му оставаше? Всички фейлеми си стояха в далечния Мириладел. Пътят дотам и обратно отнемаше цяла година. А той нямаше време за губене. Пронизан от тръпка на силен страх обмисли и последната възможност. Фейеламор беше в ръцете му.

Само че бе осъзнал колкото по-могъща от него е тя. Ако Фейеламор се възстановеше, не би имал и нищожна надежда да изтръгне признание от нея. Нейните илюзии можеха да навлекат лудост на всекиго. Тя обаче не ставаше от леглото поне от месец. Предположи, че е загубила способностите си и няма изгледи да си ги възстанови.

Игър разбираше колко здрава е връзката на дълга между Мейгрейт и Фейеламор, въпреки че привидно се мразеха. Мейгрейт бе побесняла, ако стори зло на господарката й.

На следващия ден я изчака да отиде в града, където щеше да се забави, и се промъкна в стаята на Фейеламор. Тя приличаше на жалка старица, която е само на крачка от смъртта. Бледата й коса се бе разпиляла по възглавницата като мокра козина.

Наведе се над нея, чудеше се как да осъществи намеренията си.

— Какво искаш от мен, гах? — смрази го Фейеламор с шепота си.

Игър не очакваше тя да е будна, камо ли да го подхване толкова злобно. Не му хрумна нищо, освен истината.

— Коя е Мейгрейт?

— Недей да ровиш! — изсъска тя. — Мейгрейт не може да има нищо общо с тебе!

— Необходимо е да знам. Мога да ти бъда добър приятел срещу тази дребна услуга.

— Предпочитам да си ми враг — ледено отвърна Фейеламор.

— Както желаеш. Тогава си спомни, че си в моята власт и ще те заставя, ако се наложи. — Пак се наведе да я хване за раменете. — Коя е тя?

Фейеламор се засмя, показаха се дребните й зъби. Усмивката не беше приятна. Ръката й, крехка като лапа на животинче, се стрелна и го сграбчи за гърлото. Най-могъщият владетел в Сантенар понечи да се дръпне страхливо, но обезцветените нокти се впиха в гръкляна му.

Той се преви в опит да се освободи от задушаващия натиск. Нищо не проумяваше. Без усилие би грабнал Фейеламор, би я прекършил с един удар, но не знаеше как да се откопчи от тези нокти.

„Илюзия! Тя няма друга сила.“

Напъна се, разгъна крака и се изправи колкото можа по-рязко. Фейеламор не го пусна. Болката беше непоносима — тя се надигна заедно с него и увисна на ноктите си. Игър усещаше как разкъсват кожата, артериите и гръкляна му. Видя шуртящата от шията му кръв… и тогава Фейеламор тупна като парцал до леглото.

Игър се олюля назад, свлече се на стола и опипа гръкляна си. Да, илюзия… Имаше разкървавени драскотини от двете страни, но нищо по-лошо.

От устата му обаче не излизаше глас. Вторачи се в тази дребничка, крехка стара жена. Все някак трябваше да я уязви.

— Двамата с Мейгрейт сме любовници — прошепна, продължавайки прекъснатата насила война на думите.

— Не! — изфуча Фейеламор. — Ти може и да я обичаш, макар да се съмнявам — прекалено си влюбен в себе си и в своите страдания. Но за Мейгрейт не си нищо повече от кратка спирка по пътя. Тя никога няма да те обикне.

— Коя е тя?

Думите пареха гърлото му.

— Не ти се полага да научиш това, чародей. Аз няма да ти кажа, а тя не знае. Остави ме.

— Няма да мирясам, докато не науча — заяви той, но вече беше победен.

— Твоя си работа.

— Поне отговори на друг въпрос — каква тайна на Каран крие Мейгрейт?

Фейеламор го изгледа и се засмя злобно.

— Каран е трикръвна — отвърна невъзмутимо.

Болното му коляно се подгъна и той едва не падна.

— Но как е възможно?

— Сред прадедите й има фейлем. Името е записано в архивите на Готрайм, макар че това никога не е било обсъждано.

— Трикръвна! — повтори Игър. — Произхожда от расите на Трите свята. Ама че рядкост… — Той също се вторачи пресметливо във Фейеламор. — Може би носи в себе си огромна дарба. Предположих, когато я срещнах за пръв път. Но трябва да бъде обучена. Ще бъде застрашена, ако още някой научи за това.

— Именно! Аз искам да умре. Сега се махай!

Игър закрета навън толкова смачкан, че не посмя да се покаже пред Мейгрейт. Все пак научи нещо, което можеше да му донесе решаващо предимство в неговите начинания. „Ето какво било… Ще направя всичко възможно Каран да бъде доведена тук. Веднага ще разпратя съобщения със скийтовете, които са ми останали.“