Кулата върху разлома

29. Обсебване

Мейгрейт се събуди в леглото на Игър и протегна ръка към своя любим — първия мъж, който я бе държал в прегръдката си. Нямаше го в постелята. Игър бе избягал от нея.

Тя се разочарова, но не се учуди — знаеше колко е обсебен от делото си, от желанието да залови Мендарк. Мейгрейт се изкъпа и си изяде закуската, поднесена от Долода, после отиде да види как е Фейеламор.

Завари я все така слаба, но не и лишена от злобна заядливост.

— Защо не носиш очилата? — скара й се Фейеламор. — Нима желаеш всички да видят срамните ти очи?

— Гордея се с очите си — усмихна се Мейгрейт и вирна глава.

Днес нищо не можеше да й развали настроението.

— Какво те е прихванало?! — възкликна Фейеламор в безсилна ярост.

— Имам си любовник!

Мейгрейт почувства прилив на радост, докато изричаше думите, от които само преди ден би се смутила. А Фейеламор сякаш се смали в леглото си.

— Иг… Иг… — заекваше тя.

— Да, Игър! — весело потвърди Мейгрейт и откри удоволствието да се гордее. — Моят любим, моят любим!

Излезе с танцуваща стъпка от стаята, без да се огледа.

А зад нея Фейеламор се мяташе безпомощно. Краката й се сгърчиха, мускулите по шията й се стегнаха, по устните й изби пяна. Сви юмруци конвулсивно и ноктите раздраха кожата на дланите й.

— Не… няма!… — Думите се изтръгваха с мъка от гърлото, лепкава слюнка се стичаше по брадичката й. Тя непохватно се подпря да седне на леглото. — Ти си моя! И когато… си свърша работата… той никога… не би посмял… да те погледне.

Мейгрейт беше ключът за осъществяване на замисъла, за който Фейеламор се трудеше от столетия — да съкруши Възбраната и да отведе фейлемите в родния им Талалейм. Нищо нямаше да й попречи, най- малко пък самонадеяна мижитурка като Игър. Тя се овладя с дълбоки свирещи вдишвания и щом я споходи спокойствието, потърси у себе си силите, които бе изгубила след Събора. „Не са изчезнали — внушаваше си отчаяно, — само са се скрили. Но къде?! Непременно ще си ги върна. Талалейм скърби за нас. Аз съм едно с фейлемите. Щом трябва, така ще бъде! Ако ще и да се пръсна на парченца, докато се опитвам.“

Тя вложи всичките си сили, загриза я такава болка, сякаш органите й се разкъсваха, но нехаеше за това. Фейеламор черпеше сили от незнайни запаси и постепенно образът на Мейгрейт се избистри в съзнанието й. Съсредоточи се, докато не го изпипа до такова съвършенство, че никой не би открил разлика. И тогава отдели образа от ума си, пренесе го във въздуха пред себе си.

Илюзията се въртеше полека пред очите й, а Фейеламор достъкмяваше по някоя подробност — извивката на ухото, блясъка на косата, очертанията на рамото. Още преди да приключи, започна да й прималява, но тя се справи.

Вече можеше да се заеме с дребните промени в облика на Мейгрейт. Мъничко разшири носа, направи очите по-хлътнали и им придаде сиянието на жарава. Погрижи се и кожата да помургавее недоловимо. Косата доби лъскавата синееща чернота на кароните. Отново й призляваше, още по-неудържимо. Фейеламор знаеше, че не може дълго да използва дарбите си.

Къде ли беше Мейгрейт сега? С последни сили я откри с ясновидството си — изкачваше се по стъпала към бойниците на покрива.

— Върви! — прошепна Фейеламор на илюзията. — Свърши каквото трябва, и то добре. Втора възможност няма да получа.

Промененият образ изчезна. Фейеламор го насочваше с ума си по коридорите и стълбищата — толкова тежко усилие, че все едно носеше самата Мейгрейт на раменете си. И едва когато се увери, че илюзията е достигнала целта си, тя се свлече от леглото на пода и не шавна цял ден.

Мейгрейт отиде в щаба на Игър, но не го намери там. Никой не знаеше къде е отишъл, тя обикаляше с часове крепостта, без да го открие. А дали не беше на бойниците горе? Тъкмо се качваше по стълбата и изпита безпокойство, обгърнало я като було, очите й се замъглиха за миг, зави й се свят. Чувстваше, че преживяното снощи с Игър е твърде мимолетно. Отърси се от унинието и продължи нагоре, но краката й някак натежаваха.

Игър стоеше при бойниците на старата твърдина. Мейгрейт спря и го погледа как крачи трескаво — неравномерните движения, провлачването на пострадалия му крак, наведената глава. Стигна до края и тръгна обратно.

Вдигна глава само на няколко крачки от нея. Зърна фигурата й в сянката под навеса за часовите и се смръзна насред крачка. Лицето му се скова.

— Ох, Мейгрейт… Аз съм глупак. Снощи си помислих, че…

Тя излезе на ярката светлина и протегна ръце към него. Илюзията на Фейеламор се разлюля и се сля с истинската Мейгрейт. Очите й пламнаха като сигнални огньове.

Игър се вцепени. За миг видя в нея по-дребно, прелестно, женствено подобие на самия Рулке. Но това, че тя беше жена, изобщо не укроти ужаса му. Напротив — та нали той бе прекарал нощта, легнал беззащитен до нея? Въобрази си, че е дошла да го измъчва, да овладее съзнанието му също като Рулке.

— Аа! Махни се!

Заслони лицето си с ръце.

И Мейгрейт се смръзна. Виждаше смътно, сякаш се напъваше да гледа през мараня. Но щом Фейеламор падна в несвяст, илюзията се свлече като копринена нощница.

— Игър, защо?… — прошепна Мейгрейт.

Тя отново изглеждаше както обикновено, но в наситеночервените й очи той откриваше присмех. Ръцете му се отпуснаха, лицето му се изопна. Кимна й неприязнено като на позната, на която дължи пари, и закуцука покрай нея.

Мейгрейт не можеше да проумее какво се случи, чудеше се какво ли е сторила снощи, та му е нанесла такава смъртна обида. Не знаеше как да преодолее болката, че е отблъсната.

Събра колкото смелост й бе останала и го последва към щаба, където цареше пълен хаос. Влезе скоро след Игър и успя да чуе неговия яростен рев:

— Какво?! Изплъзнал се е?

— С-сигурно е бил в пристанищния град през цялото време — ломотеше нещастният Чейки.

— Ще ги смажа! Ще потопя кейовете в морето! — бушуваше Игър на излизане.

Мейгрейт не се втурна подире му. Знаеше, че не мисълта за Мендарк го терзае най-силно, а нещо свързано с нея, но той не искаше да го сподели. Разбираше и защо Игър вече се натъкваше на злополучни обрати. Липсваше му гъвкавост. Способностите, с които побеждаваше във войната, не подхождаха за управление на непокорните жители на Туркад и бунтовно настроените хора в Банадор. А и тя подкопаваше неговата увереност, върна го към най-дълбоко затаените му страхове. Какво пък толкова имаше у нея, че започваше да вреди на всеки, с когото се срещне? Само Фейеламор би могла да й отговори, но никога не би склонила, особено след като Мейгрейт й се опълчи.

Три дни Игър се щураше като луд из крепостта. Никой пълководец или съветник не успяваше да го заговори освен Вартила. В щаба той внимаваше да не среща погледа на Мейгрейт, не искаше да се разхожда с нея и дори не припарваше до леглото си, ако и тя е в спалнята. И с всеки ден имаше все по- отчаян и посърнал вид.

Мейгрейт подпитваше всички, които го познаваха, дори Вартила, но никой не го бе виждал в подобно състояние.

Отново го намери горе при бойниците. Изглеждаше зле едва ли не като Фейеламор и щом я видя, понечи да се измъкне по другата стълба. Мейгрейт притича и го хвана за рамото.

— Трябва да поговоря с тебе. Това ме съсипва.