Сега усещаше нетърпимо стържещо боцкане, все едно търкаха гръбнака й с телена четка. Заболя я, отначало в отделни точици, които постепенно се разливаха, мъчението се изостряше непрекъснато. Насилваше се да заглуши всичките си сетива, да се превърне в тъпа безчувствена плът както след Големия събор, но дразненето в ума постоянно й напомняше коя е.
— Връзката! — прошепна Куисан.
— Не! — кресна Каран и плю в лицето й.
„Връзката! Създай връзката! — напъха се шепотът и в главата й. — Ето, говорим ти с мисъл. Отговори ни, създай връзката.“
— Не! — задра гласът й. — Никога!
Но още докато викаше, те й натрапваха образите, предшестващи връзката, представата си за своя господар, за неговото величие и целеустременост, за терзанията му, проточили се цяло хилядолетие в Нощната пустош. „Създай връзката! Освободи господаря!“
Волята й поддаваше, съзнанието й отслабваше под натиска на шестимата, които й противостояха — така и греда се огъва под огромен товар. „Освободи го, освободи го!“
Какво да стори, за да спре това? Охотно би пропаднала отново в лудостта, ако можеше, но дори такова убежище й отказваха. Би ги поразила, както Мейгрейт отвръщаше на нетърпими посегателства, само че не владееше Тайното изкуство.
„Създай връзката! Създай връзката!“
Каран се задъхваше, началото на връзката се оформяше все по-ясно. Принуждаваха я, колкото и да се съпротивляваше. „Няма! Как да насоча силата им срещу тях? Какво да направя? Поне мислите ми не могат да доловят. Никой не чете в чуждите умове.“
Тя се гърчеше, стенеше, въртеше глава, бореше се бясно да разхлаби въжетата на китките и глезените си, за да им внуши, че е обзета от необуздана уплаха, преди да се предаде. Гашадите засилиха натиска. Изведнъж Каран замря, цялото й тяло се сгърчи, главата й се обърна вяло настрани и езикът се провеси от устата.
И в мига, когато принудата отслабна, тя я запрати обратно в съзнанията на гашадите — най-после отприщи странните си заложби, с които наложи желания сън на Лиан през нощта преди процеса срещу нея в Шазмак.
Джарк-ун изохка. Албиносът Ребан залитна, краката му се преплетоха и той рухна във водата. Двама притичаха да го извадят. Изчезна всякакъв натиск и Каран вложи целия остатък от сили в призив към Шанд. Можеше да създава връзка само с отделни хора, различни от останалите, но в крайна нужда успяваше да отправи зов към почти всекиго.
„Шанд, помогни ми!“ Отвори очи и му изпрати образите на всичко, което виждаше — пещерата с увисналите като виме сталактити, зашеметените гашади и хилядите искрящи отблясъци. После затвори ума си и се отпусна, останала без дъх.
Изглежда разтърси противниците си по-зле, отколкото бе очаквала, защото те отново образуваха кръга, но този път се опитваха да избавят Ребан от бушуващия в главата му хаос. А на Каран й прилоша както винаги след досег с дарбата. Когато Ребан се свести и го сложиха на пода да си почине, гашадите извадиха храна и напитки. Нахраниха и нея, после някои легнаха да спят, други останаха на пост. Тя не знаеше кое време е, но май минаха много часове след пленяването й. Накрая задряма, сепна се за малко, когато други гашади бдяха, и пак се унесе.
По-късно я събудиха и й дадоха каша и чай с дъх на листа. Всички се събраха да поговорят, но сега тя не чуваше нищо. После Куисан повиши глас — може би нарочно.
— Аз казвам да й дадем хрукс, за да я принудим!
— Не — възрази Идлис. — Понякога хруксът е смъртоносен за хората, камо ли пък за мелезите. А тя е толкова дребничка, че трудно бих пресметнал безопасната доза.
— Има ли значение дали ще живее, или ще умре? Аз съм готова веднага да дам живота си, ако така ще помогна на господаря да се освободи.
— О, да — съгласи се Джарк-ун, — но ако умре, не ще извлечем никаква полза от нея. А жива би могла да служи на господаря още петдесетина години. Дарбата й е скъпоценна.
— Но преди това трябва да го освободим! — натърти жената. — Иначе всички ще легнем в гробовете си с неизпълнен дълг. Значи си струва да рискуваме.
— Вярно — отстъпи Идлис. — Не бива да забравяме коя е най-важната ни цел. Развържете въжетата.
Махнаха въжетата от ръцете и краката на Каран, а Идлис я вдигна, за да прецени колко тежи. Намръщи се, съблече я и за неин срам започна да стиска с два пръста мускулите по бедрата, корема и ръцете й.
— Какво правиш?! — вбеси се тя, защото той имаше изражението на касапин, който си прави сметката колко месо ще смъкне от одрано говедо.
Идлис плъзна пръсти по предмишницата й и стисна чак до костите. Обърна я, хвана я за задника, взе да мушка с пръсти гърба й все така безстрастно.
— Искам да знам какви са костите, плътта и мазнините ти — отговори чак накрая и отново стисна китката й. — Ама че тънки кости! Как издържат?
— Доста добре! — озъби му се Каран.
Идлис се обърна към торбата си на лечител, но пак изви глава към нея.
— Впрочем да не си бременна?
Тя изсумтя.
— Защо, и на бебетата ли вреди тази ваша гадост?
— Напротив — уклончиво промърмори той. — Облечете я и пак я вържете — нареди на останалите гашади. — Ще ти дам съвсем малка доза хрукс, с каквато в кръга свързваме съзнанията си и укрепваме решимостта си. Надявам се да не те убие. Въздействието върху такива като тебе често е… непредвидимо.
— Бях изпаднала в лудост само преди месец — призна тя с надеждата да ги разколебае. — Вероятно ще ме запратиш в същото умопомрачение.
— Не е изключено, но това не би ни попречило да те използваме. Всъщност възможно е връзката да бъде по-силна.
— Оо…
— Предполагам, че ще започнеш да жадуваш за хрукс. Всички зависими от това вещество са твърде жалки. Но и това май ще е добре за нас. Разбира се, никога няма да останеш без хрукс,
Тя млъкна, чувстваше се безнадеждно самотна.
— Отвори си устата — подкани я Идлис.
— Няма!
Той се опита да отвори устата й насила, но тя го ухапа.
— Дръжте я! Отворете устата й.
— Не! — писна Каран, но с нищо не можеше да им попречи.
Както си дремеше в креслото, Шанд се ококори от безмълвния зов за помощ на Каран и яркия образ на пещера, осветена от фенери. Подскочи и надникна през вратата в очакване да види как десетина души се щурат насам-натам след отчаяното мислено послание. Коридорът обаче пустееше, в странноприемницата беше тихо.
Едва се зазоряваше, а по улиците вече имаше мнозина, само че с ленивия вид на хора, които вършат всичко по навик. Едва сега Шанд осъзна, че призивът и картината са били насочени лично към него. Той се опита да възстанови в паметта си образа, който вече чезнеше. Видя пещерата, хилядите отражения от кристали, слетите пъстри сталактити и шипове. Различи малко смътно група от силуети, взиращи се от горе на долу. Видението изчезна.
Значи са заловили Каран. Кой? Не му се вярваше кметът толкова бързо да е реагирал на посланието на Игър, ако изобщо се бе върнал и го бе прочел.
Шанд слезе на долния етаж. Съдържателят вече беше в кухнята и пишеше с тебешир менюто за деня.
