— Но как е възможно Рулке да е овладял подобни сили? — удивена попита Малиен.
— Никой не може да ги овладее — язвително възрази Тенсор. — Той си приписа съвсем естествено разместването на пластовете, а лековерните приеха измислиците му за истина.
— Година по-късно водата в морето започнала да спада. След десет години слязла седем разтега по- ниско и всички пристанища били съсипани. А после настъпила суша, каквато във Фаранда не познавали дотогава. Тя се проточила и тридесет години по-късно хората започнали да проумяват, че никога няма да свърши. Променил се дори климатът. Вместо гори се ширнали степи, вместо ливади — пустош, а пустините станали толкова жежки, че там изчезнал всякакъв живот. Във Фаранда милиони гладували, а заедно с тях и безчет жители на земите около морето.
Кандор опитал да се пребори със сушата. Изпратил огромни пълчища роби да копаят канал при Фошорн. Дълбаели и пренасяли пръст, разбивали скалите с машини, създадени само за тази работа. Трудели се над столетие и през цялото време ги връхлитали банди, събрани от Рулке. Кандор бил принуден и да поддържа армия, за да ги отблъсква. Накрая каналът бил прокопан — най-грандиозното начинание в историята на Сантенар.
— А мнозина от нашите загинаха, за да бъде то успешно — изръмжа Тенсор.
— Мнозина, да — печално потвърди Аспър. — Два наши града са били поробени, за да участват в работата.
— Кандор дори възнамерявал да събира такси от всички кораби, минаващи по канала, за да възстанови загубите си. В западния край били изградени два грамадни шлюза от стомана, крепящи се на оси, забити дълбоко в скалите. Имало и огромни макари, които да ги вдигат и спускат. Самите им размери вдъхвали страх, но били същинска безсмислица, защото нямало изгледи морето да се напълни отново. За да се случи това, каналът би трябвало да е стотина пъти по-широк и пълноводен, но такава задача не е по силите на всички народи в Сантенар, дори да обединят силите си.
Каналът се превърнал в Бясната вода, необуздан поток сред отвесни скали, в който нищо не можело да оцелее. С времето ставал все по-дълбок, докато водата прояждала руслото си, но в сравнение с Перионско море бил като конец до прозорец.
След един век водата спаднала с осемдесет разтега. След пет века — с четиристотин и петдесет разтега. Над повърхността стърчали острови и ридове, а прекрасното Перионско море се превърнало в три солени езера — западно, източно и по-голямото северно. Разделяли ги солни хребети.
Минало хилядолетие. Морето загубило половината си площ. Земите пустеели, горите изсъхнали. По равнините никой не засявал ниви, там скитали само чергарски племена. Дори в легендарните рудници на Фаранда работата замряла, защото нямало вода, която да задвижва механизмите.
Кандор си оставал господар на Перионско море, но то представлявало прах и сол — вече не притежавал нищо. Търговията секнала. Бясната вода се превърнала в гигантски водопад, а някогашните брегове — в канари над бездънни пропасти.
Кандор прибягнал до всички заклинания и чародейства, които познавал, но нито едно същество не може да постигне безгранично могъщество. Природата го победила — водата спадала все по-бързо. По неволя се отказал от империята си и разярен потеглил с войските си на юг. Обсадил земите на аакимите и така започнало Прочистването. Но цялото богатство на империята му се стопило в безумието на Бясната вода, а могъществото му било подкопано от неспирните набези. И накрая Кандор намерил смъртта си — единственият карон, умрял на Сантенар.
Лиан се вгледа в Малиен и Аспър.
— Често се питам как ли е умрял Кандор. Аакимите ли са го убили?
— Не сме ние — завъртя глава Тенсор, — макар че ни се искаше да го направим. Смъртта му ще си остане неразгадана тайна. Продължавай, разказвачо!
— Оттогава е изминало още едно хилядолетие. Повечето езера са пресъхнали. А дъното на морето е искряща равнина от сол с дебелина няколко разтега. Сега малцина живеят във Фаранда освен на север, в тропиците. А несравнимата Катаза е забравена насред Перионско море.
— В тази история има поука — обади се Малиен, — ако пожелаем да я чуем.
— Аз я чувам ясно — натърти Тенсор. — Кароните не са неуязвими. Това беше знакът от съдбата, който очаквах.
Той кимна на Лиан — единствената благодарност, която летописецът можеше да дочака от него.
— Е, отиваме ли в Катаза? — обърна се Тенсор към останалите аакими.
Никой не възрази.
„Животът е пълен с изненади — мислеше си Лиан. — Катаза беше мечта за мен и ето че ще се отправя натам. Но какво ли ще намеря на това място?…“
Все пак Тенсор имаше причина да се радва на бавенето в Сифтах, защото на третия ден нисичката русокоса Зара се присъедини към тях. Сестра й я посрещна с ликуващ вик. С нея дойдоха още аакими — оцелели от погрома в Шазмак, малобройна, потънала в покруса групичка. Съобщиха, че и други са тръгнали след тях. Никой не се бе надявал на такъв късмет, Тенсор сякаш бе наследил току-що неочаквано богатство. Но когато оцелелите споделиха какво се е случило в града при нападението на гашадите и как са постъпили с обитателите му, той потъна в такова мрачно мълчание, че никой не смееше да продума. Не един и двама сред аакимите обаче се питаха как изобщо му е скимнало да повярва на Фейеламор, а не на Каран.
— Да, беше ужасно — отрони среброкосата Селиал, която ръководеше Синдиците в процеса срещу Каран. — Насочиха срещу нас мощ, на която не можахме да се противопоставим. Налетяха ни в унищожителна орда.
Лиан я помнеше добре заради нейното непоклатимо достойнство и безпристрастие. Сега я виждаше съсухрена и измършавяла, все едно плътта под кожата й се бе стопила.
— Как се промъкнаха? — застърга гласът на Тенсор. — Каран ли ни е предала?
— Каран! Глупости! — Смехът й прозвуча като презрителен лай. — Гашадите знаеха как да обезвредят Часовите, не може Каран да ги е научила. Не, Емант беше изменникът, а вината пада върху мен.
Лицето й се разкриви, но тя не пророни сълза — очите й биха пресъхнали.
— Как тъй? — озадачи се Малиен сред тълпата слушатели.
— Малиен, радвам се да те видя… Да, аз съм виновна. Допуснах Емант да разговаря с Фейеламор, покварила го е. Ах, каква зла твар е тя! Емант ни предаде и гашадите дойдоха като оживял кошмар.
— Но какво остана от Шазмак? — извика Аспър. — Не можем ли да си го върнем?
— Осквернен е завинаги — отговори му един от новодошлите, висок мъж на име Баситор, с издължено, опалено от слънцето лице и жълти очички. — Кулата Тракст рухна и изгоря. Има още много щети, макар и да не мисля, че е невъзможно да съградим всичко наново. Само че кой би поискал да се върне на място, опетнено с цели потоци от нашата кръв?
Лиан пак откри непозната за него черта в нрава на аакимите. Друга раса би се борила да си върне града, би го съградила наново още по-як и величав.
— Колко от нашите загубихме? — попита Аспър.
— Стотици — поклати глава Селиал. — Много стотици! Но се спасиха повече, отколкото сигурно си мислиш.
— Щом е така, къде са, когато имам най-голяма нужда от тях? — изфуча Тенсор.
— Тръгнаха на изток — стихна гласът й до шепот. — Проклеха те и се зарекоха, че никога няма да те последват отново.
Той изглеждаше като зашлевен по лицето, но се опомни скоро.
— Проклет съм, да, трижди проклет! — развика се Тенсор, — но по-непреклонно убеден отвсякога, че моят избор е верният. Елате с мен — помоли той двамата предводители на групата от Шазмак. — Имаме много неща да обсъдим.
Баситор и Селиал се отделиха с него в нощта и не се появиха часове наред. Не пожелаха да споделят за какво са говорили и дали са го укорявали, но накрая Селиал се върна сама. Тя пък се усамоти с Малиен и Аспър, поели ролята на съветници.
По-късно дойде Баситор, а чак след него и Тенсор. Приличаше на човек, състарил се изведнъж с трийсетина години, вместо на силен и жизнен мъж на средна възраст. Дотътри се в бивака с изцъклени очи.
