Кулата върху разлома

медни монети след покупките по-рано през деня.

Както ходеше безцелно по улицата, зърна парк с високи палми в близката падина. Тръгна натам и щом мина под арката, бележеща началото на парка, някой я поздрави. Обърна се към слабия младеж в униформа на разпоредител, чието лице беше обсипано с лунички. Веднага се изпълни със симпатия към него заради морковения оттенък на рижата му коса.

— Здравейте — отговори му приветливо. — Просто реших да се поразходя в парка.

И той се усмихна.

— На стената зад ъгъла има карта. Искате ли да ви обясня какви забележителности има тук?

— Да, моля!

Той посочи различните места на цветната карта — водопад, полянки, пещери.

— Пещери ли? — повтори Каран, която си спомни въодушевените описания на Шанд.

Младежът се озърна към светилото, което се бе спуснало зад арката.

— Най-прекрасните пещери в целия свят — сериозно я увери. — Но днес нямате време да ги разгледате. По-добре елате пак утре сутринта.

— Сутринта няма да съм в града — каза тя. Не повярва на преувеличението, но любопитството й се пробуди. — Жалко… Ако ме упътите как да стигна до тях, може би само ще надникна.

— Даваме фенери на посетителите срещу една медна монета. Съветвам ви да не влизате без фенер.

Каран му даде монетата и получи фенер.

— Минете оттук — посочи той криволичеща пътека. — Не е далеч.

Каран му благодари и тръгна по пътеката, която се провираше между дърветата и тук-там се спускаше стръмно. Краищата на долината се събираха в канари от бял варовик. След няколко минути пътеката свърши при назъбена дупка в скалите.

— Да бе, най-прекрасните пещери в целия свят — прихна Каран. — Но щом съм тук, поне да видя как е вътре…

Запали фенера и заджапа в плитките локви. Пещерата беше хем малка, хем неугледна, а и вмирисана заради изпражненията на прилепи. Свърна зад първия ъгъл, промъкна се под ниския таван в следващата пещера и се закова на място. И преди бе влизала в подземни кухини, особено когато двамата с Лиан бягаха от Шазмак, но онези не бяха нищо повече от сиви тунели в мокри скали. Изобщо не би могла да си въобрази великолепието, което се откри пред погледа й. Вдигна фенера с изпънатата си ръка и все едно се озова в дворец, издълбан в стъкло. Накъдето и да извиеше глава, светлината се отразяваше, преливаше се във всички мислими оттенъци, пречупена от стотици хиляди кристални фасетки. Каквито и описания на подобни чудеса да бе слушала, те не я подготвиха за истинската красота на тази малка пещера.

Навън сигурно се спускаше здрач. Тя направи крачка напред, после още една, полюшваше фенера, за да се порадва на променливите шарки. Времето отлиташе неусетно в замайващия я възторг. Влезе и по- навътре. И следващата подземна кухина не я разочарова. Мина през нея, попадна в трета и видя тъмнеещи отвори на проходи в три различни посоки. Озърташе се удивена.

А през това време дългунеста забулена фигура се вмъкна в пещерите, последвана от още пет. Несигурната дарба на Каран не я предупреди — тя тънеше в омая, забравила всичко освен играта на отблясъци, цветове и сенки по безкрайно разнообразните повърхности, от които се състояха пещерите.

Завъртя се на място като в танц, но внезапно се смръзна.

Половин дузина силуети запречваха изхода, скръстили ръце на гърдите си. Качулките засенчваха лицата им и от тези тъмни петна до нея стигаше само отражение в някое око. Нямаше как да се провре между тях.

Заотстъпва гърбом, забравила гледките. Помъчи се да долови нещо с усета си, но дарбата за кой ли път я подведе.

— Какво искате? — трепна нейният глас, колкото и да не й се искаше.

Не отговориха, но стоящият най-вдясно бутна качулката си назад и фенерът огря сивкави белязани бузи с ъгловати скули, извит остър нос и черни очи, които тя познаваше твърде добре.

— Идлис!

Да, това беше лечителят Идлис — уелмът, гонил я месец след месец, откакто тя избяга миналата есен от Физ Горго с Огледалото.

Не си позволи да изпадне в паника. Не изпитваше ужас, дори не се страхуваше. Само я налегнаха непреодолимо, празно униние и безпомощност. Тук беше съвсем сама.

— Какво искате от мен този път? — тихо попита.

Идлис направи опит да се усмихне. Грозна гледка.

— Не ти мислим злото. — Дрезгавият глас заклокочи в гърлото му и думите трудно се различаваха. — Не се бой. Ние ще се грижим много добре за тебе.

Той протегна към нея костелива ръка. И по нея кожата напомняше за рибешки люспи. Каран помнеше мъртвешкия допир.

— Огледалото не е у мен — промълви тя.

— Ние вече сме гашади — заяви Идлис. — Искаме не Огледалото, а теб!

Тя едва не изтърва фенера. Сега имаше от какво да се плаши. Направи още една крачка заднешком.

— Няма изход — спря я Идлис.

„Ама че глупости. От пещерите винаги има много изходи.“

Той се хвърли към нея и тя отскочи встрани. „Помощ!“ — нададе мислен вой или поне се опита, защото не знаеше постига ли нещо. „Шанд, къде си? Помогни ми!“ Опитваше се да достигне съзнанието му, но нямаше власт над дарбата си.

Хукна през локви, криволичеше между сталагмити и странни скални буци, мяташе се на зиг-заг през пещерата по калната пътека, която водеше към следващата. Светлината подскачаше по стените и таваните още по-запленяващо от преди, но Каран беше безчувствена към красотата.

Скоро откри, че не е издръжлива както при първото си бягство от Идлис. Прекомерните усилия я изтощаваха бързо. Забави до бърз ход и се огледа.

Нищо не виждаше, но това нямаше никакво значение. Тези същества бяха по-мудни от нея, а и тромави, но щяха да й изцедят силите. Гашадите не се отказваха. Отгоре на всичко виждаха на тъмно по- добре от нея. И слабичкото сияние на фенера беше предостатъчно за тях, но тя не смееше да го угаси — ами ако пропадне в някоя яма?

В съзнанието й недоловимо се промъкваше присмех. И някои от гашадите имаха дарбата на усета. Проследиха я по сънищата както преди и бяха способни да я омаломощят, да й внушат уплаха. По време на преследването през мочурливите гори на Орист тя съзнателно потискаше чувствата си, за да не я откриват лесно.

Спомни си онази нощ в гората недалеч от Нарн — тогава усети уелмите и знаеше, че е неспособна да им се опълчи, затова прогони Лиан. Ако пак се възползват от тази своя сила…

Гашадите открай време имаха надмощие над аакимите, подобно на вцепеняващата власт на змията над заека. Ето как бяха превзели Шазмак с лекота. А самата Каран имаше една четвърт аакимска кръв. Предполагаше, че това обяснява и нейното безсилие в онази нощ.

Тътреше се по тунел, чиито стени можеше да докосне с разперени ръце. Загуби представа за разстояние и време, но сигурно се бяха изнизали часове — във фенера оставаше съвсем малко масло. Нямаше смисъл да продължава нататък. Каран спря на място, където тунелът започваше да се разширява, и остави фенера.

„Ще почакам тук. Щом ще ме заловят, предпочитам да ги видя отдалеч.“

Мисълта да се предаде с достойнство й донесе мъничко утеха. Така пак се чувстваше силна. Все пак имаше някаква власт над участта си.

Пламъчето затрепка силно. Тя се досети, че в маслото има вода, и поразклати фенера, докато светлината стана равномерна.

По-назад в тунела тракна разместено камъче. Идваха! Каран вдигна фенера. В мрака се размърда някаква сянка. Светлината очерта фигурата на Идлис. И другите напираха зад него. Нищо не бе спечелила с